Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кортни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
When The Lion Feeds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Уилбър Смит. Когато лъвът се храни

Американска. Първо издание

ИК „Ведрина“, София, 1993

ISBN: 954-404-048-X

История

  1. — Добавяне

17

Дъждът бе отмил всичко грозно от тази земя и сега имаше зелена трева там, където земята преди това беше суха, напукана и покрита с прах. Дивечът се пръсна и отдалечи от реката. На няколко дни хората на Шон се връщаха и докладваха, че никъде не са попаднали на следи от слонове. Той се тревожеше заедно с тях и отново ги изпращаше да търсят. Но всъщност бе доволен, защото имаше нов улов, по-рядък и по-желан, отколкото един стар слон и двадесет и пет килограма слонова кост.

Тя бе като нов свят за него — свят на безкрайни загадки, радости и удоволствия, една омайваща смесица от дете и жена. Катрин ръководеше домакинската работа с умение и без да създава напрежение около себе си. Сега дрехите му бяха винаги чисти и никога не му липсваше копче. Миризмата на запарено от ботуши, книги и мръсни чорапи изчезна от фургона му. На масата винаги имаше пресен хляб и плодове. Вечните пържоли на скара, които Кандла приготвяше, отстъпиха пред различни видове ястия. Всеки ден тя се изявяваше в нещо ново. Можеше да язди и Шон винаги се обръщаше да я гледа, когато се качваше или слизаше от коня. Подстрига го, и то по-добре от бръснаря му в Йоханесбург. Имаше куфарче с лекарства и при нужда даваше лек на всеки човек или животно в лагера. Боравеше много добре с пушка и можеше да почиства манлихерата му. Помагаше му да я зарежда, премерваше патроните с набито око. Можеше да говори за раждания и създаване на потомство с клинична обективност и минута по-късно се изчервяваше, когато той я погледнеше по-особено. Беше упорита като магаре, високомерна, когато пожелаеше, съвсем ясна или неразгадаема понякога, а друг път се държеше като малко момиченце. Пъхаше трева в гърба му и след това бягаше, за да бъде преследвана, смееше се на нещо, играеше измислени игри, питаше и си отговаряше сама. Понякога бе толкова наивна, та Шон мислеше, че се преструва, но веднага си припомняше колко е млада. Докарваше го от неописуема радост до гняв и отново до радост, и това в продължение на един час. Но веднъж, след като беше спечелил вече доверието й, че ще спазва условията, тя отговори със сила на ласката му, което изплаши и двамата. Шон беше изцяло погълнат от нея. Тя беше най-чудесното нещо, което някога беше намирал, и най-хубавото беше, че може да говори. Разказа й за Даф. Катрин видя допълнителното легло във фургона му и намери дрехи, които очевидно бяха твърде малки, за да му станат. Попита го и Шон й разказа всичко. Тя го разбра.

Дните се проточиха със седмици. Добитъкът затлъстя, кожите се опънаха и козината лъсна. Момичето направи малка зеленчукова градинка и винаги имаше пресни зеленчуци. Дойде Коледа. Катрин направи торта. Шон й подари кожена наметка от маймунски кожи, която Мбиджейн беше изработил тайно. Тя му подари ръчно ушита риза с неговите инициали на малкото джобче и това го накара да приеме по-леко условията й.

Новата година бе започнала, а за тези шест седмици Шон не беше убил нито един слон. Мбиджейн, начело на делегация от слугите, отиде при него със съвсем простичкия въпрос.

— За да ходим на лов ли дойдохме тук или за какво?

Развалиха лагера и се придвижиха на север. Напрежението започна да се отразява на Шон. Опитваше се да го намали, ходейки на лов за дълго, но това не му помогна, защото условията бяха толкова лоши, че още повече се дразнеше. Тревите на много места бяха по-високи от човешки ръст, а острите ръбове режеха като ножове, докато се провираше през тях. Но семената им бяха най-лошото, сантиметър дълги, със заострени като стрели върхове те преминаваха през дрехите и проникваха в кожата. От влагата и топлината раничките, които причиняваха, смъдяха непоносимо. Имаше и мухи — зеленоглави мухи, пясъчни мухи, и всички те хапеха. Нежната кожа зад ушите беше любимото им място. Винаги мокър, понякога от пот, понякога от дъжд, Шон приближаваше до някое стадо слонове. Чуваше ги да се движат във високата трева наоколо, виждаше и белите чапли, които прелитаха над тях, но нито веднъж не му се удаде да стреля. Ако искаше да стреля, трябваше да застане в центъра на вихрушката от огромни тела. Често следваха някое стадо, приближаваха съвсем близо до целта, но Шон изведнъж загубваше интерес и се връщаха в лагера.

Беше нещастен, слугите му — също, а Катрин беше щастлива като птичка при изгрев. Имаше съпруг, беше господарка на домакинство, което ръководеше умело. Нейните усещания и потребности все още не бяха така дълбоко засегнати, както тези на Шон, тя беше физически задоволена. Той спазваше условията и техните вечери в нейния фургон приключваха с въздишка и леко потръпване от нейна страна. Момичето си лягаше със замечтан поглед и го оставяше с изгарящи душата му дяволчета. Единственото същество, на което Шон можеше да се оплаче, беше Тийф. Той завираше муцуната си под мишницата му и спокойно слушаше.

Слугите зулуси виждаха какво не беше в ред, но не го разбираха. Не го и обсъждаха помежду си, но ако някой от тях направеше многозначително движение с ръка или се изкашляше по особен начин, останалите знаеха какво иска да каже. Мбиджейн беше единственият, който проговаряше за някои неща. Шон тъкмо беше изпаднал в силен гняв. Причината беше една загубена брадва и кой щеше да отговаря за това. Строи слугите, изказа съмнение относно тяхното потекло, настоящите им качества и бъдещи постъпки и изфуча като хала към фургона си. Настъпи продължително мълчание. Най-сетне Хлуби предложи кутията си с енфие на Мбиджейн.

Той си взе с два пръста и каза:

— Глупав е този жребец, който не знае как се събаря ограда с къч.

— Това е така вярно, това е вярно — съгласиха се останалите и с това разискването приключи.