Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (74)

11

Шон се събуди с чувството, че нещо не е наред. Опита се да стане, но болката го скова, болка от натъртени места и незараснали рани. Изпъшка и от това го заболяха устните. И те бяха изранени. Бавно спусна крака от леглото и се надигна, за да огледа нанесените му щети. Тъмна следа от ботуша на Ян Паулус преминаваше през гърдите му. Шон опипа леко, проверявайки за счупено ребро. Сетне започна да изследва ожулването. Държеше лявата си ръка високо вдигната и се вглеждаше отблизо в разкъсаната кожа. Обели една коричка от раната, изправи се и замръзна от болката, която го преряза като с нож. Имаше скъсан раменен мускул. Започна да псува тихо, с монотонен глас. Това продължи, докато слезе бавно от фургона.

Всичките му хора го наблюдаваха, даже кучетата като че ли се разтревожиха. Шон стъпи на земята и започна да нарежда.

— Какво, за зога…?

Спря, защото усети, че устните му се пукат отново и започват да кървят.

— Какво, за бога, правите? Защо стоите като жени на бар за бира? Нямате ли работа? Хлуби, мисля, че те изпратих да търсиш следи от слонове. Кандла, къде е закуската? Мбиджейн, донеси ми леген с вода и огледалото.

Шон седна на един стол и тъжно заразглежда лицето си в огледалото.

— Ако го бяха прегазили цяло стадо биволи, щяха да нанесат по-малко щети.

— Nkosii, това е нищо в сравнение с неговото — увери го Мбиджейн.

— Зле ли е?

— Говорих с един от слугите му. Той все още не е ставал от леглото си, лежи и реве като ранен лъв. Очите му са затворени като на новородено кученце.

— Разкажи ми повече, Мбиджейн! Кажи истината… хубав бой ли беше?

Слугата клекна до стола му. Помълча малко, докато намери думи.

— Когато небесата изпращат своята войска от облаци срещу върховете на Дракенсберг с гръмотевици и копия от светкавици, това е, за да забавляват човека. Когато два мъжки слона се бият до смърт, няма по-голямо по храбростта си представление в пустинята. Не е ли така?

Шон поклати глава, очите му блестяха.

— Nkosii, чуй ме! Когато ви казвам тези неща, те са като детска игра пред вашата битка.

Слушаше хвалбите му. Мбиджейн бе истински майстор на старото словесно изкуство на Зулуленд и когато свърши, погледна към Шон. Лицето на господаря му беше щастливо. Мбиджейн се усмихна и измъкна изпод дрехата си сгъната на четири хартия.

— Един слуга от другия лагер донесе това, докато спяхте.

Шон прочете бележката. Беше написана с едри, кръгли букви, на изискан холандски език. Беше покана за вечеря.

— Кандла, извади най-хубавите ми ботуши и костюма ми! — извика той.

Той пак взе огледалото. Не можеше да направи нищо друго за лицето си, освен да среше и подстриже брадата си. Остави огледалото и погледна нагоре по реката, където фургоните на Леро бяха почти скрити между дърветата.

Мбиджейн вървеше пред Шон с фенер в ръка. Крачеше бавно, за да даде възможност на господаря си да куца с достойнство. Когато стигнаха до другия лагер, Ян Паулус се надигна едва-едва от стола си и кимна с глава за поздрав. Зулусът бе излъгал — освен един липсващ зъб, не можеше и дума да става за сравнение на лицата им. Оупа тупна Шон по гърба и пъхна чаша бренди в ръката му. Той беше висок човек, но хиляди слънца, изсушили лицето му, бяха обезцветили очите до бледозелено, а кожата приличаше на шия на пуйка.

Брадата му беше белезникавожълта, с малко цвят около устните. Бързо зададе на Шон три въпроса, без да му даде възможност да отговори, и го заведе до един стол.

Оума говореше, Шон слушаше, а Ян Паулус се мусеше. Той разказваше за добитък, за лов и за земята на север. След малко младият мъж разбра, че от него не се иска да вземе участие в разговора. Няколкото му плахи опита да се включи бяха отнесени от словесния поток на домакина. Така Шон бе раздвоен между него и шепнещите женски гласове, които долитаха от мястото, където се готвеше. Веднъж я чу да се смее. Позна я, защото това беше гласът на момичето, което бе видял с очите си. Най-после вечерята бе готова и Оума доведе момичетата при мъжете. Шон стана и видя, че Катрин е висока, с широки рамене. Докато приближаваше към него, движенията прилепваха полата към краката й, а те бяха дълги, с малки стъпала. Косата й беше руса с червеникав оттенък, прибрана отзад в огромен кок.

— А, ето го моят мечок. — Оума взе ръката на Шон. — Да ти представя снаха ми Хенриета. Хенриета, ето човекът, който едва не уби мъжа ти.

При тези думи Ян Паулус изсумтя от стола си, а Оума се засмя. Жената бе дребна и тъмнокоса. „Не ме хареса“ — инстинктивно усети Шон. Той се поклони, пое ръката й, но тя я дръпна веднага.

— Това е дъщеря ми Катрин. Ти я видя снощи.

„Тя ме харесва.“ Пръстите й бяха дълги и с квадратни нокти. Шон рискуваше устните му да се напукат пак, но се усмихна.

— Без нейната медицинска помощ щях да умра от загуба на кръв — каза той.

Тя му се усмихна, но не с уста, а с очи.

— Държахте се мъжки, господине. Посинялото ви око, без съмнение, е в по-добро състояние.

— Момиче, стига ти толкова — отговори Оупа вместо Шон, — иди и седни до майка си.

После продължи:

— Тъкмо ти разправях за коня. Е, казах на този човек, че не заслужава пет лири, а камо ли петнадесет, накарах го да погледне към задните му крака, тънки като пръчки, а той, за да ме спре, ми каза: „Я виж седлото“. Аз обаче разбрах, че се тревожи.

Тънкият плат на блузата на момичето едва издържаше нетърпеливия напън на гърдите. Шон никога не беше виждал по приятна гледка.

До огъня, на който готвеха, бе поставена дървена маса. После отидоха там. Оума прочете молитва. Шон я наблюдаваше през притворените си очи. Брадата на Оупа се тресеше, когато говореше, а на никои места той удряше по масата, за да подсили тона, което казваше на всемогъщия. Неговото „амин“ имаше такъв ефект върху Шон, че едва се сдържа да не го аплодира.

— Амин — каза Оума и започна да разсипва задушено месо по чиниите от един голям съд, голям колкото ведро за вода. Хенриета донесе парчета тиква, опържени в тесто, а Катрин сложи големи филии нарязан хляб във всяка чиния. На масата се възцари мълчание, нарушавано само от тракането на метал върху порцелан и шумното дишане на Оума.

— Госпожа Леро, много време чаках, за да опитам храна като тази — каза Шон.

Оума се засмя.

— Има още, господине. Обичам мъже, които се хранят добре. — Оума беше голям гастроном. — Баща ми не искаше да го каня вкъщи, защото не можеше да го изхранва.

Тя взе чинията му и я напълни.

— Според мен си човек, който може да яде.

— Мисля, че малко се въздържам в компания — отговори той.

— Така ли? — Ян Паулус проговори за пръв път. Подаде чинията на майка си и каза: — Сипи ми, моля те, тази вечер съм гладен.

Шон присви очи, изчака, докато той получи чинията си, сетне взе вилицата си и я подържа нарочно в ръка, докато и Ян направи същото.

— Браво, момчета! — каза весело Оума. — Започваме пак! Оупа, можеш да излезеш и да убиеш няколко бивола, преди вечерята да е свършила.

— Ще заложа една жълтица на Ян Паулус — предизвика съпругата си Оума. — Той е като армия термити. Кълна се, че ако няма друго, ще изяде и брезента по фургоните.

— Добре, не съм виждала мечката как яде, но ми се струва, че има доста място, където да сложи храната.

— Залагам твоя зелен шал срещу моето боне, че Ян Паулус ще се откаже пръв — прошепна Катрин на снаха си.

— Когато Джани свърши със задушеното, той ще изяде и англичанина — захили се Хенриета, — но бонето ти е хубаво, приемам баса.

— Пълна чиния за пълна чиния. — Оума измерваше всеки черпак с голяма точност. Двамата ядяха един срещу друг. Разговорът около масата постепенно замря и спря. Още? — питаше жената, когато чиниите се изпразваха, и всеки път двамата се споглеждаха и кимаха. Най-после черпакът взе да стърже дъното на съда.

— Това е краят, деца мои, ще трябва да го повторим друг път.

Отново настъпи тишина. Двамата седяха много тихо, гледайки с уважение чиниите си. Ян се оригна и изразът на лицето му се промени. Стана и бързо се скри в мрака.

— А, слушайте, слушайте! — извика Оума. Всички утихнаха и след малко тя избухна в силен смях. — Неблагодарник такъв, това ли е отношението ти към храната ми? Къде е жълтицата, Оупа?

— Чакай, алчна жено, играта още не е свършила. — Той се обърна и загледа втренчено Шон. — Струва ми се, че твоята мечка почти се е предала.

Младият мъж затвори очи. Звуците от повръщането на Ян Паулус се чуваха много ясно.

— Благодаря за… — не успя да довърши. Нямаше време за това. Искаше му се да избяга далеч, така че момичето да не го чуе.