Кристина Дод
Изчезналата принцеса (15)

15

За един ужасен миг Еванджелин си помисли, че Даниор е наблюдавал спускането й от кулата и сега я държи в прегръдките си. Даниор — само че с шал, който покриваше долната част на лицето му. Ала ледените очи на този мъж се обкръжиха с мрежа от бръчици, когато той се усмихна с искрена насмешка, а Даниор — тя ни за миг не се съмняваше в това — не би намерил нищо смешно в бягството й. Нито пък щеше да я стиска така, че да й направи синини.

— Ваше Височество. — Мъжът заговори на културен бамински с глас, приглушен и топъл като разтопен мед. — Колко мило от ваша страна да дойдете да ни посрещнете.

Бунтовникът Доминик! Еванджелин отвори уста да изпищи. Встрани проблесна стомана и някой й се нахвърли с оголено острие.

— Умри, принцесо! — дрезгаво изсъска нечий глас.

— Още не. — Доминик я завъртя на другата страна. Двама високи мъже, другите членове на отряда, озаптиха своя нисичък, но войнствен другар.

— Първо да се ометем оттук, тъпако.

— Чакайте. — Докато се шмугваха в гората, Еванджелин заби пети във влажната почва, обсипана с борови иглички.

Доминик й изви ръката, за да я изтика пред себе си.

— Чакайте! Не разбирате. Аз не съм…

Мъника я нападна отстрани и я зашлеви през лицето.

— Да мълчиш!

Без да се замисля, Еванджелин го изрита между краката. Той рухна като оловна тежест. Мина й през ума, че неговите другари ще я убият, но двамата високи мъже се разсмяха гръмогласно. Едва-едва погледна към Доминик и установи, че той е вперил в нея мразовития си поглед и я наблюдава, преценява я.

Този мъж я мразеше със сила, която я разтърси неимоверно и й даде тласък да стори каквото трябва. Просна се на колене и се наведе над моравия, гърчещ се Мъник.

— Страшно съжалявам. — Зачупи пръсти. Стисна ризата му. — Заболя ли те? Не исках да те заболи. — Несръчно заразкопчава колана му като жена, ужасена от собственото си нахалство, като през цялото време се благодареше на бога за приятелствата, които бе завързала в сиропиталището. С децата, които преджобваха хората на улицата.

Мъника остро си пое дъх, притисна ръце към слабините си и я изгледа човеконенавистно.

— Дай да видя контузен ли ти е. — С уж съвсем неволно движение тя заби юмрук в ръката му.

Мъника нададе вой до небесата и стисна клепачи.

А Еванджелин измъкна оръжие от пояса му и го пъхна в деколтето си, сетне закърши ръце пред гърдите си, надявайки се да изглежда като благородна дама, изпаднала в състояние на потрес.

— Моля те, прости ми. Толкова съм непохватна.

Другите хиени щяха да се скъсат от смях.

— Да, интересно. — Доминик я изправи, завърза ръцете й отпред и я поведе на въже през храсталаците. Двете хиени тръгнаха подире им, хилейки се като невидели, докато тя обясняваше, че не е принцесата, че са хванали не когото трябва, тъй че защо не я пуснат да си ходи по живо, по здраво. Доминик не й обръщаше внимание, а по едно време нарочно започна да пуска клонките така, че да я удрят през лицето, докато тя не млъкна.

След около половин час дочуха шум и Мъника се появи с пухтене. Вървеше с накуцване и имаше зъб на пленницата.

— Убий я.

Блъсна Еванджелин в рамото и тя се строполи на камънаците. Кръвта отново шурна от петата й. Полепна по кожата й, в дупката на петата влезе пясък.

— Убий я — повтори Мъника. — Безполезна е. Виж я, даже не може да ходи.

— Моля ти се, убий ме — обади се Еванджелин. — Това няма да е най-лошото, което ме сполетя напоследък.

Без изобщо да е впечатлен от перченето й, Доминик продължи да върви, мъкнейки я след себе си.

— Тя е нашата стръв за принца, а сгащим ли ги двамата, ще прочистим страната от кралска измет.

Пътуваха часове наред. Доминик, Мъника и двамата телохранители минаваха през гъстак и шубрак. Кожените им кафяви бричове и жилетки се сливаха с гората. Всеки носеше примитивен мускет, дълъг нож и достатъчно барут в торбички, закачени на поясите им, за да вдигнат във въздуха цял град. Въпреки тежкия си арсенал вървяха, без да гъкнат.

Не и Еванджелин. Тя се бореше за въздух. Болка я прорязваше отстрани в гърдите. По напрежението в прасците си съдеше, че се изкачват постоянно. Горските дървета бяха високи и мощни в подстъпите, но колкото по-високо се изкачваха, толкова повече хилави дръвчета се бореха за оцеляване. Ниски и съсухрени, те показваха, че вятърът не спира да духа в клонака им и уродливите форми ставаха все по-гротескни. Еванджелин бе налегната от мисли за омагьосани лесове и за прастари зли същества, които живееха под кората и в клоните.

Стигнаха до едни огромни валчести камъни, които ги гледаха като древни гиганти. Пот шуртеше по челото й, но вятърът бе мразовит и тя конвулсивно трепереше. Даже не й хрумна да побегне. Знаеше само, че трябва да почине.

Ала деспотът, който неуморно ги водеше, не даде. Деспотът, който я подлагаше на това мъчение. Доминик.

Мъника отново я сръга и се изкиска, когато тя се строполи на колене.

— Принцеса ми била!

— Не съм — изгъргори Еванджелин.

Имаше чувството, че цял живот е отричала кралското си потекло. С нулеви резултати.

И този път не й обърнаха внимание.

— Вижте я само, разциврила се е и сдава багажа. Не може да ни издържа на темпото. На лукс е свикнала госпожичката! Утрепи я, Доминик, тури край на мъките й.

Доминик я изчака криво-ляво да си стъпи на краката.

— Достатъчно е умна, щом иска да се измъкне от Даниор. Само по себе си това я прави интересна в моите очи.

Не искаше да бъде интересна в техните очи. Особено в неговите.

Тъмнината вече обгръщаше полите на планината и слънчевите лъчи пъплеха надолу. Очертаваше се студена нощ. Отправиха се към една гола канара, изваяна от вихрите, духащи откъм заснежените върхове. Единствената й украса бе поредица от водопади, които се спускаха на буйни талази от глетчерите. В основата й бяха струпани великански зъбери. Същите чукари осейваха пейзажа като огромни строителни кубчета, мръсни преспи сняг се гушеха в сенките им. Мястото бе грозно, отдалечено и неприветливо, също като мъжете, които я заобикаляха.

Едната хиена я дръпна за косата.

— Щом ще я водиш в леговището, поне й завържи очите.

— Защо? — В очите на Мъника блестеше фанатичен плам. Движеше се като невестулка, тялото му не спираше да шава. — Жива няма да излезе оттам.

Хиените се разсмяха и Еванджелин отпъди сълзите на немощ, които напираха да бликнат. Краката й бяха изранени, лицето я болеше, където Мъника я беше ударил, китките й бяха ожулени от въжето на Доминик, беше страшно жадна, а никой не даваше пукната пара. Виктор и Рафаело се отнесоха добре с нея, защото мислеха, че е тяхната принцеса. Тези мъже се отнесоха зле с нея по абсолютно същата причина.

— Мислех си, че в гората живеел Робин Худ — измърмори тя на английски.

— Робин Худ е бил глупак. Ще раздава пари на бедните! По-добре да ги беше изхарчил, за да свали краля — отговори на същия език Доминик, без да се обръща.

Тя се зарадва. Ако беше видял нейното изумление, за пореден път щеше да й се надсмее, а горчивата му подигравка се понасяше по-мъчно от ударите. Говореше английски и познаваше една малко известна английска легенда. Как така? Той беше едновременно по-небрежен и по-опасен от останалите. Плашеше я до дълбините на душата й.

Наблизо изписука някаква птица и Еванджелин обърна глава, за да я зърне.

Грозна птица. Мъника беше свил устни и сгърченото му гърло вибрираше, докато оттам излизаше най-прелестната птича песен, която бе чувала.

— Държа го по една причина — подхвърли й Доминик като на равна, докато всъщност я третираше като презряна пленница.

По една от извисяващите се скали се затъркаляха камъчета и момче на около петнайсет години изникна на пътеката. Беше мръсно и окъсано, около врата му висеше кърпа, но очите му светеха и зъбите блестяха като остриета.

— Пипнали сте я!

Тогава Еванджелин си даде сметка, че това не е момче, а момиче.

— Да не би да се съмняваше? — попита Мъника.

— Не — отвърна момичето, вперило в Доминик изпълнен с обожание поглед.

Доминик разроши късата коса.

— Приятно ми е да те видя, малката.

Момичето грейна.

— Хайде, слагай кърпата.

— Сърби ме. — Но тя се подчини и закри хубавото си лице с грубия вълнен плат. — Бездруго тая няма да излезе жива оттука.

Въжето в ръката на Доминик сигурно се беше поопънало, понеже той каза:

— Нали не си въобразявахте, че ще ви пуснем, Ваше Височество?

— Не съм принцесата — повтори тя за хиляден, милионен път.

— Значи никой няма да го интересува, когато ви прережем гърлото, нали? — любезно зададе въпрос той.

Как й се искаше Доминик да престане да се усмихва.

— Отвличат ме за втори път в рамките на два дена.

— В такъв случай нищо не би трябвало да ви учудва. — Подаде въжето й на Мъника и се отправи към мъжете, които заизлизаха от пукнатината в централния куп камъни.

Те я поглеждаха бегло и насочваха изпълнените си с обожание погледи към Доминик. Тупаха го дружески по рамото, поздравяваха го, но си личеше, че той е центърът на вселената им. Този мъж предвождаше бунта им.

Представи я с махване на ръката и сардоничен поклон и те шумно я освиркаха. Обкръжиха я като глутница дебнещи вълци, щипаха й бузите, гърдите, задника и се смееха гръмогласно, докато тя се мъчеше да се прикрие. Тази безпомощност й напомни за сиропиталището, но дори там унижението не беше стигало такъв размер. Щом ги плеснеше по ръцете, те също я плясваха, жилейки я с присмеха си. Идеше й да ги изпонатръшка всичките на земята.

Само че бяха прекалено много, а опиташе ли да се сбие с тях, щяха да я разберат и да не я изпускат от око. Вече бе допуснала грешка с Мъника и не биваше да сбърка отново.

Затова хленчеше и се въртеше, опитвайки се да се противопостави на всяко от кръга лица, които с всеки изминал миг ставаха все по-грозни.

После ясният, топъл, чувствен глас нареди:

— Достатъчно.

Мъчението спря мигновено, както беше започнало.

— Доведете я тук.

Мъника рязко дръпна въжето и то се впи в изранените й китки. Мъника злорадстваше, сякаш във всяка нейна капчица кръв кипеше неговото отмъщение. Избута я пред Доминик.

— Сега вече знаеш. — Доминик я погледна, без да се усмихва. Сините му очи бяха замръзнали като глетчера във възвишенията горе.

— Мирувай, а ние ще те съдим и може би ще ти определим бърза смърт. Само се опитай да избягаш и ще ти избодем очите и ще те зарежем като мърша.

— Но… защо?

— Осмеляваш се да питаш, като знаеш какви беди ни нанесоха старият крал и майка ти? Това е моят народ! Тези хора страдаха и помнят… — Последният слънчев отблясък забули облаците в алено и кралски пурпур, озарявайки жестокото, остро лице. — Греховете на бащите, уважаема…

— Не съм принцесата!

— Едно не мога да ти отрека, упорита си. — Доминик щракна с пръсти и неговите хора моментално го заобиколиха. Той връчи въжето на петнайсетгодишната хлапачка.

— Дръж, малката. Завържи я за стълба и я наглеждай. Не е глупачка, каквато изглежда.

Малката видимо оклюма.

— Ама няма ли да й клъцнем сега главата?

Омразната усмивка отново се появи върху лицето на Доминик.

— Тя би желала да загине със своя принц — присмехулно рече той.

Момичето живна:

— И него ли заловихме?

— Да заловим Негово Кралско Височество, принц Даниор? — Доминик отметна глава и се изсмя гръмко. — Не, ще го оставим да дойде при нас. Виктор е най-добрият следотърсач в Двете кралства, а тази, дето не е принцеса, остави навсякъде доказателства откъде е минала. Подметката й е откъсната, крачето й кърви.

Знаел е. Знаел е как е страдала и се е радвал, защото това е подпомагало целта му.

Беше решила, че прилича на Даниор. Изобщо не му приличаше. Даниор никога не би станал толкова безчувствен.

— Никой да не я докосва. Никой да не я наранява. — Доминик погледна мъжете си, ала презрението му се изливаше над Еванджелин. — Не си струва даже да я заплюем. Искам всички мъже от първа смяна да гледат и да се ослушват за Негово Кралско Височество. Няма да пречите на приближаването му. Всички мъже от втора смяна да почиват и да се подготвят за пленяването и нашия трибунал. Помнете, принцът е боец, трениран от Наполеон, също като нас. Сега се върнете по позициите си. Тази вечер ще се реши всичко.

Половината мъже се разпръснаха в мрака. Доминик, Мъника и телохранителите поведоха другата половина към каменната пролука. Момичето тръгна след тях и ще не ще, Еванджелин я последва.

Тясната, описваща чупки пътека водеше към открито пространство срещу канарата. Там, в средата на един кръг, образуван от криво-ляво побити камъни, някои по-високи от Доминик, гореше огън. Някои камъни бяха преобърнати и застлани с одеяла. Имаше и оформен ъгъл, който да пази завет. От земята стърчеше прът и Малката я поведе натам.

Тя безучастно завърза за него ръцете на Еванджелин и я остави. Еванджелин изстена и се отпусна на земята. Това бе най-голямото удоволствие, което беше изпитвала. Повдигна крак и хвърли кос поглед към разпраната подметка, но в тъмното се виждаше само петното, където бе текла кръв. Тя потрепери, когато болката, студът и ужасът разклатиха опънатите й нерви.

Ако не предприемеше нещо, и то нещо драматично, чакаше я сигурна смърт.

Не й се умираше настинала, жадна и гладна, но най-вече не искаше да ощастливи със смъртта си това безсърдечно копеле. За пръв път, откакто бе принудена да избяга от горящия замък, не насочваше гнева си към Даниор.

— Накладете по-голям огън. Дайте на кралския отряд лесна мишена. — Доминик бродеше из лагера и се сливаше с тъмнината, но въпреки това грабваше окото с динамичната си енергия.

Разговаряше с войниците си, небрежно помилва по главата Малката. Всички му се усмихваха. Те го боготворяха, но прикованата за стълба Еванджелин го ненавиждаше. Неминуемо той забеляза върлия й поглед. Очите му й отправиха онази обидна усмивка. Приближи се бавно към нея и изобрази смирен поклон.

— Нашият генерален щаб отговаря ли на вашите желания?

Би трябвало да се държи учтиво. Би трябвало да се принизи с надеждата да й окажат милост. Ала Еванджелин не вярваше, че този човек ще изцеди от себе си капка милост, затова му се озъби:

— Генералният ти щаб си го бива. Обаче гостоприемството ти куца.

Той притисна ръка към сърцето си.

— Сразихте ме. Какво ще желаете, Ваше Височество? Може би трюфел? Марципан? Гарафа сладко вино?

— Вода. — Езикът й беше надебелял. — Искам вода.

Той заряза лицемерните преструвки.

— И защо да ти дам?

— Каузата ти с нищо няма да спечели, ако загина в мъки.

Доминик вдигна вежди и я погледна внимателно. Нещо не му се връзваше.

— Не сте крехко цвете. — Потупа с пръсти по бедрото си. — Добре. Ще ви дам вода.

— И хляб. И манджа — добави Еванджелин, когато той се обърна.

— Брей! Много си била лакома!

— Гладна!

Освен това зъзнеше от студ. Видя го как разговаря с единия телохранител. Бунтовникът се приближи и й метна манерката си. Вцепенените й пръсти я изпуснаха. Изтегнат край огъня, Мъника се изсмя, когато тя здраво я стисна и изля тънката струйка вода в гърлото си.

Всъщност Еванджелин не очакваше храна, но щом вдигна глава, видя, че Малката й подава димяща купичка.

— Няма лъжица, Ваше Височество. — Малката изрече титлата със същата презрителна интонация като своя главатар.

Върху гъстата яхния плуваше комат хляб. Еванджелин изтръгна дървената купичка от момичето.

— Ще използвам хляба.

Малката се шашна, обаче Еванджелин знаеше какво върши. Достойните люде, които даряваха английските сиропиталища, рядко считаха за нужно да глезят децата с излишни прибори като лъжици и вилици.

Топлината на купичката се просмука в премръзналите й ръце и тя прошепна:

— Ако се налага, ще ям с шепа.

Откъсна парче хляб, прокара го в яхнията, извади с него нещо кафяво и нещо бяло и лакомо погълна хапката. Заешко и ряпа, леко опърлени, без каквито и да било подправки, сварени във вода. В личната готварска книга с подбрани корнуелски рецепти на мисис Бъкстон от Ийст Литъл Тийнмут бе чела за далеч по-изискани ястия, но не й пукаше. Пълничката госпожа никога не бе имала шанса да узнае каква могъща подправка е гладът. Точно сега Еванджелин би изяла всичко.

Храната й даде смелост и тя разгледа лагера. Голям брой мъже си бяха легнали, макар че не спяха. Разговаряха шепнешком, придобили навика да са потайни.

Огънят гореше прекалено далеч от нея, а тя отчаяно искаше да се приближи. Доминик беше удовлетворил желанието й за храна и вода, което вещаеше добро за нея. Ако го придумаше да изпълни последната молба на една обречена жена, може би в крайна сметка нямаше да бъде „обречена“.

А може би грешеше. Планираше отчаяно начинание, по отношение на което не разполагаше с практически опит.

Решението дойде твърдо скоро. Преди да е преполовила яхнията, чу птича песен и видя как всички в лагера застинаха. Върху устните на Доминик изгря онази жестока усмивка и той тръгна към камъните.

— Заловили са го.

— Я чакайте! — провикна се Еванджелин. — Преди да тръгнете, аз може ли да отида при огъня?

Доминик опря пестници в хълбоците си.

— И да те развържем, че да ни избягаш?

— Как? Хората ти са тук. — Тя махна с ръка. — Ти самият каза, че не съм глупачката, каквато изглеждам.

Мъника се изправи и пристъпи към нея.

— Нека мръзне тая мърша! Бая ще й е топло там, където ще иде скоропостижно.

Еванджелин неистово ги заумолява:

— Искам да се стопля. Пуснете ме по-близичко до огъня.

Доминик се поколеба.

— Затваряй си човката! — Мъника направи още една крачка към нея.

Еванджелин не можеше да си затвори нищо. Това бе шансът й да избяга.

— Уф, Доминик, не бъди такова копеле!

Настана глъчка и когато се огледа, Еванджелин видя, че Малката е ужасена, Мъника се хили триумфално, а всички други чакат.

Доминик отиде при нея, сграбчи я за косата и я повдигна.

— Връщам си думите назад. Ти си тъпа!

От болка очите й се насълзиха. Тя изхленчи:

— Измръзнах… Моля ти се…

— Утрепи я! — напяваше Мъника. — Утрепи я, утрепи я, утрепи я…

Доминик разтвори пестник и я пусна да падне. Извади кинжала си, вдигна го и за един страшен миг Еванджелин погледна смъртта в лицето.

Доминик преряза въжето, което я държеше към пръта.

— Ще я убия, когато послужи на нашата цел — изръмжа той на Мъника и наперено се отдалечи, оставяйки трепетно мълчание.

Мъжете се помъкнаха след него, следвани от Малката. Останаха само Мъника и неколцина други бунтовници.

Еванджелин несигурно си пое дъх и побягна към огъня. С крайчеца на окото си наблюдаваше унижения Мъник.

Топлината опари лицето й и тя зърна разжарените въглени. Тогава измъкна от деколтето си тежката кожена кесия, която бе задигнала от Мъника.

И я запрати в пламъците.