Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (46)

14

В девет часа Даф приказваше, а Шон седеше мълчаливо. В десет гъркът все още не се беше появил, Даф бе изнервен, а Шон не спираше да бърбори от облекчение. В единадесет часа той поиска да се върнат в мината.

— Това е предзнаменование, Даф. Господ е погледнал от небето, видял ни е да седим тук, готови да направим ужасна грешка. „Не — казал той, — не мога да допусна това да се случи на тези добри момчета.“

— Защо не постъпиш в трапистки манастир? — Даф погледна часовника си. — Хайде, стига толкова, да вървим!

— Слушам, сър! — пъргаво се изправи Шон.

— Като се върнем, ще имаме достатъчно време, за да разчистим масите, преди да обядваме.

— Не се прибираме, а отиваме да търсим гърка.

— Ама, слушай!

— По-късно ще те слушам — хайде!

Запътиха се към „Светлите ангели“, оставиха конете пред заведението и влязоха вътре. В сравнение с яркото слънце навън в ресторанта бе тъмно, но дори в полумрака вниманието им веднага бе привлечено от групичка хора, които седяха на една от масите. Гъркът бе с гръб към тях, пътят в прическата му като че ли бе прокаран с бял тебешир и линия през лъскавата му черна, къдрава коса. Шон премести погледа си от него върху двамата мъже, седнали от другата страна на масата. Несъмнено бяха евреи, но с това приликата между тях се изчерпваше. По-младият бе слаб, с гладка, мургава кожа, опъната на скулите му, устните му бяха много червени, а очите му, обрамчени с женски мигли, бяха шоколадовокафяви. На стола до него седеше мъж с тяло, сякаш оформено от восък, държан близо до горещ пламък. Раменете му, закръглени почти до безформеност, се смъкваха към крушообразното му туловище. Едва крепяха огромната глава с теме като кубето на Тадж Махал. Прическата му бе в стила на модата от времето на монаха Тък. В очите му обаче — пронизващи жълти очи — в тях нямаше нищо комично.

— Храдски — изсъска Даф и изражението на лицето му се промени.

Усмихна се и се запъти към масата.

— Здрасти, Ники, струва ми се, че имахме среща.

Гъркът бързо се завъртя на стола.

— Господин Чарлиууд, извинявайте, наложи се да се забавя тук.

— Да, както виждам, горите са пълни с разбойници.

Шон забеляза как червенината започна да пропълзява над яката на Храдски, но веднага се скри.

— Продаде ли ги вече? — попита Даф.

Гъркът кимна притеснено.

— Съжалявам, господин Чарлиууд, но господин Храдски ми плати сумата, на която държах без никакво шикалкавене — и то в брой!

Даф плъзна погледа си към отсрещната страна на масата.

— Здравей, Норман. Как е дъщеря ти?

Този път червенината се измъкна от ризата на Храдски и заля цялото му лице. Той отвори устата си, езикът му цъкна два пъти, после я затвори.

Даф се усмихна и погледна към по-младия евреин.

— Макс, кажи какво иска да каже.

Шоколадовите очи се сведоха към масата.

— Дъщерята на господин Храдски е много добре.

— Предполагам, че се е омъжила незабавно, след като напуснах Кимбърли.

— Точно така.

— Мъдър ход, Норман, много по-мъдър, отколкото да караш бикоподобните си телохранители да ме гонят от града. Не беше много любезно от твоя страна.

Всички мълчаха.

— Трябва някога да се съберем и да си поговорим за доброто старо време. До тогава — с-с-с-б-б-бо-г-г-гом!

По обратния път към мината Шон попита:

— Ама той има дъщеря? Ако прилича на него, голям късмет си извадил, като си избягал.

— Не, тя е като чепка налято зряло грозде.

— Не бих му устоял.

— Нито пък аз. Единственото заключение, до което стигнах, е, че Макс му е свършил и тази работа.

— А той какво представлява?

— Придворният шут.

Шон се изсмя и Даф продължи:

— Но не подценявай Храдски. Заекването е единственият му недостатък, а с Макс до себе си, който да говори вместо него, той не се смущава от това. В огромния му череп се крие мозък, бърз и безпощаден като гилотина. Щом сега е тук, на това златно находище ще настъпи раздвижване и ще се наложи да галопираме, за да сме наравно с него.

Шон се замисли за секунда, сетне каза:

— Като спомена за раздвижване, Даф, сега, когато изтървахме концесиите на гърка и няма да е необходимо да си даваме всичките налични пари за него, да помислим дали не е по-добре да поръчаме нова инсталация, за да разработим концесиите, с които разполагаме.

Даф се ухили.

— Още миналата седмица изпратих телеграма в Лондон. Преди края на месеца оттам ще отплават две най-модерни, чисто нови десетчукови трошачки.

— За бога, защо не си ми казал?

— Ами ти беше достатъчно разтревожен, не исках да те сломя духом.

Шон отвори уста, но Даф му намигна, преди той да успее да изреве, и устните му се разтрепериха. Усети смеха в гърлото си, опита се да спре, но безуспешно.

— Колко ще ни струва? — извика той весело.

— Ако още веднъж ми зададеш този въпрос, ще те удуша — отвърна му със смях Даф. — Почивай си със спокойното съзнание, че ако възнамеряваме да платим в срок доставката на инсталациите, през следващите няколко седмици трябва да прекараме планина от руда през малката ни трошачка.

— Ами разплащателните вноски по новите концесии?

— Това е моя работа, аз ще се грижа за тях.

Така заякна тяхното партньорство, през следващите седмици връзката им окончателно се заздрави. Даф, с магическия си език, очарование и малко изкривената си усмивка се пазареше и изливаше масло върху развълнуваното море от нетърпеливи кредитори. Той бе жива енциклопедия по минно дело, от която Шон всекидневно черпеше знания. Даф бе инициаторът и създателят на планове: някои — налудничави, други — брилянтни. Но бързо изчерпващата му се нервна енергия не бе в състояние да осъществи тяхната реализация. Скоро губеше интерес и Шон бе този, който окончателно отхвърляше най-хилавите рожби на ума на Чарлиууд, а осиновяваше други, далеч по-обещаващи. В мига, в който станеше техен втори баща, започваше да ги отглежда като свои рожби. Даф бе теоретикът, а Шон — практикът. Шон разбра защо досега съдружникът му не бе успял в живота, но в същото време признаваше, че без него той би бил безпомощен. Наблюдаваше с възхищение как Даф използува недостатъчния добив на злато от „Кенди Дийп“, за да поддържа инсталацията в работен режим, да плаща на търговци, да прави навреме вноските за концесиите и въпреки това да спестява достатъчно за нова инсталация. Даф бе човек, който жонглира с горещи въглени, ако задържиш един малко по-дълго, ще те изгори, ако изтървеш един, всичките падат. А Даф, неувереният в себе си Даф, имаше стена, на която да се облегне. Думите му никога не го изразяваха, за разлика от очите му, когато погледнеше Шон. Понякога се чувствуваше малък до едрото тяло на Шон, но това бе приятно чувство — сякаш си се качил на върха на планина, която познаваш много добре.

Издигнаха нови сгради край инсталацията: складове, леярна и бунгала за Шон и Къртис. Даф пак спеше в хотела на Кенди. Лагерът на зулусите растеше хаотично надолу по хребета, като с всяка измината седмица се отдалечаваше по малко, защото бялата планина от изкопаното от мината нарастваше и го изтласкваше назад. Цялата долина се променяше. Пристигнаха новите инсталации на Храдски. Разположиха ги по протежение на хребета, високи и горделиви, но купчините руда постепенно ги превърнаха в джуджета. Йоханесбург, отначало мрежа от проучвателски маркировъчни колчета, засмука разпръснатите биваци по набразденото тревисто плато и ги подреди в определен ред по протежението на новите си улици.

След като на членовете на Комитета на копачите им омръзна да си остъргват ботушите всеки път, когато влизат някъде, наредиха да се изградят обществени тоалетни. Сетне, засрамени от собствената си наглост, построиха мост над Наталските минерални извори, купиха цистерна за вода, която да мие улиците и приеха закон, забраняващ погребения в радиус един километър от центъра на града. Като членове на комитета Шон и Даф решиха, че е техен дълг да демонстрират вярата си в златоносното находище. Затова купиха двадесет и пет парцела в Йоханесбург, всеки от по пет лири, които подлежаха на изплащане до шест месеца. Кенди свика всичките си клиенти и след седмица, изпълнена с героични усилия, те разглобиха хотела й. Натовариха на фургони всички греди и листове ламарина, превозиха ги на километър и половина надолу в долината и отново го издигнаха на нейна собствена земя в центъра на града. По време на пиршеството, което тя им устрои вечерта, те едва не го разглобиха повторно. Всеки нов ден пътищата от Натал и Кейптаун бълваха нови и нови фургони, все повече и повече мъже, които пристигаха в Уитуотърсрандското златоносно находище. Даф предложи на Комитета на копачите да събират по една гвинея на калпак от новопристигащите, за да подпомогнат финансирането на общественото строителство, но идеята му бе отхвърлена с неохота, защото преобладаваше мнението, че ако това доведе до гражданско неподчинение и бунт, новопристигащите бяха повече на брой от членуващите в комитета и никой не искаше да е на страната на тези, които ще загубят битката.

Една сутрин, когато пристигна в мината, Даф донесе телеграма. Подаде я безмълвно на Шон. Той я прочете. Инсталациите бяха пристигнали.

— Боже господи, подранили са с три седмици!

— Изглежда, че са плавали по наклонено надолу море или при попътен вятър, или всичко друго, което кара корабите да се движат по-бързо — измърмори Даф.

— Имаме ли достатъчно пари, за да платим? — попита Шон.

— Не.

— Какво ще правим?

— Ще отида в банката да поговоря с онова нищожество.

— Ще те изхвърли на улицата.

— Ще го увещая да ни даде заем срещу концесиите.

— По дяволите, как смяташ, че ще успееш да направиш това — та ние още не сме започнали да ги изплащаме?

— Е, точно на това му казват финансов гений. Просто ще му изтъкна, че те струват пет пъти повече от сумата, за която сме ги купили. — Даф се ухили. — Двамата с Къртис ще можете ли да се справите с работата тук, докато уредя проблема?

— Ти само го уреди и с радост ще ти дам цял месец отпуска.

Когато Даф се върна следобед, той носеше един документ. В долния му ъгъл имаше печат с червен восък, най-отгоре беше написано „Акредитив“, а в средата, изпъквайки с едрия си черен шрифт сред ситно напечатания текст, се мъдреше число, което завършваше с внушителен низ от нули.

— Ти си просто великолепен — каза Шон.

— Така си е — съгласи се Даф.