Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (9)

9

В края на юни хиляда осемстотин седемдесет и шеста година Гарик се върна в училище заедно с Шон. Бяха изминали почти четири месеца след прострелването. Караше ги Уейт. Пътят за Лейдибург минаваше през рядка гора в два успоредни коловоза трева, която докосваше дъното на файтона. Копитата на конете отмерваха безшумен тръс в прахоляка. На билото на първото възвишение Уейт намали хода им и се обърна на седалката си, за да погледне имението. Изгряващото слънце придаваше на белите варосани стени на Теунис Краал оранжев отблясък, а лехите около сградата блестяха със зеленината си. Навсякъде другаде тревата беше изсъхнала в ранната зима, листата на дърветата също. Слънцето още не се бе издигнало толкова високо, че да отнеме цвета на пасбищата и да ги огрее с равномерната ослепително бяла светлина, както правеше това по обяд. Листата бяха златисти и червеникавокафяви, същото това червеникавокафяво, което стадата добитък насяха сред дърветата. Зад всичко това беше стръмният склон с черно-зелен, като ивици на зебра, храсталак, който растеше в неговите оврази.

— Шон, виж, папуняк.

— Да, отдавна го видях. Мъжки е.

Птицата литна пред конете, беше в шоколадово и черно с бели криле, главата й се издигаше като етруски шлем.

— Как разбра?

— Ами че по бялото на крилете й.

— Всички имат бяло на крилете си.

— Не е така — само мъжките.

— Е, ама всичките, които аз съм виждал, са имали бяло на крилете си — каза колебливо Гарик.

— Вероятно никога не си виждал женска. Те са голяма рядкост. Не излизат често от гнездата си.

Уейт Кортни се усмихна и се обърна на седалката си.

— Гари е прав, Шон, не можеш да ги познаеш по цвета на перушината им. Мъжкият просто е малко по-голям.

— Нали ти казах — храбро се обади Гарик, почувствувал подкрепата на баща си.

— Ти всичко знаеш — измърмори саркастично Шон. — Сигурно си го прочел във всичките тези книги, които гълташ, а?

Брат му самодоволно се усмихна.

— Виж, ето влака.

Той се спускаше по стръмния склон, влачейки дълга пухкава опашка от дим. Уейт подкара конете в тръс.

Спуснаха се при бетонния мост над реката Бабуун Строом.

— Видях жълта риба.

— Змиорка беше, и аз я видях.

Реката беше границата на земята на Уейт. Преминаха по моста и се озоваха на другата страна. Пред тях се простираше Лейдибург. Влакът навлизаше в града покрай яхърите за продажба на добитък, той изсвири и изстреля облаче пара високо във въздуха.

Градът се бе разпрострял на доста голяма територия, всяка къща бе оградена от собствена овощна и зеленчукова градина. В която и да е от широките улици можеше да навлезе стадо от тридесет и шест глави едър рогат добитък. Къщите бяха от жълто-кафяви тухли или с варосани стени, със сламено-катранени покриви или от гофрирана ламарина, боядисана в зелено или в тъмночервено. Площадът беше в центъра и шпилът на църквата беше пъпът на Лейдибург. Училището беше в далечния край на града.

Уейт пусна конете в лек тръс по главната улица. По тротоарите имаше само няколко души, те крачеха под пищните дървета по протежение на улицата и всеки от тях извикваше по нещо за поздрав към Уейт. Той махваше с камшика към мъжете и вдигаше шапка на жените, но не много високо, за да не се види плешивото му теме. Магазините в центъра на града бяха отворени, а пред своята банка стърчеше Дейвид Пай. Беше облечен в черно като агент на погребално бюро.

— Добро утро, Уейт.

— Добро утро, Дейвид — викна Уейт с малко престорена сърдечност. Не бяха минали дори шест месеца, откакто беше изплатил и последното си погашение по ипотеката за Теунис Краал, и споменът за заема още бе пресен в съзнанието му. Почувствува се неловко като току-що освободен затворник, който среща на улицата началника на затвора.

— Можеш ли да се отбиеш при мен, след като оставиш момчетата си?

— Само приготви кафето — съгласи се Уейт. Беше добре известно, че при Дейвид Пай на посетителите не се поднасяше кафе. Файтонът продължи надолу по улицата, зави наляво в долния край на църковния площад, мина покрай съда и се спусна към ниското, където беше училищното общежитие.

В двора имаше шест шотландски каруци и файтони-четириколки. Около тях се трупаха малки момчета и момичета, които разтоварваха багажа си. Бащите се бяха събрали в единия край на двора. Бяха мъже със загорели лица, грижливо вчесани бради, чувствуващи се неловко в костюмите си, по които още личаха гънки от дългото висене по гардеробите. Тези мъже живееха твърде далеч, за да можеха децата им да пътуват всеки ден до училище. Земите им се простираха чак до брега на реката Тугела, а от другата страна — до края на платото, на половината път до Питърмарицбург.

Уейт спря файтона, скочи от него и разхлаби сбруята на конете. Шон скочи на земята и се затича към най-близката групичка момчета. Уейт отиде при мъжете, те го обградиха отвсякъде, поздравиха го с усмивки и се изредиха да се ръкуват с него. Гарик седеше самичък на предната седалка на файтона, кракът му стърчеше вдървено пред него и раменете му се бяха свили, сякаш искаше да се скрие.

След известно време Уейт се обърна. Видя Гарик да седи сам и понечи да хукне, но моментално спря. Очите му затърсиха сред рояка дребни тела и откриха Шон.

— Шон.

Момчето спря по средата на оживена дискусия.

— Да, татко.

— Помогни на Гари да свали куфара.

— Е, ама, тате — сега си говорим.

— Шон! — озъби се Уейт.

— Добре, отивам.

Поколеба се още един миг и отиде при файтона.

— Хайде, Гари. Подай ми куфарите.

Гарик се надигна и тромаво се прекачи през облегалката. Подаде багажа на брат си, който го подреди до колелото, след което се обърна към групичката, която го бе последвала.

— Карл, можеш да вземеш това. Денис, поеми кафявата чанта. Дръж я здраво, приятелю, вътре има четири буркана мармалад — нареждаше Шон. — Хайде, Гари.

— Шон, знаеш ли какво? — каза високо Карл. — Татко вече ми разреши да стрелям с карабината му.

Шон се закова, после повече с надежда, отколкото с увереност каза.

— Не ти е разрешил!

— Разреши ми — заяви щастливо Карл.

Гарик ги настигна и всички зяпнаха Карл.

— Колко пъти ти даде да стреляш? — попита някой със страхопочитание.

За малко да каже „шест“, но бързо се отказа.

— О, много — колкото си искам.

— Ще започнеш да се отнасяш небрежно с пушката — баща ми казва, че ако започнеш да стреляш твърде рано, никога няма да станеш добър стрелец.

— Досега нямам нито едно неточно попадение — озъби му се Карл.

— Хайде — обади се Шон още веднъж, никога през живота си не беше изпитвал такава завист.

Карл забърза след него.

— Обзалагам се, че никога не си стрелял с карабина, Шон, обзалагам се, че не си, а?

Усмихна се загадъчно, докато търсеше нова тема за разговор, ясно му бе, че Карл ще го преследва до дупка.

Едно момиче се затича от верандата на общежитието, за да го посрещне.

— Това е Ана — каза Гарик.

Тя имаше дълги, слаби, загорели крака, полата й се преплиташе в тях, докато тичаше. Косата й бе черна, лицето — дребничко, с волева брадичка.

— Здрасти, Шон.

Шон изсумтя. Тя се лепна за него, като подтичваше, за да не изостане.

— Добре ли прекара ваканцията?

Не й обърна внимание, тя винаги се въртеше около него и се опитваше да го заговаря, даже когато приятелите му го гледаха.

— Шон, имам цяла кутия масленки. Искаш ли да си хапнеш?

В очите му блесна интерес, обърна се към нея, защото сладкишите на госпожа Ван Есен бяха прочути из цялата област, но се опомни и продължи навъсено към общежитието.

— Шон, може ли да седя до теб този срок?

Той гневно изфуча.

— Не, не може. А сега си върви — зает съм.

Изкачи се по стъпалата. Ана остана в подножието им, имаше вид като че ли всеки момент ще се разплаче и Гарик спря срамежливо до нея.

— Ако искаш, можеш да седнеш до мен — каза нежно той.

Погледна го, очите й се спряха на крака му. Сълзите й изчезнаха и тя се изкикоти. Беше хубава. Обърна се към него.

— Протеза — каза тя и отново се изкикоти. Той се изчерви и изведнъж очите му се напълниха със сълзи. Ана вдигна ръце към устата си и се изкикоти през тях, после се обърна и затича, за да се присъедини към приятелките си пред отделението за момичета в общежитието. Все още с пламнало лице, Гарик се изкачи по стъпалата след Шон, като се придържаше за перилата.

Fraulein стоеше на вратата на спалнята на момчетата. Очилата със стоманени рамки и металносивата й коса придаваха на лицето й суровост. При появата на Шон усмивка озари лицето й.

— А, мой мили Шон, ето те и теб.

Всъщност това, което се получи, бе: „Хах, хах хмой хмили ХШон, хето хте и хтеб“.

— Здравейте, Fraulein. — Озари я Шон с една от най-хубавите си усмивки.

— Ето те пак пораснал — премери го с поглед Fraulein. — Не спираш да растеш, вече си най-голямото момче в училището.

Шон я наблюдаваше подозрително, готов да предприеме обходна маневра, ако тя се опиташе да го прегърне, както правеше понякога, когато не успяваше да сдържи чувствата си. Съчетанието у Шон на чар, приятна външност и арогантност беше завладяло тевтонското й сърце.

— Бързо, трябва да разопаковаш багажа си. Училището вече започва.

Тя насочи вниманието си към другите си задължения и Шон с облекчение поведе хората си към спалното помещение.

— Татко казва, че следващият уикенд ще мога да ходя на лов с карабината му, а не само да стрелям по мишени. — Карл отново се върна на парливата тема.

— Денис, постави куфара на Гари на леглото му. — Шон се престори, че не чува думите му.

Покрай стените бяха подредени тридесет легла, всяко с нощно шкафче. Помещението беше чисто и мрачно като затвор или училище. В далечния край пет-шест момчета седяха и разговаряха. Вдигнаха погледи, когато той влезе, но не го поздравиха — бяха от противниковия лагер.

Шон седна на леглото си и се друсна, за да го опита — беше твърдо като дъска. Протезата на Гарик тропаше по пода на спалното помещение, докато той отиваше към леглото си, и Рони Пай, водачът на противниковия лагер, пошепна нещо на приятелите си. Те се разсмяха, вперили погледи в Гарик. Той отново се изчерви и седна бързо на леглото си, за да скрие протезата.

— Предполагам, че първо ще стрелям по дяволица, преди татко да ми разреши да стрелям по куду или по голяма антилопа — заяви Карл и Шон се намръщи.

— Що за стока е новият учител? — попита той.

— Изглежда свестен — отговори едно от момчетата. — С Джими го видяхме вчера на гарата.

— Слаб с мустаци.

— Не се усмихва много.

— Предполагам, че през следващата ваканция татко ще ме заведе на лов оттатък Тугела — продължи Карл.

— Надявам се, че няма да е много придирчив към правописа и всякакви други неща — заяви Шон. — Надявам се да не започне пак с тези десетични дроби, като Стария Гущер.

Последва всеобщо одобрение и тогава Гарик се прояви за първи път.

— Десетичните дроби са лесни.

Настъпи тишина и всички впериха очи в него.

— Даже може да стрелям и по лъв — каза Карл.