Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (96)

33

Когато се събуди, Шон беше изненадан, че е спал облечен. Навън все още беше полутъмно, а стаята — студена. Надигна се на лакти, разтърка очи и погледна към леглото на Катрин. Завивките бяха отметнати и леглото — празно. Шон изпита облекчение — значи тя се е поправила и е станала. Отиде до банята и почука на вратата.

— Катрин — извика той, а после по-силно. — Катрин, тук ли си?

Дръжката се превъртя, когато я натисна, и вратата се отвори. Той примигна от светлината, която белите плочки отразяваха, видя хавлиената кърпа, която беше хвърлил върху един стол. Обзе го безпокойство. Изтича до стаята на Дирк — вратата беше все още заключена. Той я отвори. Детето се събуди и седна в леглото. Шон изтича по коридора към главния вход. Погледна във фоайето. Една лампа гореше, а мъжът на рецепцията спеше. Шон го разтърси.

— Някой излизал ли е тази вечер?

— Не… не знам.

— Тази врата заключва ли се?

— Не, сър, на нея има резе. Може да се излезе, но не може да се влезе.

Шон изтича на улицата. Накъде, в каква посока да я търси? Питаше се дали не се е върнала обратно в Претория при фургоните? Не, това е невъзможно. Тя няма пари за пътуването. Защо е излязла, без да го събуди, оставила е Дирк, дрехите си? Трябва да не е била на себе си от лекарствата. Може би имаше нещо вярно в думите на доктора, че е преживяла някакъв шок, може би сега се скита по нощница из улиците на града без памет, може би… Шон стоеше сам на улицата в тази студена, сива утрин с хиляди въпроси и предположения в главата.

Обърна се и изтича през главния вход в задния двор.

— Мбиджейн! — изкрещя той. — Мбиджейн, къде си?

Зулусът се появи от конюшнята, където изресваше един от наетите коне.

— Господарю…?

— Виждал ли си господарката?

Лицето на Мбиджейн се намръщи озадачено.

— Вчера…

— Не, човече, снощи, днес… виждал ли си я?

Изразът на лицето му даде отговор. Шон го блъсна, влезе в конюшнята, грабна едно седло и го хвърли върху гърба на най-близкия кон. Докато оправяше припряно юздите, говореше на Мбиджейн през стиснатите си зъби.

— Господарката е болна. Излязла е през нощта. Има вероятност да се скита по улиците като тези, които ходят насън. Иди бързо при твоите хора и им кажи да я търсят. Ще дам десет жълтици на този, който я намери. След това се върни и се погрижи за Дирк.

Шон изведе коня от конюшнята. Беше сигурен, че само след половин час половината от зулусите в града ще тръгнат да търсят Катрин — това правят племенната лоялност и десетте златни монети. Той тръгна по пътя за Претория. На три мили от града едно момче пасеше овце до пътя. То го увери, че Катрин не е минавала по този път. Шон обърна коня и отиде в полицията. Шефът й го познаваше още от старите времена, затова можеше да разчита на помощта му. След полицията тръгна по улиците, които вече бяха започнали да се оживяват от хора. Спря пред хотела, остави коня пред главния вход и изтича по стълбите. На рецепцията нямаше новини за него. Качи се в апартамента, където слугата хранеше детето.

— Дойде ли си?

Мбиджейн поклати глава.

— Ще я намерят, господарю. Петдесет мъже я търсят.

— Остани с детето — каза Шон и излезе.

Отиде при коня.

— За бога, къде е отишла — изрече на глас, — без пари, по нощница, къде, по дяволите, е отишла?

Качи се на коня, яздеше безцелно по улиците, взираше се в лицата на минувачите, поглеждайки в задните дворове и запустелите места. До обяд вече беше изморил коня, а самият той ужасно се разтревожи. Обиколи всички улици на Йоханесбург, пита много хора, но от Катрин нямаше никаква следа. Яздейки за петдесети път по Джипи стрийт, видя хотела на Кенди.

— Кенди — прошепна той. — Тя ще ми помогне.

Завари я в кабинета, постлан с персийски килими и позлатена мебел. Блъсна настрана дребния, облечен в черно мъж, който се опита да го спре. Кенди вдигна глава и го видя.

— Шон… о, колко хубаво, че те виждам. Влез! — Надигна се зад бюрото и му подаде ръка. — Какво има, Шон?

Той й разказа всичко и когато завърши, тя позвъни за прислужника.

— В кабинета до камината има бренди — нареди тя, — донеси го.

Когато прислужникът се върна с шишето, Шон си напълни голяма чаша и я изпи до половината.

— Огледайте гарата. Телеграфирайте на всички дилижанси от града, които се движат по главните пътища. Изпратете някого в болницата. Проверете регистрите на всички хотели — разпореди Кенди на дребния човек.

— Разбира се, мадам — каза той и излезе.

— Можеш да налееш и на мен една чаша. Седни и се успокой. Ти се държиш точно така, както тя е искала.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Това е един малък съпружески урок по държание и дисциплина предполагам, че не си женен от вчера и можеш да го разбереш.

— Какво искаш да кажеш с това „съпружески урок по дисциплина“?

— Това е малко наказание за лошо държание. Може да си ял с отворена уста или да си взел повече, отколкото ти се полага, да не си казал „добро утро“ с необходимото уважение… или пък си извършил един от тези морални грехове, които омърсяват брака. Виждам, че семейният живот не те е отказал от шишето. Един Кортни винаги е изпивал по цял галон, но искам да ти кажа, че малката Кати има пристъп на ревност. Вероятно първият, тъй като целият ви брачен живот е протекъл в степта и тя не е имала възможност да наблюдава как влияе чара на един Кортни върху съществата от другия пол.

— Глупости! От кого ще ме ревнува?

— От мен — каза тя. — Всеки път, когато поглеждаше към мен, имах чувството, че ме удря с брадва в гърдите.

Кенди докосна гърдите си с пръсти, привличайки много хитро вниманието му към тях. Шон погледна към тях — бяха съблазнителни и ухаеха на виолетки. Той обърна глава неспокойно.

— Глупости! — повтори. — Та ние сме стари приятели, почти като… — Поколеба се и спря.

— Надявам се, че не искаше да кажеш „като брат и сестра“… или забрави миналото?

Шон не беше забравил. Все още помнеше всяка подробност. Изчерви се и стана.

— Трябва да вървя. Ще продължавам да я търся. Благодаря за помощта, Кенди, и за питието.

— Каквото имам е и твое, господине — промърмори тя, вдигайки закачливо едната си вежда, доволна от изчервяването му.

С времето надеждата, че ще я намерят, ставаше все по-малка и вечерта Шон отново изпадна в голяма тревога, тя го накара да забрави умората и лошото настроение. Един по един хората на Мбиджейн пристигаха и докладваха, че не са могли да сторят нищо. Хората на Кенди също не я откриха. Шон остана единственият, който продължи да търси. Яздеше из града с фенер в ръка, претърсвайки същите места, които вече беше пребродил. Продължаваше да разпитва хора, някои от които мислеха, че се шегува, и започваха да се смеят, но щом видеха лицето му, спираха и отминаваха. Други казваха, че са чули нещо за една изчезнала жена, но това е всичко. Призори той се прибра в хотела. Мбиджейн го чакаше.

— Господарю, приготвил съм храна за теб. Хапни малко и си почини. Аз ще изпратя моите хора пак да търсят. Ще видиш, че ще я намерят.

— Кажи им, че ще дам сто златни монети, ако я намерят. Нека обиколят и местата по водоема — може да е тръгнала натам.

— Ще им кажа, но сега хапни и си почини.

Шон примигна, очите му бяха зачервени от безсънието.

— А Дирк?

— Той е добре, господарю.

— Оседлай ми друг кон, а дотогава аз ще хапна.

Шон едва се държеше на седло от безсъние и умора, но продължаваше да обикаля из околностите на града. Много пъти срещаше и хората на Мбиджейн, които бяха подновили търсенето. След като се стъмни, той се върна в хотела. Все още таеше искрица надежда в сърцето си, че ще я намери.

— Няма нищо… — със съжаление поклати глава човекът на рецепцията.

— Благодаря ви, все пак…

Качи се горе, блъсна вратата и влезе. Кенди беше там.

— Научи ли…?

— Не, Шон — каза тя. — Шон, съжалявам…

Наля му чаша бренди. Той се усмихна и отпи. Кенди повдигна краката му и събу ботушите. После седна до него.

— Съжалявам, Шон. Вчера се пошегувах — извиняваше се тихо. — Не знаех, че я обичаш толкова много.

Той отново отпи.

— Ти я обичаш, нали?

— Тя е моя жена — отговори Шон остро.

— Но това не е всичко — продължи Кенди, знаейки, че озлоблението му се дължи на умората.

— Да, обичам я, сега разбирам, колко много я обичам. Никога вече не ще мога да обичам така.

Той изпи чашата до дъно, а лицето му беше потъмняло от мъка и безнадеждност.

— Любов! — продължи той. — Любов… та хората са омърсили тази дума… продават любов в Опера Хауз… Тази дума се произнася толкова често, че сега, когато искам да кажа „Обичам те, Катрин“, не звучи искрено. — Запрати чашата в стената и тя се пръсна на парчета. Дирк чу шума и нахълта в стаята. Шон прошепна: — Обичам я толкова много, че чак сърцето ме боли. Обичам я толкова много, че бих умрял, ако я загубя. — Сви ръце в юмруци и се наведе напред. — Няма да я загубя. Господи, ще я намеря и ще й призная колко я обичам, така както го казвам сега на теб. — Замълча и се намръщи. — Не си спомням някога да съм казвал „Обичам те!“. Никога не съм харесвал тези думи. Казвал съм й „Ожени се за мен“ и „Ти си моята любима“, но никога „Обичам те“.

— Може би това е причината за бягството й. Мислела е, че не я обичаш. — Кенди го наблюдаваше със съжаление, разбиране и изненада.

— Ще я намеря и ще й кажа… стига да не е прекалено късно.

— Ще я намериш, никога не е късно. Не е потънала вдън земя, нали? Тя ще бъде щастлива да го чуе. — Кенди стана и намали пламъка на газената лампа. След малко си тръгна.

Шон спа облечен на стола в хола. Сънят му бе неспокоен и се стряскаше на всеки пет минути. Библията на Катрин стоеше там, където я беше оставила. Някъде призори той се събуди и повече не можа да заспи.

Изправи се, цялото тяло го болеше. Приближи се до лампата и засили пламъка. Ръката му несъзнателно докосна Библията. Подвързията беше кожена, мека и на места изтъркана. Отвори я на първата страница и дъхът му спря.

Под името си със закръглени букви Катрин беше попълнила датата на смъртта си. Буквите започнаха да се уголемяват. Ушите му забучаха и той дочу гласове.

— Да се махаме, Шон, прилича ми на гроб!

— Най-много от всичко има нужда от любов.

— Не е потънала вдън земя.

— Ако не е много късно.

Беше вече светло, когато стигна до развалините на „Кенди Дийп“. Привърза коня си и изтича към шахтата. Вятърът люлееше тревата и развяваше зеления шал на Катрин, който се беше закачил на телената ограда.

Шон стигна до оградата на шахтата и надникна. На едно място тревата беше изскубната, като че ли някой се е уловил за нея при падането.

Шон взе шала, смачка го на топка и го запрати в шахтата. Той се разгъна и заплува надолу в тъмнината. Стори му се, че в мрака проблясват зелените очи на Катрин.

— Защо? — прошепна Шон. — Защо направи това, любима?

След това се обърна и отиде залитайки при коня си.

Мбиджейн го чакаше в хотела.

— Докарай каретата! — каза Шон.

— А господарката?

— Докарай каретата!

Шон взе детето на ръце и слезе да плати сметката си. Отиде при каретата, която Мбиджейн беше докарал. Качи се и взе Дирк на коленете си.

— Карай обратно за Претория.

— Къде е мама? — попита детето.

— Няма да дойде с нас.

— Сами ли отиваме?

— Да, Дирк, сами.

— Мама после ли ще дойде?

— Не.

„Всичко свърши — мислеше Шон. — Всички мечти, и смехът, и любовта.“ Все още беше като замаян, за да усети болката. Тя щеше да дойде по-късно.

— Защо ме стискаш така, татко?

Шон разхлаби прегръдката си и погледна детето в скута си.

„Не, не всичко е свършено — помисли си той, — това е просто ново начало. Но първо ще трябва да излекувам тази рана, нужно е време и убежище, където да се скрия. Фургоните чакат. Трябва да се върна в пустинята. Може би след години ще съм се излекувал напълно, за да започна отново, да се върна в Лейдибург със сина си при Ада и Гари.“

Изведнъж отново усети острата болка. Това го уплаши.

„Моля те, Господи, моля те, дай ми сили да издържа!“

Никога досега не се бе обръщал към Бога.

— Татко ти плачеш. — Дирк го наблюдаваше с любопитство.

Той притисна детето до гърдите си.

„Ако сълзите могат да изплатят нашите грехове — мислеше Шон, — бих плакал, за да купя опрощение за всички твои мъки в бъдещия ти живот, сине, ако можех сега да изплача всичко вместо теб, бих плакал, докато изтекат очите ми.“

Шон притискаше детето до себе си.

— Не, Дирк, няма да плача, сълзите не помагат.

И Мбиджейн ги закара при фургоните.