Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (72)

9

Мъката и вината размътваха мозъка на Шон. Считаше, че вината му има две страни: първо, че бе измамил доверието на Даф и второ, че не бе имал кураж да направи необходимото. Беше чакал твърде дълго. Не бе проявил смелост да превърне измяната в нещо, което трябваше да извърши в името на приятелството. С радост би преживял този ужас отново, само и само да можеше да пречисти съвестта си и да заличи това петно от тяхното приятелство. Ако можеше да го направи още веднъж, то този път щеше да го направи както трябва, чисто и бързо.

Скръбта му бе нещо като празнота, болезнена празнота — толкова голяма, че той се губеше в нея. Там, където по-рано бе смехът на Даф, гримасите му и неговите увлечения, сега имаше сива празнота. Никакъв лъч на слънчева светлина не можеше да проникне.

Следващият водоем беше плитка падина в центъра на обширна площ от засъхнала кал с големината на игрище за поло. Калта беше напукана в неправилни, малки форми като брикети с големината на длан. Човек би могъл да прескочи водата, без да намокри обувките си. В плътен кръг около водата бяха натрупани изпражнения от животни, идвали на водопой. По повърхността й, сменяйки посоката според вятъра, плуваха няколко перца. Водата беше възсолена и мръсна. Мястото не бе подходящо за лагер. На третия ден Мбиджейн отиде във фургона на Шон. Той лежеше в леглото си. Не беше сменял дрехите си, откакто бе напуснал Даф. Брадата му беше започнала да се сплъстява, станала бе лепкава от пот — във фургона беше горещо като в пещ.

— Господарю, би ли дошъл да видиш водата? Мисля, че не бива да оставаме тук.

— Какво не е наред? — попита Шон, без да прояви какъвто и да било интерес.

— Мръсна е. Мисля, че трябва да се придвижим към голямата река.

— Прави каквото сметнеш за необходимо.

Шон се обърна с лице към стената на фургона.

Така Мбиджейн поведе кервана към река Лимпопо. Два дни по-късно те достигнаха ивица от дървета с тъмнозелени листа, които се извисяваха по брега. През цялото време на пътуването Шон остана във фургона, друсан по неравния път, потен от горещината, но безразличен към всички неудобства. Мбиджейн подреди фургоните в лагер по брега над самото речно корито. Той, както и всички слуги зачакаха господарят им отново да се върне към живот. Разговорите около огъня вечерно време, бяха тревожни и всички често поглеждаха към фургона му, който бе постоянно тъмен и мрачен, каквото беше и настроението на човека в него.

Като мечка, напускаща бърлогата си в края на зимата, Шон най-сетне излезе от фургона. Дрехите му бяха силно замърсени. Кучетата побързаха да го посрещнат, молещи за внимание, но той отмина, без да ги забележи. Отговори лаконично и на поздравите на слугите. Слезе надолу по брега и тръгна безцелно по речното корито. Лятото бе попресушило и превърнало реката в тясна ивица от малки разпръснати вирчета надолу по течението. Водата в тях бе маслиненозелена. Пясъкът наоколо бе снежнобял, а големите камъни, които забавяха едва движещата се вода, бяха черни и гладко излъскани. Бреговете бяха стръмни, на около петстотин метра един от друг и оградени с високи дървета. Шон вървеше затънал до глезените в пясъка. Стигна водата и седна край нея. Потопи ръцете си и видя, че тя е приятно топла. По пясъка до него личеше диря на крокодил, а на другия бряг стадо маймуни разклащаха клоните на едно дърво и кряскаха по него. Две от кучетата прегазиха една плитчина и отидоха да гонят маймуните, но не особено охотно, защото пясъкът в речното корито бе много горещ. Шон се втренчи в зелената вода. Беше самотен без Даф. Компания му правеха единствено мъката и вината. Едно от кучетата, което остана при него, докосна бузата му със студения си нос. Шон прокара ръка по врата му и кучето се облегна на него. Чу стъпки по пясъка и се обърна. Беше Мбиджейн.

— Хлуби е открил следи от слонове на един час път надолу по потока. Преброил около двадесет, и то с големи бивни.

Шон погледна обратно към водата.

— Махни се! — извика той.

Слугата приклекна до него с лакти, опрени на коленете си.

— За кого жалиш?

— Махни се, Мбиджейн! Остави ме!

— Господарят Даф не се нуждае от твоята скръб, следователно мисля, че оплакваш себе си.

Мбиджейн взе камък и го хвърли във водата.

— Когато в крака на един пътник се забие трън — продължи зулусът, — и ако той е умен, изважда го, а ако е глупак, оставя го и казва: „Ще оставя този трън да ме боде, та винаги да си спомням за този път, по който съм минал“. Господарю, по-добре е да си спомняш с добро, отколкото с болка. — Той хвърли още един камък във водата, стана и си отиде.

Когато Шон го последва десет минути по-късно, намери коня си оседлан, пушката на седлото, а Мбиджейн и Хлуби чакаха с копията. Кандла му подаде шапката, той я хвана за периферията, нахлупи я на главата си и се качи на коня.

— Води! — каза той.

Следващите седмици ходеше на лов с една-единствена цел — да няма време да мисли. Връщанията му до фургона бяха редки и кратки, единствено за да донесе слоновата кост и да смени коня си. В края на един такъв лов, когато се канеше да се качи на коня, Мбиджейн му се оплака.

— Господарю, има и други, по-добри начини да умреш, отколкото да работиш твърде много.

— Ти изглеждаш добре — увери го той, макар зулусът да бе слаб като хрътка, а кожата му лъщеше като измит антрацит.

— Може би на човек върху кон всички мъже му изглеждат добре — каза Мбиджейн.

Шон спря с един крак на стремето, погледна го и свали крака си.

— Сега ще ловуваме пеш, Мбиджейн, и първият, който помоли за милост, ще бъде наречен „жена“ от другите.

Слугата се ухили. Предизвикателството му хареса. Тръгнаха и пресякоха реката. Преди да изтече половината ден, попаднаха на следите от малко стадо мъжки слонове. Тръгнаха по дирите и вървяха, докато се стъмни. Спаха заедно, сгушени под една завивка. На следващата сутрин продължиха. Загубиха следата на третия ден и затова свиха към реката. Натъкнаха се на друго стадо, на около десет мили от фургоните. Тръгнаха след него и още същата вечер убиха три чудесни мъжкаря. На нито един от тях бивните не тежаха по-малко от двадесет и пет килограма.

Върнаха се при фургоните през нощта, спаха четири часа и пак тръгнаха. Шон започна да накуцва слабо и на втория ден, докато почиваха, събу ботуша си. Мехурът на раната му се бе спукал и чорапът се бе вкоравил от кръвта. Мбиджейн го погледна безмълвно.

— На какво разстояние от фургоните сме?

— Можем да се върнем, преди да се е стъмнило.

На връщане Мбиджейн носеше пушката на Шон.

Нито за миг тържественият израз не слезе от лицето му. Когато се прибраха в лагера, Кандла занесе леген с топла вода и го сложи пред Шон. Той потопи краката си в легена, а цялата му свита накляка в кръг около него. Всяко лице показваше, че взема участие в лекуването, а тишината бе нарушавана от цъканията с уста на Банту в знак на съчувствие. Всяка минута от този спектакъл доставяше огромно удоволствие на всички, а Мбиджейн, който бе главният ръководител, изготвяше ефекти за публиката. Шон дърпаше от пурата си, стараейки се да не се изсмее. Слугата се изкашля, за да прочисти гърлото си, и плю в огъня. Сега всички очи бяха вперени в него. Всички чакаха със затаен дъх.

— Nkosii, щях да заложа петдесет глави добитък като сватбена цена, ако ми беше дъщеря.

Настъпи тишина, последвана от бурен смях. Всички помнеха облога. Шон се смееше с тях, но после, като видя, че Хлуби едва не падна в огъня, а Нонга хълца високо на рамото на Мбиджейн със сълзи от радост, стичащи се надолу по бузите му, престана. Това не беше чак толкова смешно.

Той ги гледаше, гледаше техните широко отворени розови уста и бели зъби, тресящите се рамене, задъхващите се гърди и изведнъж му стана ясно, че те не се смееха на него, защото беше загубил облога, а се смееха от радост, че са живи. Същият смях забушува и в гърлото на Шон и преди да може да го спре, той изскочи навън и след него се зароди друг. Облегна се назад на стола, отвори уста и започна да се смее силно. По дяволите всичко, той също беше жив!

Сутринта, когато излезе от фургона и закуца, за да види какво готви Кандла за закуска, усети леко вълнение, вълнение от новия ден. Чувствуваше се добре. Споменът за Даф още беше в него и винаги щеше да бъде в него, но сега този спомен не беше раздираща болка — той беше извадил трънчето.