Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (15)

15

На другия ден на обяд, с два пръста в шини, Шон боравеше несръчно с ножа, но апетитът му не беше намалял. Както беше правилно и подобаваше, той не взимаше участие в разговора, с изключение на редките случаи, когато към него отправяха някакви забележки.

Но се вслушваше, като дъвчеше равномерно и местеше погледа си от един на друг от говорещите. Двамата с Гари седяха на края на масата, докато гостите бяха заели местата си в йерархически ред около Уейт.

От дясната му страна беше Стивън Еразмус, срещу него — Тим Хоуп-Браун, не по-малко богат, но с десет години по-млад, следваха Гюнтер Нивенхюизен, Сам Тингъл и Саймън Русо. Сборът от тях показваше, че на масата на Уейт Кортни седят около сто хиляди акра земя и половин милион лири стерлинги. Това бяха кафяви хора — с кафяво облекло, кафяви ботуши и големи кафяви, възлести ръце. Лицата им бяха кафяви и обрулени и сега, когато обедът вече беше към края си, обичайната им резервираност ги бе напуснала и те бяха склонни да говорят едновременно и да се потят обилно. Това не бе вследствие единствено на десетината бутилки хубаво кейптаунско мозелско вино, което Уейт беше отпуснал, нито на огромното количество храна, която изядоха — тук имаше и друго, предчувствието, че нещо ще се случи.

— Уейт, може ли да кажа на слугите да разчистят? — попита Ада от края на масата.

— Да, скъпа, благодаря ти. Ако обичаш, кажи да поднесат тук кафето.

Той се изправи и извади от салонния бюфет кутия пури, като я поднесе на всеки гост. Когато краищата им бяха отрязани и върховете им запалени, всички се отпуснаха на столовете си с пълна чаша в ръка и чашка кафе пред всекиго. Ада се измъкна от стаята, а Уейт се изкашля, за да въдвори тишина.

— Господа. — Всички се втренчиха в него. — Миналият вторник говорих два часа с губернатора. Обсъждахме последните събития отвъд Тугела.

Уейт вдигна чашата си и отпи. След това продължи:

— Преди две седмици британският представител и управляващ банту стана на кралството Зулу бе отзован. „Отзован“ може би не е точната дума — кралят предложил да го овъргалят в мед и да го вържат за мравуняк, предложение, което представителят на Нейно Британско Величество възпитано отклонил. Малко след това си събрал багажа и духнал към границата.

Понесе се лека вълна смях.

— От този момент Кетчуайо събра всичките си стада, които пасяха в близост до Тугела и ги подкара на север, заповядал е лов на биволи, за който е решил, че ще му трябват всичките му воини — двадесет хиляди копия. Този лов трябва да се състои по бреговете на Тугела, където за последен път е бил видян бивол преди десет години. — Отпи от чашата си, като не сваляше поглед от лицата им. — Освен това е наредил всички ранени животни да бъдат преследвани отвъд границата.

Тогава от масата се чуха въздишки и мърморене. Всичките знаеха, че това е традиционното обявяване на война от страна на зулусите.

— Ей, приятелю, какво ще правим? Да седим и да чакаме да дойдат и да ни подпалят домовете ли?

Еразмус се протегна напред, вперил очи в Уейт.

— Сър Бартъл Фриър се е срещнал с пълководците на Кетчуайо преди седмица. Дал им е ултиматум. До единадесети януари трябва да разпуснат войните и да върнат обратно в Зулуленд британския представител. В случай, че Кетчуайо пренебрегне ултиматума, лорд Челмсфорд ще изпрати наказателна колона от редовна войска и жандармерия. Тя трябва да се сформира сега и ще напусне Питърмарицбург през следващите десет дни. Трябва да пресече Тугела при Роркес Дрифт и да нападне войните, преди да са се разпръснали. Целта е да се премахне тази постоянна заплаха за нашата граница и да се сломи завинаги военната мощ на зулуската нация.

— Крайно време е — каза Еразмус.

— Негово Превъзходителство ме произведе полковник и ми нареди да сформирам дружина от района на Лейдибург. Обещах му, че ще сме най-малко четиридесет мъже в пълно въоръжение, на коне и с провизии и ще имаме готовност да се присъединим към Челмсфорд при Тугела. Ако няма възражения от ваша страна, произвеждам ви капитани и знам, че мога да разчитам на вас, за да изпълня обещанието, което съм дал на Негово Превъзходителство.

Внезапно Уейт заряза надутия си тон и им се ухили.

— Вие сами ще си приберете печалбата. Както обикновено, в добитък.

— Докъде на север са стигнали стадата на Кетчуайо? — попита Тим Хоуп-Браун.

— Гарантирам, че не са кой знае колко надалеч — изкикоти се Стивън Еразмус.

— Вдигам тост — каза Саймън Русо, като скочи и вдигна чашата си. — Вдигам тост за кралицата, лорд Челмсфорд и кралските стада на Зулуленд.

Всички станаха и вдигнаха чаши, после изведнъж изпитали неловкост от цялата показност, седнаха, закашляха се и зашариха по пода с краката си.

— Добре — каза Уейт, — да се заемем с подробностите. Стив, ти идваш заедно с двамата си големи синове?

— Ja, тримата и брат ми със сина си. Пиши ни пет, Еразмус.

— Добре. Гюнтер, ами ти?

Заеха се с предварителната подготовка. Записваха се мъже, коне и фургони, на всеки капитан се възлагаше серия от задачи. Часовете, преди гостите да напуснат Теунис Краал, се изнизаха във въпроси, отговори и доводи. Заминаха си вкупом, яздейки с отпуснати крака, придвижвайки се по отсрещния склон по пътя за Лейдибург. Уейт и синовете му стояха на прага на къщата и ги гледаха как си отиват.

— Татко… — Гари се опита предпазливо да привлече вниманието на баща си.

— Да, момчето ми?

Уейт продължаваше да наблюдава групата. Стив Еразмус се завъртя на седлото си и помаха с шапката си, той му отговори.

— Татко, защо трябва да се бием с тях? Ако губернаторът изпрати някого просто да преговаря с тях, тогава няма да има нужда да се бием.

Баща му го погледна леко намръщен.

— Гари, заслужава си да се биеш за всичко, което е хубаво да имаш. Кетчуайо е събрал двадесет хиляди копия, за да ни отнеме Теунис Краал. Мисля, че си заслужава да се бием за него, нали, Шон?

— И още как — кимна въодушевено той.

— А не можем ли просто да сключим примирие с тях? — продължаваше да настоява Гари.

— Още едно кръстче на къс хартия — каза Уейт с горчиво презрение. — Едно такова бяха намерили на тялото на Пайът Ритрийф — дяволски добра работа му беше свършило.

Върна се в къщата, последван от синовете си. Отпусна се в едно кресло, изпъна краката си и се усмихна на Ада.

— Дяволски хубав обед, скъпа. — Кръстоса ръце на корема си, оригна се и моментално се сконфузи. — Извинявай — без да искам.

Ада наведе глава над ръкоделието си, за да скрие усмивката си.

— През следващите няколко дни ни чака много работа. — Той се обърна към синовете си. — Ще вземем един фургон, теглен от мулета, и по два коня за всеки. А колкото до въоръжението…

— Ама, татко, не може ли просто…? — отново започна Гари.

— Млъкни — сряза го той и Гари съкрушено се отпусна на един стол.

— Аз си мислех нещо — обади се Шон.

— Сега пък и ти започваш — изръмжа баща му. — По дяволите, това е твоят шанс да си извоюваш собствен добитък и…

— Точно това си мислех. Всички ще се сдобият с повече добитък, отколкото ще им трябва. Цената му много ще спадне.

— Отначало ще е така — съгласи се Уейт, — но след година-две отново ще се покачи.

— А няма ли да е по-добре, ако разпродадем сега добитък? Да продадем всичко, освен биковете и кравите за разплод. След войната ще можем да си ги върнем на половин цена.

За миг Уейт се стъписа, после лицето му бавно доби друго изражение.

— Боже господи, никога не ми беше хрумвало.

— Освен това, татко — потриваше ентусиазирано ръце Шон, — ще ни трябва още земя. Когато прекараме стадата обратно през Тугела, няма да има достатъчно паша. Господин Пай има ипотеки за Маунт Синай и Махобас Клооф. Не можем ли да ги наемем от него за дългосрочно ползуване, преди всички да са започнали да търсят пасбища?

— Докато работата опре до това, ни чакат още много задачи — каза тихо Уейт, — а сега наистина трябва да се хващаме за работа.

Той порови из джобовете си, намери лулата си и докато я пълнеше с тютюн, гледаше Шон. Опита се, но не успя да прикрие колко се гордее със сина си.

— Ако продължаваш да разсъждаваш все така, един ден ще станеш богат човек.

Уейт не би могъл да знае колко вярно щеше да се окаже предсказанието му — все още беше далеч времето, когато Шон можеше да заложи Теунис Краал на игралната маса и да се засмее, когато го загуби.