Кристина Дод
Изчезналата принцеса (8)

8

Еванджелин се вцепени, докато гледаше как метохът се очертава върху ясното небе, и Даниор усети прилив на задоволство. За краткото време, през което я бе отвлякъл от Шато Фортюн, си беше съставил добро мнение за нейната интелигентност. Тя със сигурност бе видяла, че оттук е невъзможно да се избяга.

Еванджелин. Глупаво име за глупаво момиче. Направо не беше за вярване, че принцесата — неговата мъничка принцеса Етелинда — го склони да се обръща към нея с този абсурден прякор.

Но принцесата се беше променила. Беше станала висока и излъчваше достойнство, което издаваше знатния й произход. Изразяваше се на жив и образен език, беше придобила дръзновение и някои доста необикновени умения. На всичкото отгоре бе хитруша.

Затова щеше да я нарича Еванджелин. В края на краищата, това бе разпространено име в Серефина и тя неслучайно си бе избрала едно от многото фамилни имена, дадени й на кръщенето. Щом предпочиташе Еванджелин, добре — само да се държи прилично.

Което, съдейки по всичко, беше малко вероятно.

Когато Рафаело му донесе за слуха, че в Шато Фортюн се подвизава богата и мистериозна чужденка, той отиде в курорта, очаквайки да си прибере мъничката Етелинда без пречки. Възнамеряваше да я нахока хубаво, да я вземе на подбив и да чуе смиреното й извинение, че се е държала неразумно, като се е отрекла от съдбата си. Наместо това в трапезарията видя същинска амазонка: с пищна гръд, заоблено дупе и зорък поглед.

Беше пил в нейна чест, чувствайки няколко неща: че твърде дълго не е бил с жена. Че под неговото модно и семпло облекло дебне варварин и потомък на варвари. И че тази жена с кафяви като шери очи и пърхащи мигли е негова. Изцяло, безусловно негова.

Тялото му бе изтръпнало от сладостна възбуда. Голяма глупост, като се има предвид, че трябваше да се ожени за момата и да теглят един хомот до края на живота си, но ето на: отнякъде се беше взела тази необяснима възбуда.

Мис Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут — как ли пък не!

Някои хора сигурно щяха да кажат, че той трябва да прояви търпение към нейното увъртане и да го разчете като паниката на невинна девица, свеняща се от мъжете. Даниор пък казваше, че тя трябва да е свикнала с мисълта за сватба с него — нали бяха годеници от деня на раждането си. Всяко снизхождение, което иначе би проявил, бе пометено от свирепата му решимост да стане крал.

Щеше да бъде крал. Крал на Серефина и Баминия, обединени след хилядолетна вражда. Тази мъничка принцеса, която беше загубила кураж, нямаше да го спре.

Затова я доведе в метоха на Санта Леополда. Да, стръмната крепост щеше да ги брани от покушения. Също така щеше да гарантира, че неговата Етелинда — не, Еванджелин — ще остане под негово опекунство и зестрата й, кралство Серефина, ще бъде негова.

— Пусни ме — нареди тя. — Трябва да си починеш.

— Това и ще направя, когато се озовем горе. — Той рязко кимна с глава, сочейки манастира.

— Ама и ти си един инат! — възкликна Еванджелин, ядосана не на шега.

— Добре ще сториш да го запомниш — доволно я посъветва той и в същото време разгледа основата на канарите. Дърветата са били изсечени, за да осигурят закрила от обсадата на бандити и щом излезеха от гората, щяха да бъдат уязвими. Прекараше ли ги през това рисково място, щяха да са в безопасност, докато не потеглеха отново за Плезонс.

Но всяко нещо с времето си.

Заслуша се в безгрижната песен на птиците. Огледа се за необичайни сенки сред огромните валчести камъни. Всичко бе наред. Доколкото бе възможно.

— Дръж се! — измърмори той.

— Не! — Еванджелин разбра намеренията му и почна да се бори. — Пусни ме, ще тичам.

— Къде? — мрачно попита той. Стисна я здраво и препусна към тясната пътечка, по която се стигаше до входа на манастира.

Еванджелин плътно се долепи до него с ръце и крака, яздейки го като кон, пречейки му да бяга бързо. Дъхът му се накъса, ръцете и гърбът го заболяха, но Даниор изпълни каквото трябва. Добре си беше научил урока.

Един бъдещ крал винаги вършеше каквото трябва.

В подножието на пътеката продължи по-предпазливо. Бунтовниците биха могли да се крият зад каменистите завои.

— Не можеш да ме мъкнеш по тая пътека! Адски стръмно е! — възнегодува Еванджелин.

— Шшт! — На първия завой се обърна и обгърна с поглед ливадата. Никой не ги гонеше. Отгоре не се чуваше нищо, а на земята имаше само едни отпечатъци от стъпки. На Виктор.

За момента бяха в безопасност. Той намали темпото, мъчейки се да си поеме дъх, за да отговори на Еванджелин.

— Разбира се… че ще те нося. На обувките ти… не са им поникнали… нови подметки.

— Аз ще внимавам къде стъпвам, а ти по-добре се чуй! Пухтиш като ковашки мех, а ръцете ти треперят, защото ти натежах.

Той се постара да овладее дишането си и я нагласи по-удобно в обятията си.

— Нищо ми няма.

Всъщност не се чувстваше добре. Безсънната нощ и това, че я носеше на гръб, му се бяха отразили. Обаче се нервираше, че тя го има за някое мамино синче, което не може да завърши пътуването.

Да не говорим, че изпитваше някакво странно удоволствие да я мъкне на плещите си.

Упоритостта му беше безсмислена. Да бъхти по пътя, докато теглото й го затиска, си беше несекващо мъчение, но не поради напрежението в мускулите и изнемогата. О, не! Тормозеше го, че тя е открита за него в някаква ексцентрична имитация на любене: ръцете й обвиваха врата му, краката й обгръщаха хълбоците му. Гърдите й се притискаха до гърба му със зърна, настръхнали от студа. После тя се стопли и зърната й омекнаха — като на задоволена жена. Разтворените й крака оставяха беззащитна женската й мекота.

Би решил, че единствен той го е забелязал. Би решил, че е пълен извратеняк. Но тя също не съумяваше да скрие неловкостта си, нито че се притеснява от своята уязвимост.

Даниор го разбра, защото отначало тя се опитваше да се държи настрана. Това го възбуди и му се прищя да й каже, че е наясно как са устроени жените и е запознат с кръшните им извивки.

Което бе лъжа. Беше запознат с кръшните извивки на други жени. Някак си тялото му го убеди, че Еванджелин е различна. Уникална.

Когато тя отказа да се бори и се отпусна върху него, почувства удовлетворение — и раздиращо мъчение. Тя му се доверяваше да я заведе до божия храм.

Жива и здрава.

Притискаше се като дете о него.

Но той не беше някакъв си опитомен мечок, който да я отведе на сигурно място. Беше вълк и нищо не искаше така силно, както да я погълне цяла-целеничка.

Единствено липсата на време и опасността от засада я спасиха от участта да се превърне в обяд за един прегладнял мъж. Добре де, също и стремежът му да владее себе си и плътските си инстинкти. Да се възползваш от такава жена в такива сурови обстоятелства беше напълно в стила на баща му.

Баща му. Даниор стисна пестници. Ако баща му не беше разпалил революция, всичко в кралството щеше да е наред. Даниор щеше да намери Еванджелин и да я отведе в Плезонс, без да я крие, с почестите, които й се полагаха. Ако й се удадеше възможността да зърне земите си, да осъзнае какво означава брачният им съюз за народа, нямаше да се противи на съдбата си, а щеше да я приеме с отворени обятия.

Тъкмо преминаха средата на пътеката, когато тя наново подхвана:

— Само ме пусни да походя.

— Ще се опиташ да избягаш. — Знаеше, че не е така. Несъмнено принцесата му си даваше сметка колко е безполезен такъв един жест.

— Не съм толкова глупава.

— Още не сте го доказала пред мен, Ваше Височество.

— Уф, че си опак!

Вярно, опак си беше. Принудата да се сдържа рицарски го правеше такъв. Божичко, та той направо беше бесен! Нима тя не знаеше кой е той? Не принц, не благороден господин, а воин, който беше дебнал врага, който се беше сражавал и убивал заради свободата на отечеството. Воин, който държеше своята жена, отпусната и неподвижна на гърба си. Придържаше я за закръгленото дупе и точно сега страшно се изкушаваше да плъзне леко ръце нататък. Така щеше да достигне цепката под гащите й. Щеше да докосне влажната й сърцевина…

— Потиш се — оплака се тя.

Еванджелин отказваше да разбере, че си търси белята. Всъщност ако трябваше да избере едно оплакване от дългия списък с нещата, които не са наред у принцесата, то щеше да е, че тя безразсъдно се втурва да си търси белята. Удари го, опълчи му се, избяга му, съблазни го, излъга го… даже заяви, че е кръгло сираче без образование или знатно потекло. Само човек с кралска кръв би разбрал колко му е омразно да принизи величието на рода Леон, като се съеши с жена от простолюдието.

Тя правеше всичко, с цел да го уязви. Да го отблъсне и да избегне съдбата, която ги свързваше заедно.

Даниор бе твърдо решен, че тя няма да му се изплъзне.

Стигнаха до края на пътеката. Портата на метоха се изправяше пред тях и той знаеше, че най-сетне може да остави принцесата на земята. Ала не гореше от нетърпение да го стори. Макар че гореше от желание да си почине, ненавиждаше мисълта, че ще й позволи да наложи дистанция между тях.

Нагласи се така, че тя да се пресегне за въжето, което висеше върху скалата, и изпухтя:

— Дръпни звънеца.