Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (20)

20

Доктор Ван Роойен подаде ръка на Ада Кортни, докато тя слизаше от файтона. За петдесет години живот не бе получил имунитет срещу скръбта на други хора. Беше се научил само да я прикрива, от нея нямаше и следа в очите му, по устните или по набръчканото му лице с бакенбарди.

— Той е добре, Ада. Като за военни хирурзи добре са оправили ръката му. Ще зарасне правилно.

— Кога пристигнаха? — попита тя.

— Преди около четири часа. Изпратили са всички ранени от Лейдибург.

Жената кимна и той я изгледа с професионалната си маска на безразличие, скривайки шока, който изпита от промяната на вида й. Кожата й беше изсъхнала и безжизнена като венчелистчетата на смазано цвете, устата й беше добила упорито скръбно изражение, а траурът я правеше два пъти по-стара.

— Очаква те вътре.

Изкачиха се по стъпалата на черквата и малката тълпа се раздели, за да им направи път. Ада отвсякъде получаваше тихи поздрави и чуваше обичайните фрази, които се казват при погребение. Имаше и други жени в черно, с подути очи.

Ада и лекарят влязоха в студената и мрачна църква. Пейките бяха избутани покрай стените, за да се отвори място за сламениците. На тях лежаха мъже, а помежду им се движеха жени.

— Тук държа най-тежките случаи, за да мога да ги наблюдавам — каза лекарят. — Ето го и Гари.

Той се надигна от пейката, на която седеше. Ръката му висеше неудобно на превръзка на гърдите му. Закуца напред, за да ги посрещне, протезата му затропа силно по каменния под.

— Мамо, аз… — Той млъкна. — Шон и татко…

— Дойдох да те заведа у дома, Гари — каза бързо Ада, а лицето й се сви болезнено при споменаването на двете имена.

— Ама не могат да ги оставят да се въргалят там, би трябвало да…

— Моля те, Гари. Да си вървим у дома. За това можем да говорим по-късно.

— Ние всички много се гордеем с Гари — каза лекарят.

— Да — отвърна Ада. — Моля те, Гари, да си вървим.

Усещаше как мъката напира отвсякъде и може да избликне всеки момент, толкова много скръб беше заключена в такова малко пространство. Обърна се към вратата, не биваше да видят сълзите й. Не трябва да плаче пред тях, трябва да се върне в Теунис Краал.

Услужливи ръце отнесоха чантите на Гарик във файтона и жената пое юздите. И двамата не пророниха нито дума, докато пресякоха хребета и се загледаха в имението.

— Гари, сега ти си господарят на Теунис Краал — каза тихо Ада и той неспокойно се размърда на мястото до нея. Това не му трябваше, не му трябваше и орденът. Трябваше му Шон.