Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (6)

6

— Сигурен ли си, че така ти е удобно? — попита Уейт и клекна пред стола на Гарик.

— Да, да, чакай да опитам сега. Хей, как ще се изненада Шон, а! Ще мога да замина с него в понеделник, нали? — Гарик нямаше търпение.

— Ще видим — измърмори сговорчиво Уейт. Стана и заобиколи масата.

— Ада, скъпа, хвани го за другата ръка. Гари, слушай внимателно. Искам първо да изпробваш протезата. Ще те повдигнем, така че да се опреш с нея, без да губиш равновесие. Разбираш ли ме?

Гарик енергично кимна с глава.

— Добре, хайде сега, ето изправяме те.

Гарик придърпа дървения крак към себе си и краят му изскърца по-дървения под. Двамата го повдигнаха и той пренесе тежестта си върху протезата.

— Вижте ме — стоя на нея. Ей, вижте, на нея съм! — Лицето му светна. — Искам да ходя! Пуснете ме да ходя.

Ада погледна съпруга си и той кимна. Двамата поведоха Гарик напред. Момчето се спъна на два пъти, но те го държаха. Троп-троп и отново троп-троп тракаше протезата по пода. Преди още да достигнат края на верандата, Гари вече се бе научил да повдига крака си, за да го премества напред. По обратния път към стола той се спъна само веднъж.

— Браво, Гари, справяш се отлично — засмя се Ада.

— Скоро ще започнеш да ходиш сам — ухили се с облекчение Уейт. Не се надяваше, че ще бъде толкова лесно.

Окуражен от думите му, Гарик помоли:

— Пуснете ме сам.

— Още е рано, момчето ми, като за първи ден ти се справи великолепно.

— Е, хайде де, тате, моля те. Няма да се опитвам да ходя, само ще застана прав. Ти и мама ще ме пазите. Моля те, татко, моля те.

Уейт се поколеба и Ада го подкани:

— Пусни го, скъпи, справя се толкова добре. Това ще му помогне да стане по-уверен в себе си.

— Добре. Но не се опитвай да ходиш — съгласи се Уейт. — Готов ли си, Гари? Пусни го!

Двамата внимателно отдръпнаха ръце. Гарик се олюля леко и те моментално го хванаха.

— Всичко е наред — пуснете ме.

Усмихна им се уверено и те отново го пуснаха. За миг остана неподвижен и стабилен, сетне погледна към пода. Усмивката застина на лицето му. Беше самичък върху висока планина, нещо в стомаха му се преобърна и изведнъж изпита силен и необясним страх. Олюля се и преди да успеят да го хванат, извика:

— Падам. Свалете я! Махнете я!

Внимателно го положиха на стола.

— Свалете я! Ще падна!

Ужасените писъци късаха сърцето на Уейт, докато той бързо сваляше каишките, които държаха протезата.

— Свалих я, Гари, успокой се. Ето, аз те държа.

Бащата го притисна до гърдите си, като се опита да му вдъхне увереност със силните си ръце и голямото си тяло, но Гарик продължаваше да се бори и да пищи ужасен.

— Отнеси го в стаята, хайде, вътре в стаята — каза припряно Ада и Уейт бързо го занесе вътре, като го притискаше към гърдите си.

Тогава Гарик откри своето убежище. В мига, в който ужасът стана непоносим, той усети, че в главата му нещо се раздвижва и погледът му се премрежва. Мъглявината се сгъсти и заличи и светлина, и звук. В нея беше топло — топло и безопасно. Тук никой не можеше да го докосне, защото тя го обгръщаше и предпазваше. Беше в безопасност.

— Струва ми се, че заспа — прошепна Уейт на жена си, но в гласа му имаше нотка на изненада. Изгледа внимателно лицето на момчето и се вслуша в дишането му.

— Стана много бързо — това не е нормално. И въпреки това изглежда добре.

— Мислиш ли, че трябва да повикаме лекаря? — попита Ада.

— Не — поклати глава той. — Само ще го завия и ще остана до него, докато се събуди.

Гарик спа до вечерта, когато стана и им се усмихна, сякаш нищо не се беше случило. Спокоен и развеселен, той вечеря с апетит. Никой не спомена за протезата. Като че ли и момчето бе забравило за нея.