Кристина Дод
Изчезналата принцеса (19)

19

Ако Даниор се опитваше да я разсее, беше постигнал целта си.

— Ясно — каза тя.

Въпреки че не беше осъзнала връзката им, Еванджелин не бе кой знае колко изненадана. Погледнеше ли Доминик, сякаш виждаше принца в криво огледало. Доминик бе малко по-нисък. Движеше се с напрегнатата грация на хищна котка, вместо с тромавата походка на мечка, и тя не бе видяла лицето му под шала, ала някак й се струваше, че костната му структура е като на Даниор. Най-вече я бе поразила хапливата му интелигентност, по-жестока и не дотам съзнателна като у Даниор, но въпреки това сходна.

Тя разсеяно потърка едно място на рамото, което болезнено я сърбеше; спомен от форсирания й планински поход.

— Предполагам, че е незаконороден?

— Да. — Даниор вдигна стъпалото й и го подсуши с един парцал. — Чувството за чест у баща ми не бе развито, както се полага за крал, и той прелъсти една млада жена — всъщност девойка — която заряза, щом й се насити. Доминик е плод на тази неравностойна връзка и същинско доказателство, че всеки грях се заплаща прескъпо.

Сега ракията й се услаждаше повече, но не правеше историята приятна за слушане — или, както подозираше, за разказване. Даниор безрезервно вярваше в честта и дълга; сигурно много го болеше да признае за плиткоумното държание на баща си. Тя мълчаливо му подаде бутилката.

Той прие също така мълчаливо и отпи, след което я запуши и я остави на камъка.

— Твоят баща… значи не се е погрижил за момичето… и за бебето?

— Моят баща. — Широката усмивка на Даниор изглеждаше подмолна, също като на Доминик. — Той изобщо не се занимаваше с плодовете на своите похождения, а доколкото разбирам, когато състоянието на девойката станало ясно, я изхвърлили от дома й. Тя живяла с детето си в изключителна мизерия. Ако не се лъжа, е проституирала, за да отхрани сина си. — С пинцетите Даниор започна болезнено да боде раната на Еванджелин. — Накрая умря от едра шарка.

Еванджелин не харесваше Доминик. Омразата клокочеше в него, както горещата вода клокочи в изворите на ада. Тя се бе озовала на пътя й се бе опарила.

Но тя също е била нежелано дете, поверено на оскъдното откъм грижи сиропиталище, така че споделяше нежелано родство с кралското копеле.

— Нищо чудно, че е див.

— Така е. Макар че не мразя баща си със злобата на Доминик, установих, че не тача паметта му, както се полага на един син.

Меко казано. Нещо в гласа, в движенията му подсказа на Еванджелин, че презрението към вероломния му баща е пуснало дълбоки корени в него. Освен това разказът му обясняваше бичуващия му присмех към това, което Даниор считаше за нейни измишльотини.

Макар да знаеше, че говори истината, убедителността му бе толкова силна, че тя едва не му повярва, че греши.

— Навярно не — измърмори Еванджелин, избягвайки погледа му. После й хрумна едно нещо. — Той единствен брат ли ти е?

Даниор леко притисна пръст о прореза. Почти незабавно тя усети как нещо се плъзна под кожата й и настръхна.

С пинцетите Даниор извади камъчето и продължи да обработва раната. Определено имаше лека ръка и постепенно Еванджелин се отпусна. Той разбираше какво върши.

Освен това не беше отговорил на въпроса й.

— Даниор?

— Доминик ми е единственият брат… с изключение на Виктор и Рафаело.

— Разбира се. — Тя надигна ракията. Какви по-добри телохранители за принца от неговите братя, с които толкова много си приличаше?

Мислеше, че грубият Даниор не е в състояние да употребява ирония, но ето че той направи точно това:

— Баща ми смяташе, че ще облагороди отечеството си, като посее семето си наляво и надясно.

Еванджелин се сети как Рафаело и Виктор бяха готови да пожертват живота си за нея.

— Общо взето съм съгласна. А защо те не са озлобени като Доминик?

— По-възрастни са от него. Освен това майка ми разбрала за тях, настояла да осигури издръжка на майките им и се погрижила за тяхното възпитание. — Той широко отвори прореза с палци и избута ходилото й във водата.

Раната отново я залютя жестоко като първия път. Потрепери, очите й се насълзиха.

— Този вир има целебни свойства. — Гледаше я как се отпуска по гръб, докато водата не стигна до долната й устна. — Обаче не бих я пил, има вкус на огън и сяра.

— Няма да пия — тихичко се обади тя.

От сенките на лицето му виждаше само блясъка в очите, ала гласът му звучеше добросърдечно:

— Преди раждането на Доминик родителите ми били убити по време на въстанието…

— Значи Доминик е млад — шокирано го прекъсна тя.

— На двайсет — потвърди Даниор. — Прекалено млад, за да бъде толкова противен, обаче майка ми не е била налице, за да поеме грижата за поредната издънка на баща ми.

Когато болката взе да отшумява, тя отпусна глава на каменната си възглавка. Обаче се вцепени, когато Даниор каза:

— Нека те уверя, че на теб няма да ти се наложи да изпълняваш подобни функции заради мен.

— Ами… не. Тоест… да. — Раздразнена от пелтеченето си, тя добави: — Аз не съм принцесата, тъй че няма да ти стана жена, но не се съмнявам, че твоята кралица с облекчение ще научи, че няма да е длъжна да се мъкне подире ти и да обира плодовете на любовните ти похождения.

Гласът му продължи да тътне, все едно не се беше обаждала:

— Щом осъзнах каква мъка причинява баща ми на майка ми, как безчести брачните обети, дадох клетва да бъда дискретен. Имах няколко любовници…

— Признанията ти не ми се слушат.

— … зрели жени, които споделяха удоволствието и не си правеха илюзии. Имах грижата всичките ми срещи с тях да не доведат до зачатие, защото съм твърдо решен единствените деца от моите слабини да бъдат нашите.

Нашите деца.

Фразата отекна в главата й.

Той говореше така, сякаш потомците им вече са заченати, родени живи и здрави и сега се радват на двама тъй благородни родители. Виждаше ги: високо, слабичко момиче пред прага на моминството и яко момче със серефински очи. И още едно момиченце с гарвановочерна коса и още едно момченце, близначета прощъпалници и бебенце… тя заслони с ръка очите си, за да прокуди видението. Да, не се съмняваше, че ако легне с Даниор, съюзът им ще бъде плодовит. Нямаше да е живот, подходящ за една интелигентна жена, възпитана да управлява, а не да бъде майка. Винаги щеше да е с дете в ръцете, да кърми, да тича след малките или да е в леглото с Даниор, където да правят нови бебета.

— Заболя ли те?

Тя го загледа недоумяващо.

— Какво?

— Пръстите на краката ти са свити. Заболя ли те?

Заболя ли я? Този мъж направо я убиваше — чрез изкушения.

— Да — избърбори тя. — Точно така, заболя ме, но знам, че се стараеш. Ти се стараеш, аз ще се постарая и някак си цялото това старание ще… хм… ще се отплати. — Стори й се, че той се усмихва, сякаш е прочел мислите й и е зърнал децата, които тя бе създала с няколко прости думи.

Той бе просто устроен човек. Не би могъл да планира да я улови в мечта, която бе нейно творение. А и да беше, не бе нужно да знае, че е успял.

После й хрумна една изключителна мисъл.

— Я чакай! Ти знаеш, че аз не съм принцеса Етелинда.

— Нима?

— Нямаше да й наговориш всичко това. Тя щеше да го знае.

Даниор се наведе и й заговори с превзетия си тон на принц:

— Надявах се, че добрите сестри в училището са имали здравия разум да не ти съобщят как безочливия разврат на баща ми те е застрашил от всички страни.

— О, ти винаги имаш отговор. — Глупаво беше да се цупи, но колчем помислеше, че е пробила дупка в бронята му, той парираше и я оставяше без оръжие. — Както и да е — логично изтъкна тя, — не бих казала, че съм застрашена от всички страни. Поне Виктор и Рафаело са ти предани.

— Виктор и… — Гласът му трепна. — Тъкмо си мислех, че съм проумял сложния ти начин на разсъждение, и ти пак ме сконфузваш. Как така прочете безпокойствата ми?

Разбира се, че нищо не бе прочела. Ако е имал опасения относно Виктор и Рафаело, не се бе досетила. Запита за тях по една щастлива случайност, защото не беше настроена на мислите на Даниор.

— Казваш, че са ми предани. Да, така смятах. — Палците му отново отвориха прореза. — Раната се е изчистила. На сутринта отново ще я прегледам.

Валмата от пара и тъмнината я изнервяха, защото го скриваха от зоркия й поглед. Тя объркано се примоли:

— Разкажи ми за Виктор и Рафаело.

— Знаеш мнението ми, иначе нямаше да попиташ. Не сме в селцето Шют, макар да се направих, че отиваме там. — Той изпъшка, разпери ръце и се просна по гръб във вирчето.

Даже носът му не се показваше на повърхността. Идеше й да го цапардоса здраво, че е пуснал такава интересна клюка, а сетне е изчезнал вдън земя. Бръкна с ръка под водата и напипа изпънатия му крак. Той мигновено изплува.

— Какво има?

— Защо не сме в Шют?

Жилавият, як мускул на прасеца му се стегна под дланта й.

— Защото или Виктор, или Рафаело, или и двамата искат да ни предадат на Доминик.

Устата й увисна, но даже не й хрумна да тръгне да спори с него. Щом Даниор мислеше така, значи си имаше основания.

— Значи според теб не е случайност, че бунтовниците ни откриха в Шато Фортюн?

— Отначало мислех, че е. Но си промених мнението. Ние — Виктор, Рафаело и аз — се научихме да заблуждаваме преследвачите в най-добрата възможна школа — войната с Наполеон. Поемахме рискове, на които никой друг не би се осмелил, и ако бяхме сгрешили, досега да сме мъртви. — Подпря се на лакът и отметна назад мократа си коса. — А сега изведнъж не можем да се отървем от Доминик. Не е чиста тая работа.

— Но братята ти са те придружавали през цялото време! Защо да ти изменят сега?

— Преди се сражавахме за нашите семейства и за родината. Сега се сражаваме за начин на живот, който мнозина си спомнят като потиснически и ялов. Поне от петдесет години в страните цари неблагополучие. Баща ми прекалено се тъпчеше за властелин, чийто народ гладува. Майка ти прекалено беше в крак с модата за владетелка, чийто народ зъзне от студ. Никой не знае как ще управлявам като крал или доколко състрадателна ще бъдеш ти като кралица. Обещах на братята си справедлива награда за услугите им, но не е изключено единият да вижда шанс за нещо повече. — Той седна, изтърка лицето си, както бе сторила тя, и разтри раменете, гърдите, ръцете си. — Може би ако с теб изчезнем, тронът ще се освободи за едно кралско копеле.

Години наред Еванджелин бе живяла в мъничко селце, обкръжена от хора, които поздравяваше по име, хора, които следяха под лупа всичките й постъпки, които тутакси разпознаваха странника и се заемаха да разнищят каква работа има в Ийст Литъл Тийнмут. Смяташе, че й харесва да се откъсне от тази вечна, по клюкарски бдителна атмосфера.

Никакви човешки обиталища, дело на човека, не можеха да се сравняват с величието на тези планини, които леко сияеха на лунната светлина, с тези звезди като сребърни монети, посипани върху черно кадифе, с тези борове — високи, девствени, наситени с благоухание.

Ала сладката тишина, която обгръщаше вирчето, внезапно взе да изглежда страшна и потискаща. Мястото я накара да почувства своята нищожност. Колко лесно съществото й можеше да бъде погубено от равнодушната природа или от неумолими врагове. Ослуша се напрегнато за звуци, освен ромоленето на потока и много, много тихичко попита:

— Сигурен ли си, че сме в безопасност?

— След като те оставих тук, се върнах назад. Никой не ни е последвал. Погрижих се да не оставям следи от прехода ни. Малцина знаят за това място и сред тях определено не са Виктор и Рафаело. — Гласът на Даниор стана по-дълбок и топъл, обгръщайки я като самата вода. — В безопасност сме, докогато решим да останем тук.

Какво ли криеха тия думи?

— Не можем да се бавим дълго — нервно рече тя. — Ти трябва да стигнеш до Плезонс навреме за Разкритието, което май е след три дни.

— Ние трябва да стигнем до Плезонс за Разкритието, колкото и мъчно да се окаже това. Никой не е твърдял, че пътят към трона е лесен, Ваше Височество. — Ръцете му изчезнаха под водата.

Еванджелин си даде сметка, че той се трие навсякъде. Абсолютно навсякъде. Не й се мислеше какви детайли включва това, отмести ръка от прасеца му и взе да гледа другаде, само не в него.

Само дето чуваше как водата плиска, докато той се къпе. Боеше се от знайните и незнайни врагове на кралската фамилия, вярно. Но повече се боеше от Даниор. Един инстинкт я караше да му избяга. Друг инстинкт й подсказваше, че дори най-лекото движение ще привлече вниманието му. В глъбините на съществото си знаеше, че ако остане, той неминуемо ще я покори.

Полекичка, стараейки се да не вдига шум, започна да се надига, да се отдръпва от него, от прекалено интимната им близост, от зоркия, приканващ поглед.

Ала ръката му се озова на ключицата й.

— Чакай. Не искам да стъпваш на този крак. Първо ще го подсуша, ще го намажа с мехлем и ще го бинтовам. — Пръстите му масажираха рамото й, сетне се плъзнаха към лакътя. — Вярвай ми, Еванджелин. Ще се грижа за теб. — Не звучеше като надут, претенциозен принц, който си придава важности. А като прелъстител.

Изведнъж въздухът взе да не й достига, изсмукан като помпа от крещящата му сексуалност. Начинът, по който я изпиваше с поглед под лунните лъчи, обладанието, съдържащо се в допира му, авторитетният му тон — всичко това й разкри тази истина. Със същия успех Даниор би могъл да изрече гласно думите. Принцът с телосложение на труженик я жадуваше.

Мислите се блъскаха в главата й, докато тя гледаше широката длан, която я държеше.

Добре де. Телосложението му не беше като на селянин. По-скоро на воин: с яки предмишници, които можеха да въртят меч, и широки рамене, които можеха да повдигнат принцеса. Плашеше я и в същото време събуждаше в нея едно непознато чувство. Неговата дръзка и силна мъжественост отговаряше на една женска мекота вътре в нея.

— Вярваш ли ми, Еванджелин? — попита той.

— Да. — Когато Даниор се засмя, гръмко и самодоволно, тя си даде сметка, че репликите им са прозвучали като размяна на брачни клетви. — Така де, разбира се, че ти вярвам, иначе досега да съм те опердашила.

Без да се засегне ни най-малко, Даниор я пусна и се изправи. Водата се стече по тялото му, мокрите му гащи залепнаха за кожата и Еванджелин погледна там, където не трябваше. Той беше силен, мускулест… и възбуден. Възбуден досущ както в спалнята й в замъка, и в склада на метоха. Този мъж да не живееше с денонощна ерекция?

Даниор се разкърши, протегна ръце към звездите и Еванджелин осъзна, че състоянието му не го притеснява. Лукавството не му бе присъщо.

А двуличието?

О, да. Мислеше я за принцесата, която може да плени и да направи своя. Иначе нямаше да се стреми да я спечели. Но щом тя не успя го убеди в истинската си самоличност, кой беше двуличникът?

Той събра нещата си и се отправи към брега. Зави приборите и ги прибра в торбата, след което извади бинт. Махна й с ръка и я изкомандва:

— Дръж си крака нагоре, принцесо. Не го влачи по дъното.

Еванджелин не можеше цяла нощ да се крие в реката, затова задрапа като рак на един крак и две ръце.

— Честна дума, не съм принцесата.

— След изминалата вечер не те обвинявам, че отричаш.

Даниор клекна във вирчето и протегна бинта към нея.

— Говоря сериозно. — Тя предпазливо му подаде ранения си крак. — Аз съм Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут, Корнуол. Как да те убедя?

— Много добре знаеш как.

— Нима? — Тя се втренчи в него.

Даниор грижливо подсуши стъпалото й. Отпуши шишенцето и я наложи с лапа от накълцани листа. Лъхна я лек ментов дъх, докато той бинтоваше крака й.

— Щом решиш да ми покажеш доказателството, аз съм готов. — Той се приведе над нея, прегърна я и отново я предупреди: — Дръж крака изправен.

Притисна я до гърдите си. Тя инстинктивно се увеси на шията му, за да не падне. Само че ръцете й напипаха мократа, мека коса на тила му и жилестите мускули, които се издуваха с всяка негова крачка.

Заляха я лоши предчувствия. Това беше прекалено истинско. Въздухът бе твърде студен, погледът му — прекалено самоуверен, а водата очертаваше формите й под долната риза.

Как се беше стигнало до този момент? Що за съдба бе заплела нейната нишка в кралския гоблен? Еванджелин конвулсивно потрепери.

— Имам една хавлия, която става да се подсушим, и одеяло да се увием. — Положи я върху един гладък камък, при което се озоваха на равно ниво.

Еванджелин колебливо прехвърли тежестта на стъпалото си. Раната не я болеше толкова. Всъщност имаше значително подобрение.

— Откъде взе всичко това?

— Когато бях малко момче, недалеч имахме ловна хижа, в която летувахме. — Изказваше се нехайно за богатство, каквото тя само можеше да си представя. — Аз открих вирчето. Взимах провизии, завивах ги в промазан плат и ги криех в хралупата на едно дърво. — Той изтръска одеялото. — Дрехите вече не ми стават, сухарите вече не са сухи, а това одеяло е хванало мухъл, но по пътя за насам го проветрих.

— Много си услужлив. — Сега зъбите й тракаха от нерви и от студ.

Той и подаде парче плат.

— Това е от торбата. Аз ще държа одеялото. Съблечи се и се изсуши.

Еванджелин си спомни признаците на живот в гащите му.

— Струва ми се, че идеята не е добра.

— Не бива да спиш с тези мокри дрехи. Свали ги, а аз ще ги простра. Прави каквото ти казвам! — Даниор повдигна плата помежду им.

— Не можеш ли просто да се обърнеш?

— Не можеш ли просто да правиш каквото ти се каже? — сподави зверския си рев той.

Яростта му определено беше добър знак. Еванджелин се втренчи във вълнения плат и прокара пръсти по мократа си долна риза. Защо поставяше под съмнение намеренията му? Той действаше без потайност. Изпълняваше всяка задача открито. Влезе във водата при нея и не пусна в ход ръцете си.

Е, като се изключи момента, когато хвана лицето й и каза, че вижда тялото й. След като мъчителното прочистване на раната бе приключило, тя предполагаше, че заплахата му чисто и просто е била хитрина, с която да изтръгне малко смелост от една страхливка.

Ако принц Даниор планираше да я съблазни, вероятно щеше да я информира, преди да започне, а тя вероятно щеше да оцени всеки етап от усилията му.

А ако не откликнеше според неговите очаквания, щеше да каже, че я е излъгал.

Еванджелин се ухили и повдигна импровизираната хавлия.

— Събличаш ли се? — попита той.

— Суша си косата. — Тонът й бе троснат колкото неговия и тя си каза, че е невъзможно един мъж да бъде едновременно раздразнен и възбуден.

Даниор въздъхна като многострадален мъченик.

Тя уви кърпата около шията си и разхлаби връзките на долната риза. Влажният плат прилепваше по тялото й. Пръстите й трепнаха. Максимално бързо Еванджелин го изхлузи през глава и го метна на храста. Клонките се олюляха под тежестта на мократа дреха и Еванджелин, без да иска боязливо погледна одеялото. То си оставаше неподвижно. Зад него стоеше воин, но този воин имаше поведението на джентълмен. Еванджелин се изтри надве-натри, кожата й се накокошини. Земята беше топла, но въздухът бе мразовит.

Готова съм. Смесица от притеснение и вълнение я накара да замълчи. Подай ми дрехите. Би трябвало да си ги донесе, преди да почне със събличането и да се окаже с тази жалка, тънка хавлия в ръце. Нищожната й дължина дори не покриваше по-важните части, затова Еванджелин неохотно загърна кръста си и задържа кърпата с една ръка. Другата притисна към гърдите си и прочисти гърлото си:

— Готова съм.

Не искаше думите да прозвучат несигурно и страхливо, но това така или иначе нямаше никакво значение, понеже този път вместо одеялото видя Даниор. Той още го държеше, само че го бе смъкнал надолу, за да я гледа. Да зяпа тялото й.

На всичкото отгоре се усмихваше.