Кристина Дод
Изчезналата принцеса (13)

13

„Ще зависиш от мен за всичко, Еванджелин. Ще зависиш от мен чрез страстта.“

Еванджелин се събуди и видя, че стиска възглавницата между краката си. Ала купчината пера не заместваше Даниор, а тя не заместваше принцесата му.

Седна в леглото сърдита, възбудена и уплашена. Преди това никога не й се бе случвало. Никога. Не че мъжете се бяха изтрепали да я целуват, ала ничии други целувки не я бяха развълнували достатъчно, за да си проправят път в сънищата й. Беше чела за amour. Ан Радклиф пишеше романи на ужаса и младата Еванджелин бе пристрастена към тях. „Сицилиански романс“ страшно я развълнува, а за „Мистериите на Удолфо“ направо си умираше.

Но това… това бе друго. Обсебеност, страст или… грешка на Даниор. Да, всичко беше грешка на Даниор! Не се ли махнеше от него, последствията щяха да бъдат плачевни.

Например щеше да се поддаде и да влезе в леглото му, а той щеше да установи, че тя не е принцесата и да я изостави. Или още по-зле, нямаше да осъзнае, че не е принцесата, докато не е станало твърде късно, и шансовете за обединение на Серефина и Баминия щяха да са пропилени безвъзвратно.

Участта на двете страни зависеше от това дали ще успее да се измъкне от метоха и от хватката на Даниор. Може би докато я търсеше, той щеше да се натъкне на истинската принцеса.

Еванджелин знаеше как да избяга. Затвори очи, за да отпъди нежеланата гледка.

Навито въже. Желязната халка на ключа. Прозорец с прилични размери без ключалки и резета, защитен от бездната долу. Плюс нейната издръжливост и умелост.

Тя не беше някое аристократично цвете, грижливо закриляно от рождението си. Тя бе кръгло сираче и коленете й бяха загрубели от годините търкане на пода в сиропиталището. Ръцете й имаха мазоли. Притежаваше сума ти чифтове луксозни ръкавици преди онзи взрив в стаята й — ето още нещо, за което да стовари вината върху Даниор — и ги харесваше не само защото й придаваха вид на благородничка. Те криеха доказателството, че е отгледана като слугиня.

Знаеше как да се спусне до канарата по въжето. Швейцарците изпълняваха такива номера, за да спасяват онези, които се отклоняваха от утъпканите пътеки и падаха в пропастта — предимно кози, но и някой друг от онези побъркани англичани, луди на тема разходки. Еванджелин разполагаше с тази информация, защото Леона водеше кореспонденция с един планинец.

Еванджелин обожаваше чуждестранната кореспонденция на покровителката си. Всяко писмо, което минаваше през ръцете й, всяка преведена дума се запечатваше в ума й. Преди тя се гордееше с паметливостта си. Сега навярно това щеше да доведе до гибелта й.

Колко ли бе спала? Колко време имаше?

Изприпка до прозореца и се покатери на масата.

Светлината на следобеда очертаваше сянката на кулата върху моравата и дърветата, подчертавайки височината й, нуждата от бързина и факта, че бездната бе стръмна точно колкото си спомняше.

Еванджелин погледна към вратата. Имаше не чак толкова рисковани начини да избяга. Знаеше как се разбива брава, а острият и тънък инструмент за изкореняване на плевели лесно щеше да влезе в ключалката. Но какво щеше да спечели с това, ако Мари Терезия казваше истината? Нищо. Ако целият метох я мислеше за принцесата спасителка на техните страни, щяха да зарезят външната врата и да повикат Даниор.

Пак погледна към прозореца и затаи дъх при ширналата се гледка. За съжаление, в момента идеалното решение й се струваше Даниор да попречи на бягството й.

Което не бе приемливо.

С едни ръждясали ножици за подкастряне тя отряза от въжето парче, което да увие два пъти около себе си. По този начин измайстори примитивна седалка, която върза за желязната халка. Седалката щеше да издържи теглото й по време на спускането и да я защити от падане, което иначе би я превърнало в кървава пихтия.

— Така му се пада!

Ядно тресна седалката на масата, завлече остатъка от въжето до каменната колона, завърза го (от писмата бе научила за възела) и прехвърли другия край през прозореца с надеждата, че то няма да стигне до земята. В този случай нямаше да може да слезе долу, но съвестта й щеше да е чиста. Щеше да е опитала.

Шепнейки молитва, Еванджелин се наведе да погледне.

Отвратителното въже се удряше в най-високите камъни, обкръжаващи основата на канарата. Оттам можеше да се изкатери на моравата и да избяга. Сърцето й се сви от страх и очакване.

Глупаво нещо е очакването, но тя не се страхуваше от високото, само от падане, а ако седалката функционираше по описания на хартия начин, нямаше да падне. Вместо това щеше да изживее невероятно приключение.

Издърпа въжето обратно и го сложи до халката и седалката. Изтри потни длани в блузката си, намъкна се във фустите си и зелената си рокля, опитвайки се напразно да изглади намачканото. При вида на съдраните от къпините места очите й се насълзиха.

Роклята й беше струвала над двеста лири, което бе фантастична сума, но си оправдаваше всяко пени за жена, зажадняла за приключения. Коприната се стелеше върху тялото й като зефир и я караше да вярва, че наистина е принцеса. Обичаше я заради нещата, които олицетворяваше — богатство, свобода и една фриволна мечта. А ето че сега бе съсипана.

Е, какво да се прави. Еванджелин изправи рамене. И други рокли щеше да има. Тя смело пренебрегна факта, че сега няма двеста лири, няма две лири, няма даже и пукнато пени. Бягството й бе акт на храброст по няколко причини. Жена в затруднено материално положение би могла да попадне в приюта за бедни — бррр!

Завърза жартиерите, които придържаха тънките й копринени чорапи, и си нахлузи пантофките. Подметката на едната почти се бе отпрала при снощното бягство, но тя не можеше да дочака обещаните ботинки. Особено когато силно я измъчваше представата, че Даниор лично ще й ги обуе.

„Ще зависиш от мен за всичко.“

Ужасяващи думи, защото тя искаше да зависи от Даниор.

Денят преваляше. Съдейки по сенките, беше пет часът. Даниор скоро щеше да се появи с вечерята; знаеше го, както знаеше собственото си име.

— Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут, Корнуол — съобщи тя на стените. Взе хляба и сиренето от таблата и прибра вечерята си в един чист парцал от чувала, който завърза като бохча на кръста си. Изгълта виното от бокала с надеждата, че алкохолът ще притъпи нарастващия й ужас.

Трябваше да увие седалката около кръста си и да я завърже за халката, което не представлявате проблем. После да я прокара между краката си и през халката, което пък представляваше голям проблем. Тя нежно стисна фината коприна. Безмилостно откри една дупка на предницата и с рязко движение отпра плата до коленете си. Повтори процедурата отзад и овърза полите около кръста си. Прасците й се показваха, но кой ли щеше да ги види?

Нахлузи си градинските ръкавици. Завърза се на седалката, прехвърли въжето през халката и се облегна назад. Възелът за колоната държеше здраво. Възлите на седалката също държаха, въжето се плъзгаше през халката. Тя можеше да го контролира с ръце. Работата щеше да стане. Трябваше да стане.

Тя мрачно се качи върху високия перваз и се дръпна лекичко назад. Издаде напред единия си крак в нищото. На тази височина стигаше само ветрецът, носещ уханието на свободата. Еванджелин скръцна със зъби. Каза си, че най-страшното ще мине, когато излезе от прозореца. Дори да паднеше, можеше да се залови за стената с ръце. Просто бе нужна малко смелост.

Колко жалко, че запасът й от тази точно стока почти бе привършил.

Коляното й се плъзна над ръба и се ожули в грубо дялания камък. Еванджелин легна по корем и прехвърли другия си крак. Полекичка се изсули навън, докато не увисна на крехките си ръце. Долепи ходила до стената и колене до гърдите си. Щеше да изпъне крака, когато започне да слиза. Когато се пуснеше.

Бавно махна едната си ръка. Сега тежестта й носеше основно въжето. Еванджелин висеше, вкопчена в схватка на живот и смърт с перваза. Бе настъпил моментът да се довери на въжето, на своите възли и на знанията на швейцареца планинец. Взря се в стиснатите си пръсти, усети схванатия си врат. Мускулите й изпъкваха от физическо напрежение. „Само се пусни, каза си. — Ще бъде наред!“

А ако ли не заупокойните молитви щяха да бъдат изречени незабавно, защото тя щеше да опищи околността при падането си.

Еванджелин се пусна и сграбчи въжето.

Не пропадна. Дъхът й излезе със свистене.

Предпазливо изпъна крак и колебливо направи първата си стъпка. Въжето държеше здраво. Последва още една стъпка, и още една. Стената бе едва ли не гладка. Разстоянието между нея и прозореца се увеличаваше, но тя не бе толкова глупава, че да погледне надолу. Коленете й трепереха, но гаденето беше нищо в сравнение с възбудата, която я обземаше. Това се казваше приключение! За това бе мечтала!

Зарязвайки предпазливостта на вятъра, тя се изтласка с два крака от стената и подскочи, точно както бе описвал планинеца. За миг усети, че лети като волна птичка, преодолявайки физичния закон за силата на тежестта.

После въжето се изплъзна от едната й ръка. Еванджелин здраво го сграбчи, преди да е набрала твърде голяма скорост. Краката й се удариха в стената и намериха там опора, остъргвайки подметките. Еванджелин спря, трепереща, и рискува да погледне надолу.

Валчестите камъни в основата на кулата бяха хем твърде далеч, хем твърде близо. Ако паднеше от тази височина, вероятно нямаше да се убие, но щеше да се изпотроши цялата.

Сетне погледна нагоре. Беше изминала повече от половината разстояние. Ръцете й горяха и тя реши да не опитва повече скокове на планинска коза. Вместо това се заспуска равномерно, а с всяка стъпка въодушевлението й нарастваше. Сегиз-тогиз хвърляше по някой поглед надолу и камъните всеки път изглеждаха по-близо. По-близо.

Ето ги. Краката й стъпиха върху хоризонтална плоскост. Коленете й се тресяха. Болезнени пришки бяха излезли на дланите й, някой остър ръб бе срязал едната й подметка по време на спускането и петата й кървеше.

Но тя беше слязла. Беше успяла! Пръстите й трепереха в знак на закъсняло малодушие, докато разваляше възлите и непрекъснато хвърляше по някой поглед към прозореца, сигурна, че Даниор ще се покаже оттам и ще й се разкрещи.

Присмя се на себе си, че му приписва интуиция, каквато той не притежаваше. Ала решимостта му да заведе принцесата в Серефина го издигаше до митически пропорции в очите й.

Последният възел бе готов и тя тихичко нададе радостен писък. С изранените си ръце, с набитите си стъпала тя се изкатери по камъните и изскочи на моравата. Рухна на колене и блажено целуна земята. После се изправи и се запъти към гората, зяпнала удивено въжето, което се полюшваше далече под прозореца.

Беше навън. Беше свободна. Успя!

Затича се към сянката на дърветата.

И попадна право в лапите на революционерите.