Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (63)

31

Шон завари Даф да седи в креслото в гостната в Ксанаду така, както го бе оставил. Бутилката се люлееше празна в ръката му, а той беше в безсъзнание. Бе полял жилетката си с коняк, а три от копчетата й бяха разкопчани. Свитото му тяло се губеше в голямото кресло и къдриците, провиснали върху челото, омекотяваха измъчените черти на лицето. Шон освободи бутилката от ръката му и Даф се размърда неспокойно, мърморейки и въртейки главата си.

— Време е малките момчета да си лягат — каза Шон. Вдигна го от креслото и го прехвърли през рамото си.

Даф повърна.

— Това е начинът. Покажи на Храдски какво мислиш за скапания му килим! — окуражи го приятелят му. — Давай още веднъж за късмет, но не върху ботушите ми.

Той изпълни, каквото му бе наредено, и Шон го отнесе нагоре по стълбите с тържествуващ кикот. На площадката спря и се опита да анализира собствените си чувства. По дяволите, беше щастлив. Беше нелепо да се чувствува толкова щастлив насред нещастието. Продължи по коридора, все още чудейки се на себе си, и влезе в стаята на Даф. Пусна го върху леглото и го съблече. След това го изтъркаля под одеялата. Донесе от банята емайлиран леген и го постави до леглото.

— Може да ти потрябва. Спи спокойно! Утре ни чака дълъг път.

Постоя на горната площадка, погледът му пробяга надолу по мрамора и се спря върху великолепието на фоайето. Напускаше всичко това и нямаше причина да се чувствува щастлив. Засмя се високо. Може би защото се бе сблъскал с тоталното унищожение и в последния миг бе успял да предотврати най-лошото, бе превърнал разгрома в победа. По-точно това бе малка емоционална победа, но поне сега не бяха по-зле, отколкото при пристигането им в Ранд. Това ли беше причината? Шон размисли и разбра, че това не е цялата истина. Съществуваше също и усещането за избавление. Това беше другата й страна. Да продължи по свой път — на север към нови земи. Усети в себе си тръпката на очакването.

— Нито една курва или борсов посредник в радиус от петстотин километра — изрече той и се засмя. Отказа се да търси думи, с които да изрази чувствата си. Емоциите бяха неуловими — веднага след като ги хванеш натясно, променят формата си и мрежата от думи, която вече си приготвил да хвърлиш върху тях, не може да ги улови. Остави ги да бродят свободно, прие ги такива, каквито са и им се наслади. Изтича надолу по стълбите, прелетя през кухнята и се втурна в конюшнята.

— Мбиджейн — извика, — къде си, по дяволите!

Някакъв стол се преобърна с трясък в помещението на слугите и вратата на една от стаите се отвори.

— Nkosii, какво има? — нещо в тона на Шон беше разтревожило Мбиджейн.

— Кои са шестте ни най-добри коня?

Слугата ги назова, без да се опита да прикрие любопитството си.

— Имунизирани ли са срещу сънна болест?

— Всички, Nkosii.

— Добре. Да са готови за път утре преди разсъмване. Два — със седла, останалите ще носят багаж.

Мбиджейн се засмя.

— Пак ли ще ходим на лов, господарю?

— Може би.

— Колко дълго ще отсъствуваме, господарю?

— Колко дълго е завинаги? Сбогувай се с всичките си жени, вземай кожената наметка и копията си и ще видим накъде ще ни поведе пътят.

Шон се върна в спалнята. Отне му половин час да приготви багажа. В средата на стаята постоянно растеше купчината дрехи, които щеше да изостави, а останалите се събраха в половин конски товар. Натъпка ги в две кожени чанти. Намери палтото от овча кожа в дъното на един от килерите и го метна върху стола заедно с кожените бричове и широкополата шапка, за да ги облече на сутринта. Слезе в кабинета да избере пушки, без да обръща внимание на луксозните двуцевки и на тези с неизвестен калибър. Взе две ловни пушки и четири манлихери.

Сетне отиде да се сбогува с Кенди. Тя беше в апартамента си и отвори веднага след почукването му.

— Чу ли? — попита я той.

— Да, целият град знае. О, Шон! Съжалявам, моля те влез. Как е Даф?

— Ще се оправи. Точно сега е мъртвопиян и спи.

— Ще отида при него — каза тя бързо. — Сега той има нужда от мен.

В отговор Шон вдигна едната си вежда и я загледа, докато тя сведе очи.

— Не! Предполагам, че си прав. Може би по-късно, когато надмогне първия шок. — Вдигна поглед към Шон и се усмихна. — Предполагам, че се нуждаеш от едно питие. За теб също трябва да е било отвратително. — Отиде до шкафа. Носеше къса синя нощница, която почти откриваше гърдите й.

Шон я наблюдаваше. „Красива е“ — си помисли.

— До нова среща, Кенди — вдигна чашата си той.

Сините й очи се отвориха широко.

— Не разбирам. Защо го казваш?

— Заминаваме, Кенди. Рано сутринта.

— Не! Шон, ти се шегуваш. — Но знаеше, че не е така. Повече нямаха какво да си кажат.

Шон допи чашата си и я целуна.

— Бъди щастлива!

— Ще се опитам. Върни се скоро.

— Само ако обещаеш да се омъжиш за мен — усмихна й се той, а тя го дръпна за брадата.

— Изчезвай, преди да съм те накарала да изпълниш обещанието си.

Бързо си тръгна, защото знаеше, че тя ще се разплаче.

На следващата сутрин Даф опакова вещите си под ръководството на Шон. Той изпълняваше всяко нареждане със замаяно покорство, отговаряйки, когато Шон го заговореше, но в останалото време се скриваше в защитната черупка на мълчанието. Когато свърши, Шон го накара да вземе торбите и го поведе навън, където конете ги очакваха в мразовития мрак. До конете имаше няколко човека — четири сенки в тъмнината. Шон се поколеба, преди да излезе на двора.

— Мбиджейн! — извика той. — Кои са тези с теб?

Те се показаха на светлината, която струеше през вратата, и Шон се засмя.

— Хлуби, с внушителното шкембе! Нонга! И ти, Кандла?

Това бяха мъже, копали за него в рововете на „Кенди Дийп“, работили усърдно с лопатите, които откриха богатството му, въртели копията, за да го защитят от първите грабители. Щастливи, че ги е познал, защото бяха изминали много години, те го наобиколиха, усмихвайки се толкова широко и ослепително, колкото само зулусите могат.

— Какво ви е събрало толкова рано, палавници такива? — попита Шон.

Хлуби отговори за всички:

— Господарю, дочухме да се приказва за пътуване и краката ни се подпалиха, дочухме да се говори за лов и загубихме съня си.

— Няма пари за заплати — заговори Шон грубо, за да прикрие чувствата си.

— Не сме отваряли дума за заплати — отговори Хлуби с достойнство.

Шон кимна с глава, защото това беше отговорът, който очакваше. Прочисти гърлото си и продължи:

— Ще тръгнете с мен, макар и да знаете, че над мен тегне тагафи? — използува той зулуската дума за проклятие. — Ще ме последвате, знаейки, че след себе си оставям дири от мъртви мъже и скръб?

— Господарю! — отговори тържествено Хлуби. — Нещо винаги умира, когато лъвът се храни. И все пак остава месо и за тези, които го следват.

— Чувам бръщолевенето на стари жени пред чаша бира — забеляза сухо Мбиджейн. — Няма какво повече да се каже, а конете започват да стават нетърпеливи.

Качиха се на конете и тръгнаха по пътя, напускащ Ксанаду, между дърветата и обширните гладки морави. Голямата къща остана сива и тъмна в полумрака зад тях. Тръгнаха по пътя за Претория, изкачиха се на планината и на хребета й провериха конете. Двамата приятели погледнаха назад към долината. Тя плуваше в сутрешна мъгла. Само кулите на мините стърчаха. Една сирена в мините зави унило, докато наблюдаваха как мъглата се позлатява от изгряващото слънце.

— Не можехме ли да останем само още една седмица? Може би щяхме да измислим нещо? — попита тихо Даф.

Шон се взираше безмълвно в позлатената мъгла. Беше красиво. Тя скриваше изранената земя и хълмовете — това беше най-добрата маска за този зъл, алчен град. Обърна коня си към Претория и го плесна по врата със свободния край на юздите.