Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (40)

8

Даф не позна, трябваше му много повече от месец. Ръждата бе разяла дълбоко машинните части и всеки болт, който отвиваха с мъка, бе почервенял от рака на ръждата. Изработваха обичайната дванадесетчасова норма, като отчупваха и изстъргваха, запълваха и смазваха, кокалчетата на пръстите се обелваха от стоманата, а дланите се навлажняваха и зачервяваха на местата, където се пукаха мехурите. И ето че един ден останаха изненадани, че са свършили. По протежение на „Кенди Дийп“, стегната и ухаеща на нова боя, дебело намазана с жълта смазка, чакаща само да бъде сглобена, лежеше разчленената инсталация.

— Колко време ни отне? — попита Даф.

— Като че ли сто години.

— Само толкова? — престори се на изненадан той. — Тогава обявявам почивка — два дни за размисъл.

— Ти размишлявай, братко, аз ще го ударя на пируване.

— Отлична идея — да тръгваме!

Започнаха от заведението на Кенди, но след третото идване тя ги изхвърли навън и те продължиха из останалите кръчми. Имаше десетина кръчми и те ги обиколиха всичките. Други също празнуваха, защото преди два дни старецът Крюгер, президентът на републиката, официално бе признал златоносните находища. Единственият ефект от това бе, че платежните вноски за разрешителни за добив на злато щяха да излизат от джобовете на фермерите, които са собственици на земята, и да влизат в държавната хазна. Никой не се тревожеше от това, с изключение може би на фермерите. Това по-скоро бе претекст за създаване на партия. Заведенията бяха претъпкани с ругаещи, изпотени мъже. Даф и Шон пиеха с тях.

Бюрата „Котва и корона“ въртяха стабилен бизнес във всеки бар и хората, които се трупаха около тях, бяха новото население на златоносните находища. Копачи, голи до кръста и покрити с прах, търговци в крещящо облекло и с още по-кресливи гласове, които продаваха всичко — от динамит до лекарство против дизентерия, евангелист, спасяващ душите на грешните комарджии, които прехвърляха пари от един джоб в друг, джентълмени, които се опитваха да запазят обувките си от изплютия сдъвкан тютюн, новопристигнали от родината си момчета, които искаха да се върнат обратно, брадати бури облечени в бозави костюми, които малко пиеха, но наблюдаваха изпитателно нашествениците. А ето ги и другите — чиновниците и фермерите, мошениците и предприемачите, алчно заслушани в разговорите за златото.

На втория ден следобед се появи цветнокожото момиче Марта, за да открие Шон и Даф. Те бяха в една хижа от кирпич и сламено-катранен покрив, която обаче се наричаше „Таверната на светлите ангели“. Даф изпълняваше танца на храбрия бял сержант, като си партнираше с един стол. Шон и още петдесетина клиенти отмерваха ритъма, тропайки с чаши и празни бутилки.

Марта се промуши пъргаво до Шон, като пляскаше ръцете, които се опитваха да се пъхнат под полата й, и пискаше остро всеки път, когато я ощипваха по задника. Стигна до него почервеняла и запъхтяна.

— Мадам каза, че трябва веднага да отидете при нея — станало е нещо много лошо — изтърси тя на пресекулки и хукна обратно към вратата по пътя, осеян с опасности. Някой вдигна полата й и дружен мъжки рев приветствува откритието, че под нея не носи нищо.

Даф така бе погълнат от танца, че Шон трябваше буквално да го изнесе от заведението и да натопи главата му в коритото за водопой на конете, докато успее да привлече вниманието му.

— По дяволите, защо направи това? — изпръхтя той и замахна с дясно кроше към главата му.

Шон сви глава и го хвана през кръста, за да не му позволи да се строполи на земята.

— Кенди иска да ни види — казва, че е станало нещо много лошо.

Даф поразмисли върху думите му, мръщейки се, за да се съсредоточи, после отметна назад главата си и изпя следната версия на „Лондон гори“:

„Кенди иска пас, Кенди иска нас.

Ние не искаме Кенди, ние искаме бренди.“

Отскубна се от ръцете на Шон и се понесе отново към заведението. Той пак го хвана и го обърна по посока на ресторанта на Кенди. Тя беше в спалнята си. Изгледа ги как се олюляват прегърнати на прага.

— Добре ли си гуляете?

Даф измърмори нещо и понечи да си оправи сакото. Шон се опита да го задържи изправен, защото краката му неволно залитнаха в странична танцова стъпка.

— Какво е станало с окото ти? — попита тя Шон и той внимателно го опипа, беше подуто и посиняло.

Кенди не дочака отговора му, а продължи все така мило:

— Е, ако вие, красавци такива, искате да останете собственици на мина, по-добре да изтрезнеете.

Те се втренчиха в нея и Шон проговори бавно, но въпреки това неясно:

— Защо, какво е станало?

— Възнамеряват да затрият концесиите, това е станало. Новият указ за държавно златно находище отваря вратата на преселниците, за което те отдавна чакаха. Стотина от тях са образували синдикат. Претендират, че старите нотариални актове вече не са валидни, възнамеряват да измъкнат колчетата с надписите и да поставят свои.

Даф вече, без да залита, отиде до леген за миене край леглото на Кенди, наплиска лицето си с вода, изтри го енергично с кърпа, после се наведе и я целуна.

— Благодаря ти, скъпа моя.

— Даф, моля те, пази се — извика след тях Кенди.

— Да видим дали можем да наемем няколко човека за охрана — предложи Шон.

— Добра идея, да се опитаме да намерим няколко трезви мъжаги — би трябвало да ги има в ресторанта на Кенди.

По обратния път към мината се отклониха и спряха пред палатката на Франсоа. Вече бе тъмно и той се появи в току-що изгладена нощница. Повдигна вежди, като видя петимата тежковъоръжени мъже с Шон и Даф.

— На лов ли отивате? — попита той.

Даф бързо му разправи всичко и Франсоа започна да подрипва от възбуда, още преди да беше свършил.

— Ще ми крадат концесиите, кресльовци такива, смрадливи кресльовци!

Втурна се в палатката и се появи отново с двуцевна ловна пушка.

— Ще видим, а, ще видим как ще изглеждат надупчени със сачми.

— Франсоа, чуй ме! — надвика го Шон. — Не знаем на кои концесии първо ще се хвърлят. Приготви хората си и ако чуеш стрелба към нас, ела и ни помогни — ще направим същото за теб.

— Да, да, непременно ще дойдем — мръсни кресльовци!

Нощницата се замята в краката му, докато той изтича, за да свика хората си.

Мбиджейн и останалите зулуси приготвяха вечеря, наклякали около гърнето на тринога. Шон насочи коня си към тях.

— Вземете копията си — каза им той.

Те хукнаха към колибите си и веднага се върнаха.

— Господарю, къде ще е битката? — питаха те, забравили за манджата.

— Елате, ще ви покажа.

Разположиха наетите стрелци сред машините, за да прикриват пътя, който водеше до мината. Зулусите скриха в една от траншеите на концесията. Ако се стигнеше до ръкопашен бой, синдикатът го очакваше изненада. Даф и Шон слязоха малко надолу по склона, за да се уверят, че защитниците им са добре скрити.

— Колко динамит имаме? — попита замислено Шон.

Даф го погледна изпитателно, после се ухили.

— Според мен достатъчно. Тази вечер си пълен с блестящи идеи.

Поведе го назад към бараката, която използуваха за склад.

На няколкостотин метра надолу по склона заровиха пълен сандък експлозив. Над него поставиха стара консервена кутия, за да отбележат мястото. Върнаха се в бараката и в продължение на цял час майсториха гранати от връзки с динамитни пръчки. На всяка имаше детонатор и много къс фитил. След това се разположиха, загърнати в овчите си кожухчета, с пушки на коленете и зачакаха.

Виждаха светлините на биваците, разпръснати из долината и от време на време дочуваха слабо откъслечно пеене от кръчмите, но осветеният от луната път към мината продължаваше да е пуст. Шон и Даф седяха един до друг, облегнати на парния котел.

— Питам се как ли е научила Кенди? — обади се Шон.

— Тя знае всичко. Хотелът е в центъра на находището и тя си държи очите отворени.

Отново замълчаха, докато Шон обмисляше следващия си въпрос.

— Момиче и половина е тази наша Кенди.

— Да — съгласи се Даф.

— Ще се жениш ли за нея, Даф?

— Боже господи! — Той подскочи като ужилен. — Откачаш, момко, или това беше възможно най-тъпата ти шега.

— Тя те боготвори и от това, което виждам, личи, че ти си доста благоразположен към нея.

Това, че Даф решително отхвърли идеята за женитба, го успокои. Ревнуваше, но не от тази жена.

— Да, имаме общи интереси, не отричам, но женитба! — Даф потрепери леко, но не само поради студа. — Само глупакът прави една и съща грешка два пъти.

Шон се обърна към него изненадано.

— Бил си женен по-рано?

В пълния смисъл на думата. Беше полуиспанка-полунорвежка, клокочеща димяща смес от изстинал огън и горещ лед. — Гласът на Даф стана замечтан. — Споменът у мен е достатъчно избледнял, за да си я спомням с нотка на съжаление.

— Какво стана?

— Напуснах я.

— Защо?

— Само две неща правехме добре заедно и едното беше боят. Щом затворя очи, виждам я как нацупва хубавите си устни и ги поднася до ухото ми, преди да изсъска някоя мръсна дума и тогава hey-ho обратно в леглото за помиряване.

— Може би си сбъркал при избора. Огледай се и ще откриеш милиони щастливи семейства.

— Посочи ми поне едно — отвърна му той. Настъпи продължително мълчание.

Тогава Даф каза.

— Има само една причина, за да се женят хората, и тя е децата.

— И другарството — ето още една добра причина.

— Другарство с жена? — попита с изумление Даф. — Все едно парфюм от чесън. Те не са способни на него. Предполагам, че причината е във възпитанието, което получават от майките си, които в края на краищата също са жени. Как може да си приятел с някого, който се отнася с подозрение към всяко твое движение, приема всяко твое действие и го преценява на базата на „обича ли ме, не ме ли обича?“. — Той тъжно поклати глава. — Та колко може да продължи едно приятелство, което се основава на изискването за ежечасно деклариране на любов? Катехизисът на женитбата: „Обичаш ли ме, скъпи?“ „Да, скъпа, разбира се, че те обичам, мила моя“.

Шон се изкикоти.

— Да, смешно е — голям майтап, но идва момент, в който трябва да заживееш с него — каза опечалено Даф. — Опитвал ли си някога да говориш с жена за нещо друго, освен за любов? Превръща се в ледена стена за нещата, които те интересуват. Шокираш се първия път, когато се опиташ да говориш с нея с езика на разума, но изведнъж разбираш, че вниманието й не е насочено към теб — в очите й се прокрадва едно особено леко зареяно изражение и ти става ясно, че мисли или за новата си рокля, или как да покани госпожа Ван дер Хом на партито, затова спираш да говориш, което е още една грешка. Ето ти един знак, семейният живот е пълен със знаци, които само една съпруга може да разчете.

— Даф, не съм нито „за“, нито „против“ женитбата, но не ти ли се струва, че си малко несправедлив, като преценяваш всичко само през собствения си горчив опит?

— Ами вземи, която и да е жена, нахлузи й пръстен и тя ти става съпруга. Първо те пуска в топлото си, меко тяло, което е приятно, после се опитва да те замъкне в топлия си мек ум, което не е толкова приятно. Тя не споделя с теб, тя заграбва — вкопчва се с нокти и те задушава. Няма нищо интересно във връзката между мъжа и жената, защото тя се развива по един неумолим модел. Природата го е създала така поради единствената смислена причина, че изисква от нас да се размножаваме. Но за да получи тя това, всяка любов — Ромео и Жулиета, Бонапарт и Жозефин и която и да е друга, трябва да доведе до изпълнението на една проста биологическа функция. Това е толкова малко нещо — толкова краткотрайно, тривиално, банално изживяване. Извън него мъжът и жената мислят по различни начини, хранят се по различни начини и се интересуват от различни неща. Е, това можеш ли да го наречеш другарство, приятелство, съвместен живот?

— Не, но тази картина вярна ли е? Нима това е всичко, което съществува между тях?

— Ще го разбереш някой ден. Природата, в прекомерната си загриженост за размножаването, е заложила в ума на мъжа една бариера, запечатала е неговата способност да възприема съвета и опита на своите другари-мъже, имунизирала го е срещу тях. Като ти дойде времето, ще тръгнеш към бесилката с песен на уста.

— Плашиш ме.

— Това, което ме потиска в семейния живот, е проклетото еднообразие. — Даф се намести неспокойно на мястото си, после се облегна на парния котел. — Истинските взаимоотношения са тези, при които балансьорът секс липсва — при братя, врагове, между господар и слуга, баща и син, мъж и мъж.

— А хомосексуалистите?

— Не, това си е секс, макар и малко различен от общоприетия, и отново попадаш в първоначалното положение. Когато един мъж си намери приятел, той не го прави от непреодолим импулс, а с правото на свой свободен избор. Всяко приятелство е различно, свършва различно или продължава завинаги. Не му тежат никакви вериги, не го обвързва никакъв ритуал или писмен договор. Не се поставя въпросът да се откажеш от всички други. Нито задължения, които трябва да се разискват. — Даф сковано се изправи. — Това е едно от добрите неща в живота. Колко е часът?

Шон извади часовника си и наклони циферблата му към светлината на луната.

— Минава полунощ — няма признаци, че ще дойдат.

— Ще дойдат — тук има злато, още един непреодолим импулс. Ще дойдат. Въпросът е кога.

Светлините из долината угаснаха една след друга, плътните напевни гласове на зулусите в траншеята утихнаха. Излезе лек студен вятър, който разлюля тревата по хребета на „Кенди Дийп“. Скупчили се един до друг, дремейки, понякога разговаряйки тихо, те чакаха в нощта. Небето избледня, после приятно порозовя. Някакво куче излая нагоре близо до Хоспитал Хил, друго се присъедини към него. Шон стана и се протегна. Погледна надолу в долината към бивака на Фериерас и ги видя. Подвижно черно петно от хора, което не се побираше в пътя. Не вдигаха прах по влажната от росата земя. Насочваха се към отсрещния бряг на Наталските извори.

— Господин Чарлиууд, имаме си компания.

Даф рипна.

— Може и да ни пропуснат и да отидат първо при Джак и Свирката.

— Ще видим по кой път ще тръгнат, когато стигнат при разклона. Междувременно да се приготвим. Мбиджейн — извика Шон и черната глава изскочи над траншеята.

— Да, господарю?

— Буден ли си? Идват.

Белозъба усмивка раздели черното петно в мрака на две.

— Будни сме.

— Тогава скрийте се и чакайте, докато ви дам знак.

Петимата наемни стрелци лежаха проснати по корем в тревата. До всеки имаше по една нова отворена пачка патрони. Шон се върна при Даф и двамата се свиха зад парния котел.

— Консервната кутия се вижда ясно. Мислиш ли, че ще я уцелиш?

— Даже със затворени очи — каза Шон.

Конниците стигнаха разклонението и без колебание завиха към „Кенди Дийп“, като ускориха темпото си, докато се изкачваха по хребета. Шон положи пушката си върху горната повърхност на парния котел и взе на прицел ламаринения отблясък.

— Даф, какво ни е положението от гледна точка на законите? — попита той шепнешком.

— Току-що пресякоха нашата граница — официално са в положението на нарушители на закона — произнесе сериозно и важно Даф.

Един от предните коне ритна консервената кутия и Шон стреля в точката, където тя бе стърчала. Изстрелът прозвуча неприлично високо в тихата утрин и всички натрапници обърнаха глави към хребета. Тогава земята под тях подскочи и изригна до небето. Когато прахът се разсея, се откри боричкаща се маса от повалени коне и мъже. Писъците отчетливо достигаха до билото на хребета.

— Боже мой — въздъхна Шон, ужасен от пораженията.

— Да им видим ли сметката, шефе? — извика един от наемните стрелци.

— Не — бързо отговори Даф. — Изпатиха си достатъчно.

Започна паническо отстъпление, препускаха коне без ездачи, мнозина нападатели се пръснаха назад към долината. Шон с облекчение видя, че на пътя останаха проснати само пет-шест човека и няколко коня.

— Е, това е най-лесно спечелената ви петачка — каза Даф на един от наемните стрелци. — Мисля, че можете да се приберете у дома и да закусите.

— Почакай, Даф — посочи Сам. Оцелелите от взрива отново бяха стигнали разклонението, където ги спряха двама конници. — Тези двамата се опитват да ги обединят.

— Я да им променим намерението, все още са в обсега на пушките.

— Вече не са на наша територия — възрази Шон.

— Да не искаш да те обесят?

Наблюдаваха как онези от синдиката, които си бяха изпатили достатъчно от битката, изчезваха по пътя за биваците, а останалите се събираха в плътна маса при кръстовището.

— Трябваше да им теглим куршума, докато имахме възможност — измърмори с безпокойство един от наемните стрелци. — Сега ще се върнат — вижте онова копеле, което им говори като холандски вуйчо.

Тълпата остави конете си и се разгъна. Сетне започна да напредва предпазливо по склона. Поколеба се за миг пред линията оградни колчета, после се втурна напред, изтръгвайки ги от земята.

— Джентълмени, бъдете така любезни — всички заедно — каза вежливо Даф и седемте пушки дадоха задружен залп.

Разстоянието бе голямо и тридесетината нападатели притичваха превити и на прибежки. Отначало куршумите имаха слаб ефект, но със скъсяването на дистанцията започнаха да сеят смърт. Косо на склона се спускаше плитък овраг и всеки от нападателите, който го стигнеше, хлътваше вътре и от прикритието му започваше да стреля по хората на Шон. Куршуми отскачаха от машините, оставяйки по тях ярки белези.

Зулусите на Мбиджейн допълваха с гласовете си бъркотията.

— Да ги атакуваме, господарю.

— Близко са — да ги нападнем.

— Млъкнете, щури глави такива, и сто крачки няма да направите срещу пушките им — изръмжа нетърпеливо Шон.

— Шон, прикривай ме — прошепна Даф. — Ще се промъкна зад хребета, а ти ги подгони отстрани и хвърли няколко пръчки динамит в оврага.

Шон го хвана за рамото, пръстите му се впиха в него и Даф се намръщи.

— Само една крачка да направиш и ще строша приклада в главата ти — ти си същата беля като зулусите. Продължавай да стреляш и ме остави да помисля.

Шон надникна над парния котел, но веднага сниши глава, защото един куршум издрънча силно по метала, само на няколко сантиметра от ухото му. Загледа се в новата боя под носа му, подпря котела с рамо и той леко се разклати. Погледна нагоре. Даф го наблюдаваше.

— Ще вървим заедно и ще хвърлим динамита — каза му Шон. — Мбиджейн и кръвожадните му диваци ще търкалят котела пред нас. А онези джентълмени ще ни прикриват и ще свършим много елегантна работа.

Викна на зулусите да се покажат от траншеята и им обясни всичко. Те хорово изразиха одобрението си и се наредиха един до друг, за да бутат котела. Шон и Даф напълниха ризите си отпред с динамитни гранати и запалиха на всяка по един къс катранен фитил.

Шон кимна на Мбиджейн.

— Къде са децата на Зулу? — изпя Мбиджейн с пронизителен глас древния риторичен въпрос.

— Тук — отговориха воините му, подпрели парния котел.

— Къде са копията на Зулу?

— Тук.

— Колко силно блестят копията на Зулу?

— По-силно от слънцето.

— Колко гладни са копията на Зулу?

— Повече от хищните скакалци.

— Тогава да ги нахраним.

— Yeh-bo!

След това експлозивно съгласие котелът започна бавно да се завърта под натиска на черните рамене.

— Yeh-bo!

Още едно неохотно завъртане.

— Yeh-bo!

Котелът се раздвижи повече.

— Yeh-bo!

Тежестта му го повлече. Думкаше тромаво надолу по склона и те тичаха зад него. Стрелбата от оврага се засили, куршумите чаткаха като градушка по огромния метален цилиндър. Пеенето на зулусите също се промени, басовото припяване стана по-бързо, извиси се и се превърна в кръвожадно тремоло. Това безумно, ужасяващо нищене накара кожата на Шон да настръхне, бодеше гръбнака му с призрачните пръсти на спомена, но същевременно го въодушеви. Отвори уста и запищя. Допря горящия фитил до първата граната и я хвърли във висока искряща дъга. Тя избухна над оврага. Хвърли втора. Тряс, тряс. Даф също се справяше добре с бомбите си. Котелът се тресна в отвора на оврага и спря сред облак прах, зулусите се хвърлиха след него, разгънаха се и кряскайки, заработиха с късите си копия. Белите мъже се разпръснаха, закатериха се панически навън от оврага и побягнаха, а зулусите ги мушкаха в гърбовете.

Когато Франсоа пристигна с петдесет въоръжени копачи, битката бе свършила.

— Пръсни момчетата си по биваците. Проверете ги много внимателно. Трябва да хванем абсолютно всички, които са се измъкнали — каза му Даф. — Време е да въдворим някакъв ред и закон в това находище.

— Как да разпознаем тези, които търсим? — попита Франсоа.

— По белите им лица и изпотените им ризи.

Франсоа и хората му заминаха и оставиха Шон и Даф да разчистят бойното поле. Беше мръсна работа — забитите копия я бяха направили такава. Доубиха онези коне, които взривът бе ранил. Насъбраха из оврага и склона под него дузина трупове. Два бяха на зулуси. Ранените, а те бяха много, натъпкаха в един фургон и ги откараха в хотела на Кенди.

Когато пристигнаха, беше ранен следобед. Проправиха си път сред тълпата и спряха пред хотела. Изглежда, че се бе събрало цялото население на находището, струпало се около малкото празно пространство, в което Франсоа пазеше пленените.

Той беше изпаднал в почти истерична възбуда. Размахваше пушката си, за да сплашва и отблъсква тълпата. От време на време се дръпваше рязко назад и тикаше двуцевката в някой от пленниците.

— Нехранимайковци такива — пищеше той: — Да ни крадете концесиите, ей, нашите концесии.

В същия миг забеляза Даф и Шон.

— Даф, Даф. Пипнахме ги. Всичките ги хванахме.

Тълпата почтително отстъпи назад под заплашителните кръгове на пушката и Шон примижа, когато за миг тя остана насочена към него.

— И аз мисля така, Франсоа — увери го Даф.

Пленниците на Франсоа бяха омотани и стегнати във въжета, можеха да движат само главите си и като допълнителна мярка за сигурност до всеки стоеше по един копач със заредена пушка. Даф слезе от фургона.

— Не ти ли се струва, че трябва да поразхлабиш въжетата? — попита колебливо той.

— Та да ми избягат?

Франсоа беше възмутен.

— Мислиш ли, че ще отидат много далеч?

— Не, едва ли.

— Е, след още час ще получат гангрена — виж ръката на този, вече е добила великолепен синкав оттенък.

Франсоа неохотно се съгласи и каза на един от хората си да ги развърже.

Даф си проби път през тълпата и се изкачи на стъпалата на хотела. Вдигна ръце, за да въдвори тишина.

— Днес умряха много мъже, не желаем това да се повтори. Един от начините да го предотвратим е тези тук да си получат заслуженото.

Инициаторът на одобрителните възгласи бе Франсоа.

— Обаче трябва да го направим, както му е редът. Предлагам да изберем комисия, която да се заеме със случая, както и с всички останали проблеми, които възникват в това находище. Да кажем — десет човека и председател.

Нови одобрителни възгласи.

— Да я наречем Комитет на копачите — извика някой и тълпата с ентусиазъм прие името.

— Добре, нека се нарича Комитет на копачите. А сега ни трябва председател. Някакви предложения?

— Господин Чарлиууд — извика Франсоа.

— Да, Даф — той ще се справи.

— Да, Даф Чарлиууд.

— Други предложения?

— Няма — изрева тълпата.

— Благодаря ви, джентълмени. — Даф им се усмихна. — Благодаря за доверието. А сега — десет членове.

— Джок и Тревър Хейнс.

— Карл Локкампър.

— Франсоа дьо Тоа.

— Шон Кортни.

Предложенията бяха петдесет. Даф обърка преброяването на гласовете, затова комитетът бе избран чрез аплодисменти. Той извикваше имената едно по едно и преценяваше силата на ръкоплясканията за всеки. Шон и Франсоа бяха сред избраните. Изнесоха на верандата столове и маси и Даф зае мястото си. Потропа за тишина с гарафа за вода, обяви първото заседание на Комитета на копачите за открито и веднага глоби трима от тълпата за това, че стреляха по време на заседанието — сериозно неуважение към комитета. Глобите бяха платени и така се създаде необходимата атмосфера на сериозност и тържественост.

— Ще помоля господин Кортни да изложи обвинителния акт по делото.

Шон се изправи и описа накратко утринната битка, като приключи с думите:

— Вие бяхте там, ваша милост, така че знаете всичко.

— Да, така е — съгласи се Даф. — Благодаря ви, господин Кортни. Мисля, че изложихте случая много точно. Сега — той изгледа пленените, — кой ще говори от ваша страна?

След минута побутвания и шепнене те изтикаха напред един от тях. Той свали шапката си и се изчерви като рак.

— Ваша милост — започна той, спря, кършейки ръце от притеснение.

— Ваша милост.

— Вече каза това.

— Не знам откъде точно да започна, господин Чарлиууд — искам да кажа, ваша милост, сър.

Даф отново огледа пленените.

— Може би ще пожелаете да преоцените избора си на представител.

Първият герой се оттегли позорно и на негово място беше избран друг, който да застане пред комитета. Той беше по-кибритлия.

— Вие, копелета, нямате никакво право да се отнасяте така с нас — започна той и Даф незабавно го глоби десет лири. Повторният му опит беше по-учтив.

— Ваша милост, нямате право да ни съдите. Ние сме в правата си, вие знаете за новия указ и изобщо искам да кажа, че онези стари нотариални актове вече не са валидни, нали така? Пристигнахме тук съвсем мирно, както се уверихте, и след като старите актове станаха невалидни, получихме правото да направим това, което стана. И тогава вие, копелета, искам да кажа, ваша милост, ни гръмнахте с динамит и други неща и ние имахме право, така да кажа, да се защитим в края на краищата, не е ли така, сър?

— Блестяща защитна пледоария, направена много компетентно. Твоите приятелчета би трябвало да ти благодарят — похвали го Даф, после се обърна към комитета си. — Е, сега какво ще кажете вие, славни джентълмени. Признавате ли ги за виновни или не?

— Признаваме ги за виновни.

Изрекоха го в хор, само Франсоа добави за повече тежест:

— Мръсни нехранимайковци.

— Сега да определим присъдата.

— Всички на въжето — извика някой и настроението моментално се промени.

Тълпата изръмжа заплашително.

— Аз съм дърводелец, за нула време ще ви изтъпанча една красива редица бесилки.

— Не хабете дървен материал. Използвайте някое дърво.

— Дайте въжетата!

— Хайде да ги бесим!

Тълпата напъна напред, обезумяла от жажда за линчуване. Шон грабна пушката на Франсоа и скочи на масата.

— Господ да ми е на помощ, ще застрелям първия от вас, който ги докосне, преди да се е произнесъл съдът. — Хората се поспряха и той продължи, за да затвърди преимуществото си. — От това разстояние няма начин да не уцеля. Хайде, изпитайте ме — имам два заряда за едри животни. Някой ще бъде прерязан на две половини. — Хората се отдръпнаха, мърморейки недоволно. — Може би сте забравили, но в тази страна има полиция и закон против убийствата. Обесете ги днес, но утре е ваш ред.

— Прав сте, господин Кортни, това ще бъде жестоко, безмилостно убийство. Така ще стане — изплака представителят им.

— Млъкни, гаден глупако! — изрева му Даф и някой в тълпата се засмя.

Смехът зарази останалите и той въздъхна с облекчение. Положението беше критично.

— Я да ги овъргаляме в катран и пера.

Даф се ухили.

— Виж, сега вече говорите разумно. Кой има за продан няколко варела катран? — Той се огледа. — Какво, никой ли няма? Тогава трябва да измислим нещо друго.

— Имам десет кутии червена боя — тридесет шилинга всяка, добра вносна марка.

Позна говорещия — беше търговец, отворил универсален магазин долу в бивака на Фериерас.

— Господин Тари предлага боя. Какво ще кажете?

— Не, тя пада много лесно — няма да свърши работа.

— Ще ви я дам евтино — по двадесет и пет шилинга за кутия.

— Не! Дръж си скапаната боя! — развика се тълпата.

— Завъртете ги на колелото на дяволската рулетка — извика някой и тълпата забръмча одобрително.

— Точно така — завъртете ги на колелото.

— Върти се то, върти се то, върти се то — а къде ще спре, никой не знае — изрева един копач с черна брада от покрива на бараката срещу пътя.

Тълпата ревна.

Шон видя, че усмивката изчезна от лицето на приятеля му. Преценяваше сериозността на положението. Ако отново ги спреше, можеха да загубят търпението си и да се стигне до стрелба. Не трябваше да го допускат.

— Добре. Щом така искате.

Обърна се към ужасената група пленници, притиснали се един до друг.

— Присъдата е да играете рулетка с дявола в продължение на един час и след това да напуснете това находище — ако отново ви пипнем тук, ще получите още един час рулетка. Ранените се освобождават от първата половина на присъдата. Мисля, че са си получили заслуженото. Господин Дьо Тоа ще ръководи изпълнението на присъдата.

— Предпочитаме боята, господин Чарлиууд — отново се помоли представителят им.

— Не се съмнявам, че я предпочитате — каза тихо Даф, но тълпата вече ги влачеше към широката ливада зад хотела. Повечето от мъжете си бяха оградили свободни собствени концесии и не им трябваха крадци на парцели. Шон слезе от масата.

— Да отидем да пийнем — каза му Даф.

— Няма ли да гледаш? — попита Шон.

— Веднъж в Кейптаун гледах как става и ми стига.

— Какво правят?

— Иди и виж, ще те чакам в „Светлите ангели“. Ще се учудя, ако останеш целия час.

Когато се присъедини към тълпата, повечето фургони бяха събрани от биваците и подредени в една линия. Около тях кръжаха мъже, като слагаха крикове под големите задни колела, за да ги повдигнат от земята. След това избутаха пленените напред — всеки при отделно колело. Грабнаха ги жадни ръце и ги държаха, докато други завързаха китките и глезените им за окръжността на колелото, главината на оста остана зад кръста им, а ръцете и краката им бяха разперени като уловена морска звезда. Франсоа бързо мина покрай редицата, проверявайки въжетата и слагайки по четири копачи на всяко колело, двама, за да му дадат начален тласък, и още двама, за да ги сменят, когато първите се уморят. Стигна до края, върна се отново в центъра, извади часовника от джоба си, засече времето и извика.

— Добре — въртете ги, дяволи.

Колелата се завъртяха, отначало бавно, после все по-бързо, набирайки скорост. Телата, завързани за тях, се превърнаха в неясни петна от бързото въртене.

— Върти се то, върти се то, върти се то, върти се то, върти се то, върти се то — припяваше ликуващо тълпата.

Само след няколко минути в края на редицата фургони избухна смях. Някой беше започнал да повръща, от него струеше като фойерверк „огнено колело“. После втори, трети, Шон чуваше как се напъват и хъркат, защото центробежната сила връщаше повърнатото в гърлата им и го изкарваше през носовете им. Почака още няколко минути, но после се обърна, хванал се за устата и се запъти към „Светлите ангели“.

— Хареса ли ти? — попита Даф.

— Дай ми едно бренди — отговори Шон.