Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (60)

28

На следващия ден Шон отиде в Ксанаду за пръв път след заминаването на Даф. Джонсън и още четирима от служителите му в кантората работеха в балната зала: опаковаха и поставяха етикети на подаръците.

— Завършвате ли, Джонсън?

— Още малко, г-н Кортни. Утре сутрин ще изпратя няколко фургона, за да приберат тази камара.

— Добре, направи го. Не искам да се търкалят тук.

Изкачи се по мраморното стълбище и застана на горната площадка. Къщата съвсем нова и пуста — тя очакваше да пристигнат хората и да я изпълнят с живот. Тръгна по коридора, спирайки се да разгледа картините, които Кенди бе избрала. Бяха рисувани с маслени бои в меки тонове — цветове, които се харесват на жените.

— Можем и без тях. Ще взема само няколко, в които има огън червено, черно и яркосиньо.

Блъсна вратата на своята стая. Тя беше по-добре наредена — персийски килими, стени, облицовани в тъмно лъскаво дърво, и легло като игрище за поло. Легна в него и се загледа в тавана, украсен с гипсови орнаменти.

— Иска ми се Даф да се върне. Можем да си поживеем добре в тази къща.

Стана и слезе по стълбите.

Джонсън го чакаше в подножието на стълбището.

— Свършихме, сър.

— Браво! В такъв случай можете да си ходите.

Влезе в кабинета и отиде до оръжейния шкаф. Взе една ловна пушка, отнесе я до двойната стъклена врата и я разгледа на светлина. Поемаше с удоволствие забравената миризма на оръжейна смазка. Постави приклада на рамото си, почувствува възбуждащата й тежест и й се наслади. Направи кръг с цевите около стаята, проследявайки полета на въображаема птица и внезапно лицето на Даф застана пред мерника. Шон беше толкова смаян, че застина с пушка, насочена в главата му.

— Не стреляй, идвам без съпротива — каза тържествено Даф.

Шон свали пушката и я занесе обратно в шкафа.

— Здравей!

— Здравей! — отговори Даф, все още от вратата. Застанал с гръб към него, Шон се преструваше, че нагласява пушката на стойката.

— Как си, синко?

— Добре съм. Добре.

— Как са всички останали?

— Кого по-точно имаш предвид?

— Кенди, например.

Шон обмисли въпроса.

— Е, можеше да й причиниш по-силна болка само ако я беше хвърлил в трошачната инсталация.

— Лошо, а?

— Лошо.

Известно време и двамата мълчаха.

— Доколкото разбирам и ти не си добре настроен към мен — наруши мълчанието Даф.

Шон повдигна рамене и се приближи до камината.

— Дафърд, ти си свиня — сякаш между другото каза той.

Даф потрепери.

— Е, приятно ми бе заедно, синко. Предполагам, че оттук нататък пътищата ни се разделят.

— Не говори глупости! Налей по едно и след това можеш да ми кажеш как се чувствуваш като свиня. После искам да обсъдим тези картини, които Кенди е накачила по коридора горе. Не знам дали да ги подаря, или изгоря.

Даф се отдръпна от вратата, на която се беше облегнал, и се опита да скрие облекчението, изписано на лицето му, но Шон бързо продължи:

— Преди да приключим с този въпрос и да го забравим, ще ти кажа следното: не ми харесва това, което направи. Не мога да разбера защо го направи. Това е, което исках да ти кажа. Имаш ли какво да добавиш?

— Не — отговори Даф.

— Добре тогава. Мисля, че ще намериш една бутилка „Курвоазие“ в дъното на шкафа, зад гарафата с уиски.

Същата вечер Шон отиде в хотела на Кенди и я завари в кабинета й.

— Той се върна, Кенди.

— О! — затаи дъх тя. — Как е той, Шон?

— Леко отрезвял, но не много.

— Не исках да кажа това. Попитах добре ли е.

— Както винаги. Прояви достатъчно благоприличие да попита как си.

— Ти какво му каза?

Той сви рамене и седна на стола до бюрото. Погледна високите купчини златни лири, които тя броеше.

— Това приходите от бара за последната нощ ли са? — избягна въпроса й той.

— Да — отговори разсеяно Кенди.

— Ти си богата. Ще се омъжиш ли за мен? — усмихна се Шон.

Кенди се изправи и отиде до прозореца.

— Предполагам, че сега вие двамата ще се преместите в Ксанаду.

Шон изсумтя и тя бързо продължи:

— Братята Хейнс ще вземат стаите във „Виктория“. Те вече говориха с мен по този въпрос. Вие ще се забавлявате там, ще си прекарвате чудесно. Хващам се на бас, че всяка вечер ще организирате забави и ще събирате тълпи. Нямам нищо против, вече свикнах с тази мисъл.

Шон се изправи и отиде до нея. Хвана я нежно за лакътя и я обърна с лице към себе си. Извади носната кърпичка от малкото си джобче и й я подаде, за да избърше носа си.

— Искаш ли да го видиш, Кенди?

Тя не се довери на гласа си и поклати отрицателно глава.

— Ще се грижа за него, както обещах. — Притисна я в обятията си и се запъти към вратата.

— Шон! — извика тя след него и той се обърна. — Ще идваш понякога да ме виждаш, нали? Бихме могли да вечеряме заедно и да си приказваме. Ще останем приятели, нали?

— Разбира се, Кенди. Разбира се, скъпа.

Тя се усмихна през сълзи.

— Ако опаковате с Даф вещите си, ще ви ги изпратя в Ксанаду.