Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (16)

16

Дружината потегляше навръх Нова година. Празнуваше се по два повода: „Добре дошла хиляда осемстотин седемдесет и девета година“ и „Господ да дава сила на въоръжената кавалерия на Лейдибург“. Целият окръг се беше събрал в града за барбекю и танците на площада. Пиршество за воините — смях, танци и песни, после строяване и ходом марш на война.

Шон и Гари пристигнаха рано. Ада и Уейт трябваше да ги последват следобед. Беше един от летните слънчеви дни на Натал, пълно безветрие и никакви облаци, такъв ден, в който прахолякът, вдигнат от някой фургон, оставаше като облаче във въздуха дълго време. Пресякоха Бабуун Строом. От другия хребет хвърлиха поглед към града и видяха облаци прахоляк по всички пътища, водещи към Лейдибург.

— Я виж, виж, кой идва! — Шон присви очи от слънцето й се загледа в пътя на север. — Трябва да е фургонът на Еразмус. Карл сигурно е с тях. Фургоните бяха наредени като мъниста на конец.

— Ето ги Петерсенови — каза Гари, — или Нивенхюизенови.

— Хайде — извика Шон и плесна коня по врата с края на юздата. Препуснаха надолу по пътя. Конете, които яздеха, бяха големи, лъскави животни с гриви, подрязани като на английските ловни коне.

Подминаха един фургон. На капрата до майка си седяха две момичета, сестрите Петерсен. Денис Петерсен и баща му яздеха пред фургона.

Шон профуча с вик покрай фургона, момичетата се засмяха и извикаха нещо в отговор, който се загуби във вихрушката.

— Давай, Денис — изръмжа той, докато изпреварваше конниците. Конят на Денис се дръпна, после се втурна подир неговия. Гари ги последва.

Стигнаха кръстовището, прилепнали към вратовете на конете, опъвайки юзди като жокеи. Фургонът на Еразмус трополеше надолу, за да се срещне с тях.

— Карл — извика Шон, като опъна юздите на коня си така, че да се изправи на стремената. — Карл, хайде, приятелю, дръж Кетчуайо!

Влязоха вкупом в Лейдибург. Бяха се зачервили и се смееха, възбудени от предстоящите танци.

Градчето беше претъпкано с народ, улиците му — задръстени с фургони, коне, мъже, жени, момичета, кучета и слуги.

— Трябва да се отбия в магазина на Пай — каза Карл. — Ела с мен. Няма да се бавим.

Вързаха конете си и влязоха в магазина, Шон, Денис и Карл крачеха шумно и говореха високо. Бяха мъже, едри, загорели от слънцето, кокалести мъже, с яки мускули от усилена работа, но още не наясно с факта, че са мъже. Затова, крачи с наперена походка, смей се пресилено, псувай, когато татко не чува, и никой няма да разбере несигурността ти!

— Какво смяташ да купиш, Карл?

— Ботуши.

— Ще ти отнеме много време — ще трябва да ги премериш. Ще изтървем веселбата.

— Тя ще започне след два часа — възрази Карл. — Почакайте ме, момчета.

Докато Карл, седнал на тезгяха, мереше ботуши на големите си крака, Шон започна да рови из купищата стока, струпана в магазина на Пай. Имаше връзки, дръжки за мотики, одеяла, тенекиени кутии захар, сол и брашно, полици, отрупани с бакалски стоки и дрехи, от покрива висяха петромаксови лампи и седла и всичко това беше промито от особената миризма на магазин за всичко: нещо средно между парафин, сапун и нови дрехи, гълъби в клетка, железни магнити. Краката на Шон го отведоха при стойката с карабините на отсрещната стена на магазина. Той свали една карабина „Лий Менфорд“ и я изпробва, погали дървения приклад с пръстите си, премери я на ръце, за да опита баланса й и след това я окачи на рамото.

— Здравей, Шон.

Ритуалът му бе прекъснат и той погледна по посока на срамежливия глас.

— А, та това е ягодовият пай — каза усмихнато. — Как върви училището.

— Напуснах го миналия срок.

Одри Пай носеше цветовете на семейството си, но с една едва доловима разлика — вместо с цвят на морков, косата й беше с окраската на патинирана мед, тук-там с по-светли проблясъци. Не беше хубаво момиче, лицето й бе твърде широко, но имаше кожа, която рядко се срещаше в съчетание с червеникава коса — кадифена без никакви лунички.

— Шон, ще купуваш ли нещо?

Шон остави пушката на мястото й.

— Просто разглеждам. Ти сега в магазина ли работиш?

— Да.

Тя наведе очи пред опипващия поглед на Шон. Беше минала цяла година от последната им среща. Много неща можеха да се променят за една година, това, което изпъваше блузата й доказваше, че вече не е дете. Шон го огледа с оценяващ поглед. Тя вдигна очи и улови погледа му, млечнобялата й кожа поруменя. Бързо се обърна към таблите с плодове.

— Искаш ли една праскова?

— Благодаря — каза Шон и взе една.

— Как е Ана? — попита Одри.

— Защо ме питаш? — намръщи се той.

— Е, ами нали си й гадже, не е ли така?

— Кой ти каза това? — Намръщи се още повече.

— Всички го знаят.

— Е, всички бъркат. — Подразни се от намека, че е едно от притежанията на Ана. — Не съм ничие гадже.

Одри помълча известно време, после каза:

— Предполагам, че Ана ще бъде довечера на танците?

— Много е вероятно. — Шон отхапа от мъхестата златиста праскова и се загледа в нея. — Ти ще дойдеш ли, ягодов пай?

— Не — въздъхна Одри. — Татко не ме пуска.

На колко ли години е? Шон бързо пресметна, три години е по-малка от него. Значи на шестнадесет. Изведнъж му стана криво, че тя няма да бъде на танците.

— Жалко — каза той. — Щяхме да се позабавляваме.

С това „щяхме“ отново я смути.

Тя каза първото, което й мина през ума:

— Харесва ли ти прасковата.

— Хмммм.

— От нашата овощна градина е.

— Мисля, че я познах по аромата.

Шон се ухили и момичето се засмя. Устата й беше широка и изразяваше дружелюбност, когато се смееше.

— Зная, че имаше навика да ги крадеш. И татко знаеше, че ти го правиш. Даже казваше, че ще постави капан за хора в онази дупка в живия плет.

— Не знаех, че я е открил — всеки път я покривахме.

— О, да — увери го Одри, — знаехме през цялото време. Тя още е там. Някои нощи, когато не мога да спя, прескачам навън през прозореца и отивам в градината, минавам през дупката и влизам в плантацията с австралийски акации. Там е толкова тъмно и тихо нощем — страшничко е, но ми харесва.

— Знаеш ли какво — каза замислено Шон. — Ако довечера не можеш да заспиш и слезеш при живия плет в десет часа, може би ще ме хванеш как крада праскови.

Изминаха няколко секунди, докато схване какво й казва. После лицето й отново се обагри, тя се опита да каже нещо, но не можа. Завъртя се с развяна пола и се втурна между рафтовете. Той отхапа останалото от прасковата и хвърли костилката на земята. Усмихвайки се, се присъедини към останалите.

— Карл, по дяволите, колко още ще се мотаеш?