Кристина Дод
Изчезналата принцеса (33)

33

— Неприятно ми е да прекъсвам този покъртителен спектакъл, Ваши Височества.

Като чу безцеремонния глас на Виктор, Даниор сграбчи Еванджелин така, че я повали и закри със собственото си тяло.

— Това е мъчително трогателно. — Виктор клекна до масата и надникна под нея. — Обаче множеството става неспокойно, архиепископът не иска да излезе от катедралата, а аз окапах с кръв цялата трибуна.

Паскал го подкрепи:

— Да, Ваши Височества, моля за извинение, но е безопасно да излезете, а слухът, че сте загинали, плъзна като огън.

Даниор се отпусна. Охлаби хватката си около Еванджелин, разгледа опърпания вид на Виктор и му подаде ръка.

— Къде беше, братко?

Виктор целуна ръката почтително, но тонът му си беше все така рязък:

— Преследвах другия ти брат из Плезонс, за да не му дам да убие Нейно Височество. Неблагодарно начинание, бих могъл да кажа, включващо почистване на лицето ми от банички с месо.

— Ако ми беше казал, че се опитваш да помогнеш… — възмутено подхвана Еванджелин, когато Даниор я избута навън.

— А ти щеше ли да ми повярваш? — Виктор й помогна да се изправи на крака.

Тълпата нададе мощен възглас.

Еванджелин си оправи роклята.

— Не.

Виктор клекна до Даниор.

— Умница сте си взели, Ваше Височество.

— Което си е право, право си е. — Даниор рипна към Виктор. — По дяволите, човече!

Виктор не се беше пошегувал за кръвта. Едното му око беше подуто и затворено, носът му беше счупен, ухото му сякаш бе откъснато наполовина.

— Трудно ми беше да надвия Рафаело — измърмори той. — Познава стила ми.

— А ти защо не ме предаде?

— Ако реша да убия проклетия си брат, ще ми е нужна по-основателна причина от парите. — Виктор презрително сви устни. — Един крал не се убива, защото ти се е дощяла царска мантия.

Еванджелин се изчерви, като си спомни колко се възхищаваше на Рафаело. Беше го харесала повече от Даниор. Мислеше, че той трябва да е принцът, защото е по-красив, изтънчен и великодушен. Намери го с поглед сред другите пленници. С избити зъби и устни, отекли като пиявици, вече не беше хубав. Неговата изтънченост бе изчезнала с костюма му. А великодушието му в основата си не беше искрено.

Едър, дързък, инатлив, прекалено самоуверен, прям до грубост — Даниор беше повече от принц. Той бе честен мъж. Мъжът, когото тя обожаваше.

Мъжът, който я искаше заради самата нея.

— Заловихте ли Доминик? — поинтересува се Даниор.

Паскал поклати глава:

— От него няма и следа.

— На свобода този мой брат ще се опита да възпламени бунт, а той умее да убеждава.

— Провери дали са го забелязали. — Виктор безмилостно пое ръководството и Паскал тутакси хукна да изпълнява.

— Помогни ми, Виктор, че ми е счупена ключицата.

Еванджелин тръгна към Даниор, но той поклати глава.

— Една счупена кост е нищожен откуп за цяло кралство — и кралица.

Виктор подхвана брат си през кръста и Даниор бавно се надигна с болезнена гримаса. Целият насъбрал се народ видя, че е облян в кръв и утихна. Когато той се изправи на крака, изригнаха радостни възгласи. Виктор отстъпи встрани. Еванджелин се приближи и видя, че лицето на Даниор е пепеляво.

— Ако припаднеш — предупреди го тя, — целият ефект ще се провали с трясък.

— Винаги е трудно да се вдигнеш на крака, когато си прострелян. — Той помаха на народа. — А аз се подпирам на масата.

— Това нищо не е. — Виктор успя да надвика радостната тълпа. — Трябваше да видиш един път, когато се криехме сред дърветата, за да устроим засада на Наполеоновите войници. Казах на Даниор, че е прекалено едър, но кой да слуша? Естествено, френският сержант забеляза Негово Височество и го простреля. Даниор се строполи на земята, кървящ като заклано прасе…

— Божичко! — На Еванджелин й се догади и тя залитна.

Виктор съсредоточено се вгледа в пребледнялото й лице.

— Твоята принцеса е много гнуслива — но нали е серефинка.

— Дръж се възпитано — за пореден път го предупреди Даниор.

Виктор й целуна ръка и с шепот, който не се разнесе по-далеч от тяхната мъничка група, каза:

— Все пак сте принцеса до мозъка на костите и аз ще ви служа като на моя кралица, госпожице Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут в Корнуол.

Той знаеше. Виктор знаеше истината, но Еванджелин бе сигурна, че никога няма да издаде тайната на когото и да е.

— Ще наредя да хвърлят нападателите в тъмницата — обърна се той към Даниор.

— Вземи имената на героите. — Даниор махна с ръка към катедралата. Цветът му се беше пооправил. — Довечера ще ги почета на сватбеното тържество.

Сякаш нищо особено не се бе случило, церемонията започна отново. Множеството утихна, фанфарите засвириха. Спокоен за своята сигурност, архиепископът излезе от катедралата. Може би кристалното ковчеже потрепваше в ръцете му, но той пристъпваше с достойнство и величествено постави благословената вещ на масата.

Еванджелин зяпна ковчежето. Беше чувала за него. Беше виждала рисунката му в една от книгите на Леона. Но през ум не й беше минавало, че така ясно ще види скиптрите и короните през прозрачния като кварц кристал. Не съзираше ръб, не й беше ясно как ще се отвори ковчежето. Сякаш не една светица, а самата природа бе положила вътре скъпоценните символи на властта.

Само че когато архиепископът занарежда проповед за днешното възвишено начинание, Даниор плъзна ръка в кесийката на колана си и извади…

— Лостче? — прошепна тя. — Ще отвориш ковчежето с едно нищо и никакво си лостче?

— Трябва да стане — измърмори той. — По-добре да стане.

Еванджелин впери поглед в лъчезарния кристал и мислено се съгласи. Тя не беше принцесата, така че дори Санта Леополда да беше изрекла някакво заклинание, магията нямаше да се получи. Обикновеното лостче бе единствената им надежда.

Архиепископът приключи своята проповед.

Даниор тържествено улови ръката на Еванджелин и я поведе към масата. С ясен глас изрече думите, написани толкова отдавна за този тъкмо случай:

— Разединени са били страните ни, разединени са били животите ни, ала днес, с отварянето на кристалното ковчеже, ние, Даниор от рода на Леон и Еванджелин от дома на Шартриер, ще изпълним пророчеството.

Лек шепот мина през тълпата, когато чуха новото име на принцесата.

Даниор я сръчка:

— Твой ред е.

Леона й беше проглушила ушите с този ритуал, но за един ужасяващ момент всичко изхвръкна от ума й.

Архиепископът я погледна загрижено.

— Ние ще обединим — прошепна й Даниор.

И думите дойдоха.

Със силен, чист глас, който не звучеше като нейния, тя провъзгласи:

— Ние ще обединим Баминия и Серефина за цяла вечност. Ние ще се съединим в свещен брак до края на живота си, а в страната ще пребъдат мир и благополучие.

Даниор бегло помилва бузата й.

— Бива си те. Но аз си го знаех предварително. Стой тук. — Настани я пред ковчежето, с гръб към стълпотворението, зае мястото си до нея и ловко пъхна лостчето в миниатюрната цепка по ръба.

— На мен не ми прилича на ключалка — тревожно се обади Еванджелин. — По скоро се е появило, когато предците ти са го пускали върху скалите.

Даниор не й обърна внимание.

— Вдигни високо ръка, така че всички да видят — инструктира я той, въртейки лостчето. — Постави я върху ковчежето, точно тук. Сега и аз ще направя същото — топлата му длан покри нейните студени пръсти — и ковчежето просто ще се отвори.

Нищо не се случи.

Вълна на неловкост заля многолюдната тълпа.

— Може би не го пъхнах както трябва.

— Може би наистина има магия — изрече Еванджелин с бавно надигащ се ужас.

Даниор завъртя лостчето наопаки.

Сред хорските редици се надигна ропот.

Даниор скри лостчето, когато архиепископът проточи врат да види какви ги вършат. С несигурна усмивка божият служител предложи:

— Ваши Височества, може би трябва да поставите ръцете си по различен начин.

— Прав сте — кимна му Даниор. — Благодаря ви за напътствието, отче. Без съмнение Санта Леополда е предвидила да сложим ръце по средата.

— Тя не е истинската принцеса! — изкрещя някой.

Доминик.

Еванджелин позна гласа и се завъртя, преброждайки с поглед тълпата. Той беше близо, отляво до платформата, и се хилеше противно.

Ничии ръце не го сграбчиха.

Ако кристалното ковчеже се беше отворило, хората щяха да му запушат устата, но чудото не се беше случило. Той даваше израз на страховете им.

Защо не се отвори?

Да не би човекът да е прав?

Еванджелин чу ропота, видя как главите се поклащат недоволно.

— Даниор, ако работата не стане…

— Ще стане. — Той сви устни с мрачна решимост.

Еванджелин си спомни недохранените селяни, които бе видяла по улиците на Плезонс.

— Само че Доминик ги подкокоросва. Ще ни разкъсат на парчета.

— Ще го отворя.

С жестове Виктор насочи хората си към Доминик, но тълпата се движеше неспокойно и им препречваше пътя. Селяните от Бланка взеха да блъскат роптаещите си съседи. Честния Гелорд беше изчезнал и Хубавия Абе се бе появил на мястото му. Калугерките се разцепиха на две групи. Едната се запъти към стълбището. Другата тръгна към Доминик, който подстрекаваше хората.

Еванджелин пак вдигна ръка. Мърморенето замря и се възцари огромна, потискаща тишина. Тя се обърна към ковчежето и положи ръка на него. Даниор постави ръката си върху нейната. Пъхна лостчето, завъртя го — и го счупи на две.

Нови гласове подхванаха лозунга на Доминик:

— Самозванци! Хванете ги!

Даниор хвърли счупеното лостче и хвана дръжката на меча. Хладно, все едно не ги очакваше ужасна смърт, заяви:

— Хората ми имат заповед да разчистят пътека до катедралата. Ти последвай Паскал, а аз ще задържа тълпата.

Познала вкуса на страха, Еванджелин поклати глава. Това не биваше да се случва. Даниор беше ранен. Беше казал, че със сигурност ще отвори ковчежето, тогава защо е кроял планове как да я спаси?

— Тя не е истинската принцеса! — наново изкрещя Доминик със злокобна насмешка. — Даже е взела различно име. Тая никаквица е мошеничка. Всичко е измама!

Еванджелин разбра колко предадени се чувстват хората, когато започнаха да отговарят на провокацията му: „Прав е!“, „Свършено е с нас“, „Те не са кралски особи“, „Убийте ги!“.

— Върви. — Даниор я избута към катедралата.

— Чакайте! — Викът на една жена се извиси над останалите.

Еванджелин се обърна към стъпалата.

— Чакайте! — Мари Терезия огласи със звънкия си призив целия площад, докато помагаше на старата калугерка да се качи на трибуната. Глъчката лека-полека стихна, когато тя високо заяви: — Ние забравихме последната и най-важно указание на Санта Леополда. Аз ще предам божията благословия в този наистина свят миг.

— Още една измамница! — презрително кресна Доминик.

Само че младата послушничка прикова вниманието и народът се заслуша. Мари Терезия остави старата калугерка и се приближи към масата с кристалното ковчеже, което най-упорито си оставаше затворено.

— Божията благословия! — изненада се архиепископът. — Та нали аз трябва да я дам.

— Вие ще държите ковчежето. — Мари Терезия му го подаде напълно непринудено и го избута към края на платформата.

— Ако обичаш. — Тя направи жест към Еванджелин.

Онемяла от слисване, Еванджелин излезе напред. Хората я гледаха, на лицата им се четеше смесица от подозрителност и очакване. Сега те можеха да виждат всичко, и защо не? Еванджелин и Даниор нямаха какво да крият, само таяха отчаяната надежда, че Господ ще се смили над тях.

Архиепископът държеше кристалното ковчеже. Еванджелин положи ръка отгоре му.

— Даниор. — Даниор: така го нарече Мари Терезия. Не „Ваше Височество“, а Даниор.

Той наблюдаваше Мари Терезия с едва доловима усмивка. Пристъпи зад Еванджелин, така че да бъде зад гърба й, след което за трети път положи ръка върху нейната. Малката послушничка застана вдясно от тях и сведе глава в молитва. После делово нави единия си ръкав и положи ръка върху техните.

Огън опари дланта на Еванджелин. Кристалното ковчеже се отвори с ослепителен проблясък.

Еванджелин подскочи в обятията на Даниор и той я гушна. Радостни от освобождението си, скъпоценните регалии заискриха на слънчевата светлина.

Архиепископът за малко да изпусне ковчежето, но Мари Терезия се протегна и го подпря.

— Всичко е наред — успокои тя треперещия духовник. — Сега всичко е наред. Занеси го на масата.

Взрив от народна радост разби на хиляди парченца мълчаливото благоговение. Хората, които в отчаянието си едва не се бяха обърнали срещу принца и принцесата, сега ги посрещаха с отворени обятия. Във въздуха литнаха шапки, цветя затрупаха трибуната, децата се друсаха върху раменете на бащите си, които тропаха с крака от радост.

Сред цялата тази празничност Доминик пищеше:

— Не, не е вярно! Тя не е принцесата!

Даниор стисна малката послушничка в прегръдката си.

— Етелинда.

— Мари Терезия — поправи го тя и подаде ръка на старата монахиня. — Един човек иска да те види, Еванджелин.

Когато престарялата калугерка закуцука към нея с втренчен поглед, Еванджелин отново си спомни в мигновен проблясък.

Една възрастна жена с очи, синкави като пламъчета, гледа единайсетгодишната Еванджелин. Повдига брадичката й. Върти я наляво-надясно, докато извършва безмилостен анализ. И казва на една от вещиците настоятелки: „Ще я взема“.

— Леона! — Радостни сълзи овлажниха очите й, докато прегръщаше своята покровителка. — Мислех те за мъртва. Какво се случи? Как се добра дотук?

— Не Леона — уточни Мари Терезия. — А Санта Леополда.

Празненството на площада продължаваше с пълна сила, но Еванджелин вече не чуваше. Намираше се на място, където реалността и фантазията, истината и магията се сливаха.

— Не разбирам.

Леона улови ръката й.

— Има си хас да не разбираш! Надарена си с превъзходна интелигентност, за което бях извънредно благодарна.

— Нима ми казваш, че си на хиляда години?

— Такава е легендата — вмъкна Даниор.

— Че ти не вярваш на легенди! — нахвърли му се Еванджелин.

— Аз и в магия не вярвам. — Той хвана краищата на наметалото си и се залюля на пети. — А сега не вярвам на металните лостчета.

Леона — Еванджелин не можеше да я нарича иначе — се протегна към Мари Терезия. Уловила за ръце истинската и мнимата принцеса, тя обясни:

— Щом Етелинда постъпи в училището при манастира във Виея, стана ясно, че детето е обречено на Господ. Какво да сторя? Разполагах с много малко време, пророчеството трябваше да бъде изпълнено и затова се налагаше да намеря друга принцеса. Ти, Еванджелин, единствена от рода Шартриер, беше на подходящата възраст, но теб те нямаше, бе изчезнала в хаоса на революцията. Трябваше да замина чак за Англия, да те намеря и обуча в твърде кратки срокове, а после да събудя жаждата ти за приключения и същевременно да изпратя на принца известие, че неговата принцеса е в Шато Фортюн и така да наглася нещата, че да изглежда, сякаш само ти можеш да бъдеш принцесата. — Старицата въздъхна. — Доста работа ми се отвори.

Еванджелин си спомни изпитанията от последните четири дни и в нея пламна възмущение.

— Но защо беше цялата тази тайнственост? Защо просто не ми каза?

— Научих те да разсъждаваш аналитично, Еванджелин, така че и на това отговорът ти е известен. Аз не съм направила пророчествата, само ги изговарям. Когато Етелинда се роди, мислех, че тя е предречената. Не беше, но аз нямах представа дали ти си принцесата, която бог иска. Трябваше да се покажеш достойна. Колкото до Даниор Бамински — Леона се усмихна и бръчките на челото й станаха още по-дълбоки, — той се роди със сана си, но и той също премина изпитания. До вчера смятах за малко вероятно, че ще покаже оная сила на характера, която се изисква, за да бъдеш крал.

Даниор я изненада, като коленичи пред старата калугерка, и Еванджелин неохотно се изправи лице в лице с истината. Това беше светицата. Самата светица, избрана от господ, за да изговори пророчествата, да постави скъпоценните символи в кристалното ковчеже и да бди над Двете кралства, докато те не станат едно.

— Може ли да получа благословията ви? — попита Даниор.

— Еванджелин. — Леона прозвуча досущ като нейната стара възпитателка. — Коленичи до своя годеник.

Объркана, удивена и зашеметена, Еванджелин се покори.

Леона — Санта Леополда — положи ръце на челата им.

— Предавам ви благословията божия. Нека царувате заедно в здраве и мъдрост до края на живота си.

Даниор плъзна ръка около кръста на Еванджелин. Тя долови намерението му точно миг преди той да я целуне пред Санта Леополда, Мари Терезия, архиепископа, тълпата и — тя не се съмняваше — пред самия господ. Това не бе любезно притискане на устните, а живо свидетелство за любов и страст. На Еванджелин й идеше да изхлузи дрехите си и да се гушне в топлата постеля… с него.

Когато най-сетне я пусна, не й бе останала капчица здрав разум.

Звуците от площада отново се завърнаха. Невъздържаното одобрение на тълпата я сепна.

Санта Леополда й се ухили палаво:

— Приключението ти току-що започна.

А преди да помогне на святата жена да слезе от трибуната, Мари Терезия й пошепна:

— Давам ти името си.

Еванджелин осъзна, че всичко е наред. Намери се истинската принцеса, нападателите бяха задържани, Еванджелин си имаше дом, а Даниор…

— Обичам те — прошепна й той в ухото.

Тя го прегърна и се опи от неговата страст.

— Височества, неприятно ми е да прекъсвам тази сценка — намеси се Виктор, — но ако не подновим зрелището, няма да се венчаете до мръкнало, а не е за разправяне колко кисела става готвачката, когато е приготвяла вечеря за хиляда души.

Засмени, принцът и принцесата помахаха на народа.

— Какво става там? — Еванджелин посочи някакво боричкане сред най-голямата групичка калугерки.

— Доминик опитва да се измъкне — лаконично обясни Виктор.

Даниор и Еванджелин го погледнаха. Той сви рамене.

— Те твърдят, че той се поверил на техните грижи, че е луд и че ще го заведат в метоха, където отново ще го заключат. Аз твърдя, че няма да се разправям с шайка монахини за поредния незаконороден брат, който ни се е качил на главите. Какво ще кажете да си взимате короните, скиптрите и печатите, за да имаме сватба?

— Ако продължи да проявява толкова здрав разум, ти — ние — ще трябва да назначим Виктор за министър-председател — каза Еванджелин на Даниор.

Виктор изсумтя.

— От стари войници не излизат министри-председатели.

— Ще видим. — Даниор побутна Еванджелин към масата, където ги чакаше отвореното ковчеже. В него имаше две корони, два скиптъра и — Еванджелин бе сигурна — два пръстена с печати под кадифената подложка. Широкият златен овал на едната корона щеше да стане на Даниор. По-малкият овал прилягаше на Еванджелин. И двете корони бяха украсени в стила на Средновековието с лъскави рубини, изумруди и диаманти.

Но скиптрите… Еванджелин се протегна за по-големия и се сблъска с ръката на Даниор. Обви пръстчета около златния жезъл към върха. Неговите големи пръсти хванаха златния жезъл в долния край.

Започнаха да дърпат.

— Мой е — каза Даниор. — По-голямата корона е моя и този скиптър й съответства.

— Мой е — възрази Еванджелин. — По-голямата корона е твоя, затова по-големият скиптър ще е мой.

— Не ме карай да ти го изтръгна насила.

— Няма да ти се дам лесно. Знам някои хватки.

Той обмисли думите й — споменът за някогашното им боричкане личеше в очите му — и избра по-разумната тактика:

— Еванджелин. — Сякаш търпеливо говореше на непослушно дете. — Днес не можем да се караме пред народа си. Би било недостойно.

Прав беше, проклет да е, но…

— Сереминия.

Даниор веднага разбра. Коя беше тя, че да му обяснява тънкото изкуство на преговорите? Той беше принц, знаеше накъде бие годеницата му.

— Само че Бамфина е по-благозвучно, а днешното ни решение ще е за векове.

— Скиптър? — Тя посочи. — Сереминия.

Гледаше го как се бори със самия себе си. Малкият жезъл имаше пръстен от диаманти, или може би от кристали, като самото ковчеже. Но по-големият жезъл бе украсен със скъпоценен камък, който навярно беше опал, защото сияеше в червени и сини пламъци. Даниор заслужаваше да го носи, а в интерес на истината нея самата не я интересуваше кой скиптър ще бъде неин. Обаче или щеше да го склони на компромис сега, или цял живот щеше да понася неговата арогантност.

— Еванджелин… — изстена той. Бързо, преди да е размислил, се съгласи. — Сереминия.

Тя пусна скиптъра и той го стисна в свивката на лакътя си. Подаде й другия скиптър и повдигна кадифето. Двата пръстена с печати лежаха там, където Санта Леополда ги беше поставила преди хиляда години. Даниор взе по-малкия и го надяна на пръста й. По-големият му стана идеално.

— Ама че разочарование — подхвърли той. — Сега няма за какво да се караме.

— Не бой се — утеши го тя. — Все ще измислим нещо.