Кристина Дод
Изчезналата принцеса (25)

25

— Още едно пророчество се изпълни. — Даниор потри доволно ръце и се замисли за сцената отвъд отворената врата на колибата.

Селяните се запътиха към Плезонс в празнично настроение, оставяйки него и принцесата му да се радват на гостоприемството на хора в недоимък, но затова пък обзети от оптимизъм.

— Стига си злорадствал — рече Еванджелин.

— Не мога да престана. О, колко съвършено се нареди всичко!

Седяха рамо до рамо на пейката пред масата. Еванджелин усърдно избягваше погледа му. Сърбаха зелева чорба от калаени канчета.

— Никога не бях чувала за това пророчество.

Даниор не се стърпя и я взе на подбив:

— Твоята многознайка Леона не ти ли го е казала?

Нацупена, тя го погледна с величествено презрение през пушека от мъжделивия огън: принцеса до мозъка на костите си, по царски достолепна.

Даниор я погали по лакътя.

— Хората го възприеха като знак.

— Ясно ми е, че го възприеха като знак. — Еванджелин отблъсна ръката му. — Чух ги.

Макар че би искал да се похвали с тази надменност пред другите, за себе си Даниор желаеше обикновената Еванджелин. Искаше тя да признае значимостта на случая. Да каже, че отново го обича. Да го погледне.

— Не можех да повярвам, когато се намеси. — Той обви ръка около кръста й. — Преди деня на сватбата принцесата ще нахрани гладуващите и ще ни върне благополучието на отминалите дни. И ето на: изтъпани се пред цялото село и ни обясни как да се справим с главнята, която ни тормози от половин столетие.

— Това пророчество е доста мъгляво. — Опита се да го сръчка с лакът. — Все още не разбирам какво толкова се развълнуваха. Не препоръчах нищо ново.

— Не, само най-доброто налично лекарство.

— Още не знаем дали ще подейства.

— Ще подейства, и още как.

Еванджелин се облегна напред, сякаш за да се отскубне, и отхапа парче от вчерашния комат хляб, който бе препекла на пламъците.

— Зная — намуси се тя.

— Селяните ще разпространят мълвата, че принцесата е изпълнила пророчеството и надеждата от само себе си ще покълне.

Еванджелин тръшна празното си канче на масата и се обърна към него. Лицето й пламтеше от гняв.

— Аз не съм принцесата!

Даниор си даде сметка, че тя е ядосана не на шега. Ядосана, удивена и враждебна.

Напомняше му на котка: нежна и мъркаща, когато е доволна, обаче в нея се таи невероятна сила, подкрепена от зъби и нокти. Трябваше да я успокои и приласкае.

Сигурно стомахът й искаше още храна.

Наново напълни канчето й от димящата тенджера върху огнището. Отряза й още едно парче от миризливото козе сирене и се върна на пейката. Намести се до нея и остави храната.

— Хапни си още.

Тя си отхапа от сиренето.

Понеже не можеше да я остави да отрича рожденото си право, Даниор добави:

— Не може моята принцеса да ходи гладна.

Еванджелин заби поглед в рядката чорба с плуващи късчета зеле и на него му се стори, че съзира отчаяние на лицето й.

— Ще изляза да хвана заек — обеща той.

Тя не му обърна внимание — поредният знак, че е хвърлена в дълбок смут.

— Защо всички пророчества са за мен? Защо няма нито едно за теб?

— Едно има.

— Едно. Леле-мале! — Тя едва ли не настръхна от враждебност. — И какво е то?

— Принцът ще прегърне най-голямата си тревога и ще я направи част от себе си.

— Поредното мъгляво пророчество. Какъв е смисълът му?

Дразнеше го с умишлената си невъзприемчивост.

— Изобщо не е мъгляво. Ще трябва да се изправя срещу революционерите, вероятно срещу самия Доминик, и някак си да ги усмиря.

— От къде на къде Доминик и революционерите ще са най-големият ти страх?

— Когато хвърлиха бомбата, която уби родителите ми, майка ми не почина веднага. Пищеше ли пищеше. Не можех да стигна до нея, шамбеланът ме държеше, а аз… — Сърцето му задумка при спомена. Издаде ръка напред, за да й покаже колко трепери. — Страхувам се да не умра в агония. Страхувам се, че може да те ранят смъртоносно. А не съм в състояние да убия собствения си брат.

— Ох! — Объркана, изпълнена със състрадание, тя улови ръката му, за да не страда той сам. — Значи мислиш, че твоето изпитание тепърва предстои?

— Или е така, или, както ти сама каза, пророчествата са мъгляви и не по-магически от кристалното ковчеже.

Еванджелин пусна ръката му.

— Значи просто си използвал очакванията на селяните, за да ме обвържеш с изпълнението на едно старо и двусмислено пророчество?

Даниор си знаеше, че е безсърдечен и не е романтик, за какъвто копнее тази нежна жена. Не вярваше в магия или в нещо, което не може да пипне, помирише и проумее. Случайните си предчувствия отдаваше на годините партизанска борба. Ала неговата безпощадност имаше цел.

— Ще използвам всевъзможни средства, за да си осигуря престола.

От начина, по който го погледна, си пролича, че точно сега не го обича.

— Дълго ли ще се забавиш, докато хванеш заека?

Тази жена никога не се предаваше.

— Не достатъчно дълго, за да ми избягаш.

Тя ритна крака на масата като капризно дете.

— Ще доведа едно от кучетата. Аз ги обучих и ако им кажа да не те пускат, ще го направят.

— Страх ме е от кучета.

— Добре. — Даниор се изправи, нарамил раница. — Докато съм в планината, ще откъсна колкото се може повече майско биле, за да оставя тук. — Не успя да прогони огорчението от тона си. — Трябваше да се досетя къде е проблемът, обаче дълго време воювах, а… ех, всъщност нямам извинение.

— Освен това, когато бабите кажат да се събира кралско майско биле на лунна светлина през месец май, звучи като магия, а ти не вярваш в магии. — Тя на свой ред му се присмиваше. — Вярваш в тях само когато са облечени в научни термини.

— Няма какво да ми се зъбиш, госпожичке. — Той потърка слепоочието й. — Голям глупак бях. Сега ми дай дума, че няма да се опитваш да духнеш яко дим.

Тя извърна глава.

— Твоята дума, Еванджелин, или ще те завържа и ще оставя кучетата да те пазят.

— Няма да се опитвам… да духна яко дим — обеща тя.

— Хубаво. — Даниор минаваше през вратата, когато гласът й го спря.

Еванджелин стоеше с ръце на кръста и за негово удоволствие приличаше на съпруга, която ей сега ще нахока мъжа си.

— Все още смятам, че трябваше да заминем със селяните.

— С Лаури обмислихме въпроса. Той го желаеше, но не и аз.

— Но защо? Колкото повече, толкова по-добре. Бихме могли да се смесим с тълпата, пътуваща за Разкритието, и да се доберем до Плезонс без проблеми.

— До Плезонс има само два пътя. Революционерите непременно ще ги наблюдават. Аз не съм лесен за дегизиране, а ти, миличка, си била подробно огледана от Доминик. Няма как да пътуваме със селяните, без да ги застрашим.

Еванджелин решително сви устни, което му подсказа, че е готова за възражения.

Естествено. Надяваше се да му избяга в тълпата. С гигантски крачки Даниор се върна и повдигна високомерната й брадичка. Взря се в нейните очи и прокара палец по устните.

— Пътуването с лодка е най-безопасно. По този начин с теб няма да се загубим. — Едва не се засмя, когато тя се ядоса, че е била така прозрачна. — Трябва да ми се довериш, Еванджелин.

— И още как.

Тя говореше свадливо като Мемо и той не устоя. Залепи целувка върху здраво стиснатите й устни… и не се откъсна от тях. Предпазливо, като пъпка, отваряща се за слънчевите лъчи, Еванджелин се отвори за него. Бе незряла, деликатна, несигурна, но излъчваше такава мощна съблазън, че той се сети за луната и приливите. Желанието се разбушува в него и той я вкопчи в поривиста прегръдка.

Сетне се отдръпна. Тази жена разнищваше самоконтрола му, теглеше го към ръба и отвъд. Почти. Само че той беше зрял и дисциплиниран мъж. Не би си позволил поведението на разгонен хлапак с жълто около устата. Поведението на баща си.

С още една лека целувка — не искаше тя да мисли, че му е въздействала твърде силно — я пусна и тръгна към вратата.

— Навярно не биваше да се изненадвам, че отказваш да пътуваш с тях. В крайна сметка те са прости.

Даниор се обърна и я прониза с поглед: самотна фигурка в дрипи, но затова пък предизвикателна до край.

— Аз не чувствам нещата така. Има огромна разлика между това да пътуваш и общуваш със селяните и това да се омешаш с тях. Толкова ли ти е трудно да проумееш?

— О, проумяла съм те. Ти си аристократ. — От нейните уста това прозвуча като обида.

Той стисна дръжката на вратата, за да не отиде при нея и да я натупа.

— Разбира се, че съм аристократ. Ти също.

— Не, не съм. — Тя сплете пръсти. — Аз съм Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут в Корнуол. Даже нямам истинска фамилия — Скофийлд е градчето, където са ме подхвърлили като пеленаче.

— Ти сбъдна пророчеството!

— По една случайност!

— Напоследък много случайности ти се струпаха на главата. — Даниор си пое дъх. Гневът му отшумя. — Отивам на лов. Ти стой тук и си помисли за благото на Бамфина…

— Сереминия.

— … като за целта изпълниш ролята на принцеса, каквато си по рождение. — Той отново се запъти навън.

Тя отново го повика:

— Даниор, чакай!

Той спря, но не се обърна.

— Еванджелин, ти изобщо не разбираш как си просиш белята, подлагайки търпението ми на изпитание.

— Мемо ми каза, че си изпратил средства за повторното изграждане на Бланка — шеметно атакува тя.

— Такива неща правят аристократите — иронично подхвърли той, обаче се обърна с лице към нея. — Революционерите изгориха селото, защото знаеха, че е предано на рода Леон. Французите го подпалиха, защото селяните подпомагаха съпротивата. Ето защо трябваше да помогна.

— Мемо намекна, че кралската хазна хич не била пълна.

— Ще се напълни, когато с теб се оженим и гарантираме бъдещето на нашите две страни. — Даниор й протегна длан, сякаш я представяше на кралския двор. — Майското биле. Кой да се сети?

Със задоволство констатира, че това й затвори устата. Той остави вратата отворена и вдъхна чистия въздух. Дългите сенки се простираха над Бланка, докато слънцето клонеше към хоризонта на запад. Долината изглеждаше пуста, обаче Даниор се беше срещнал с петимата мъже, останали да вардят пътеките, спускащи се от планината. Щеше да намери някой от петорката и да му нареди да охранява колибата с кучето си, докато Даниор не хване заека, от който всъщност не се нуждаеха. Селяните му бяха предложили всичко, което желае, и по-разумно щеше да е да остане при Еванджелин.

Обаче бе едва късен следобед. До смрачаване оставаха два часа; два часа, преди да я заведе в простото легло с пухени завивки в ъгъла.

Не можеше да легне с нея, когато малцината стражи всеки момент можеха да нахлуят в колибата, за да се наядат, да поприказват или просто да позяпат двойката, която считаха за свое спасение. Ала не би могъл да остане при нея, устоявайки на инстинкта за съвкупление. Затова излизаше навън като последния страхливец до падането на нощта, когато отново щеше да я държи в обятията си.

И да я люби, окован в своята вечна сдържаност.

Сдържаност. Толкова години е живял, сдържайки се. Защо сега това го тормозеше толкова?

От пътеката зад колибата се разнесе лай и шумен мъжки глас.

— Кой беше? Защо?

Даниор се скри в сянката на вратата и се ослуша напрегнато.

— Както виждаш, селото ни е бедно. Годината беше лоша и имаме много малко храна за гостите си, обаче мога да те почерпя с прясна бира. — Беше Юстино, един от стражите, тих човечец, който сега извисяваше глас с виртуозността на оперен певец. — Колцина сте?

— Десетина, има-няма — отвърна непознат мъжки глас. — А колко мъже живеят в тая паланка и защо не подкрепите делото ни?

Даниор се смрази от презрение и сподавен гняв.

Революционерите бяха дошли в Бланка.