Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (82)

19

Когато се събуди, Катрин го изми. Мбиджейн й помогна да го повдигне. Розовите му длани докосваха леко раната на крака, докато сменяше превръзката. Шон наблюдаваше Катрин, която бе непрекъснато около него и всеки път, когато се поглеждаха, се усмихваха един на друг. Веднъж той попита Мбиджейн:

— Къде беше, когато имах нужда от теб?

— Дремех на слънце, господарю, като всеки стар човек — каза зулусът наполовина на шега, наполовина като извинение. Катрин донесе храна и щом я помириса, Шон усети глад. Изяде всичко и след това отново заспа.

Мбиджейн построи навес с три отворени страни и сламен покрив. Издигна го на брега на река Саби. След това направи легло от дъски и кожени ремъци. Пренесоха ранения там. Катрин се суетеше около тях, докато го пренасяха, после отиде до фургона за възглавници и завивки. Когато се върна, завари Тийф и Шон удобно настанени в леглото.

— Шон, махни този звяр, чаршафите са прани!

Въпреки тона й кучето се настани още по-удобно до Шон и скри глава под мишницата му.

— Всичко е наред, то е чисто куче.

— Да, но мирише.

— Не, не мирише. Всъщност не много.

— Ах, вие двамата! — Тя постави още възглавници под главата на Шон и отиде при крака му.

— Как е?

— Добре — отвърна той, а в това време Тийф се промъкваше бавно нагоре към новите възглавници.

Постепенно състоянието на Шон се подобряваше и силите му се възвръщаха. Въздушното течение под навеса помогна за бързото затваряне на раните му, но белезите щяха да останат. Една сутрин след закуска той събра хората си. Катрин седна на ръба на леглото, а слугите наклякаха наоколо. Първо говориха за работите в лагера, за здравето на воловете, изброявайки ги по име, за очите, копитата и стомасите им. На един фургон имало пробити платнища. Единствената останала жива кучка била разгонена — дали Тийф е все още годен за тази работа? Освен това трябвало да се набави и месо, може би Косикадзе днес ще вземе пушката? А Хлуби е хванал четири риби. След това разговорите се прехвърлиха към гората около тях. Един лъв убил бизон при първия завой на реката — още могат да се видят лешоядите. През нощта стадо женски слонове спирало на водопой на една миля нагоре по реката. Всяка случка се обсъждаше от събранието. Всеки се чувствуваше свободен да изкаже и да защити мнението си да спори с другите. След като всичко беше обсъдено и проблемите изчерпани, Шон постави задачи на всеки и ги освободи. Най-после двамата с Катрин останаха насаме.

От навеса можеха да видят реката и налягалите по пясъка крокодили. Кралски рибари крачеха важно из плитчините. Седяха един до друг и разговаряха за бъдещата си ферма. Шон щеше да отглежда грозде, а Катрин — кокошки. До следващия дъждовен сезон щяха да са напълнили всички фургони със слонова кост, още едно такова пътуване и ще имат достатъчно, за да купят фермата.

Катрин не му позволяваше все още да става от леглото, въпреки че той вече беше достатъчно силен, за да започне работа. Глезеше го и това му харесваше. За срам на мъжкото съсловие приемаше вниманието й и даже понякога преувеличаваше болките си. Накрая неохотно му позволи да стане. Шон не напусна лагера още една седмица. Когато краката му престанаха да се преплитат, взе пушката си и тръгнаха с Мбиджейн да набавят прясно месо. Вървяха бавно, щадейки болния му крак. Близо до лагера застреляха антилопа. Шон седна и се облегна на едно дърво, а Мбиджейн отиде да доведе слуги от лагера, за да пренесат месото. Той ги наблюдаваше как разсичат месото — по него имаше жълта ивица сланина, после го закачиха на два пръта и го понесоха, като всеки прът се носеше от двама мъже. Завари Катрин в едно от загадъчните й настроения. Когато по време на вечерята й приказваше, тя отговаряше, като че ли беше някъде много далеч, а после край огъня седна на разстояние от него. Беше много красива, а Шон озадачен и обиден. След малко стана.

— Време е да си лягам. Ще те изпратя до твоя фургон.

— Ти върви. Аз ще остана още малко.

Той се поколеба.

— Нещо не е ли наред? Сторил ли съм нещо нередно?

— Не — отговори му бързо. — Всичко е наред. Отивай да си лягаш.

Целуна я по бузата.

— Ако имаш нужда от мен, аз съм наблизо. Лека нощ и приятни сънища.

Той се изправи.

— Хайде, Тийф, време е за сън.

— Остави го при мен, моля те.

Катрин хвана кучето за врата и го задържа.

— Защо?

— Просто ми се иска да имам компания.

— Тогава да остана аз?

Шон се върна, за да седне пак при нея.

— Не, ти иди да спиш.

Изглеждаше отчаяна и той я погледна внимателно.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Да. Моля те, върви.

Отиде до своя фургон и погледна назад към нея. Тя седеше изправена и държеше кучето. Шон влезе във фургона. Лампата беше запалена и той спря на входа изненадан, когато погледна към леглото си. Беше постлано с чаршафи, а не само с грубите завивки. Прокара ръка по гладката тъкан. Беше току-що изгладена. Седна на леглото изу ботушите си, разкопча ризата и я хвърли върху сандъка, след това легна и се загледа в лампата.

— Има нещо смешно в това, което става тук — каза той.

— Шон — прозвуча гласът й отвън.

Скочи и дръпна платнището.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се.

Той й подаде ръка и я издърпа вътре. Погледна лицето й. Беше изплашено.

— Нещо не е наред ли?

— Не, не ме докосвай. Има нещо, което искам да ти кажа. Седни на леглото.

Шон наблюдаваше лицето й. Беше разтревожен.

— Мислех, че те обичам, когато тръгнах с теб. Мислех си, че трябва да сме вечно заедно. — Катрин преглътна мъчително. — После те намерих там в тревата разкъсан и почти мъртъв. Преди да е започнал нашият живот, ти вече беше мъртъв.

Шон видя мъката в очите й. Преживяваше я отново. Протегна ръка към нейната, но тя го хвана за китката.

— Не, чакай, моля те, не съм свършила. Трябва да ти обясня. Това е много важно.

Шон отпусна ръката си и момичето продължи, говорейки много бързо.

— Ти беше мъртъв, а аз, аз също умирах. Почувствувах се празна. Нищо не беше останало в мен… нищо, освен някаква празнина и сухото мъртво чувство извън мен. Докоснах лицето ти и ти ме погледна. Аз се молих, Шон. Молих се през всичките тези дни, докато ти се бореше със смъртта.

Коленичи пред него и го прегърна през кръста.

— Сега и двамата сме живи и отново заедно. Но зная, че това не може да продължи вечно. Още ден, още година, ако имаме късмет, още двадесет. Но не и вечно. Виждам колко несправедлива съм била. Искам да ти бъда жена.

Той се наведе към нея, но тя бързо се отдръпна и се изправи. Разкопча дрехата си, която се свлече на пода. Разпусна косите си и те се разпиляха.

— Погледни ме, Шон! Искам да ме погледнеш. Това и моята любов е всичко, което мога да ти дам. Достатъчно ли е?

Толкова много мекота и гладкост, вдлъбнатини и издатини, коса като тъмен огън и мека светлина на нежна кожа! Видя руменината от бузите й да слиза надолу към гърдите и те пламнаха розови и свенливи, но горди със своето съвършенство. Той не гледа по-нататък. Взе я при себе си и покри голотата й с едрото си тяло. Трепереше и Шон я зави, галеше я с гласа си, докато треперенето спря. Лежеше с лице, притиснато във врата му.

— Покажи ми как… искам да ти дам всичко. Моля те, покажи ми как — прошепна тя.

Така се бракосъчетаха, а бракът им се състоеше от много неща. В него имаше лекотата на вятъра, желание като това на изсушената земя за дъжд, имаше болка, остра и кратка, движения, като препускащи коне, звук, тих като гласовете през нощта, но радостен като поздрав, удоволствието от полета върху крилете на орел, победоносното блъскане и разбиване на скалист бряг от бушуващи води, след това — утихване и вътрешна топлина, после — сгушване като сънливи кученца и накрая — сънят. Но нищо не приключваше със съня — идваше следващото търсене и намиране, сключване на нов съюз и неразгаданата още мистерия на тялото й.