Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (3)

3

Уейт Кортни подаде ръка на съпругата си, за да се настани на предната седалка на файтона. Потупа я нежно по рамото и мина от другата страна, за да седне на мястото на кочияша. Спря за момент, погали конете и намести шапката на плешивата си глава. Беше едър мъж и докато се качваше, файтонът се наклони от тежестта на тялото му. Взе юздите и се обърна със засмени очи към близнаците, застанали един до друг на верандата.

— Господа, ще ви бъда много благодарен, ако не направите някоя беля, докато отсъствуваме с майка ви.

— Да, тате — послушно отговориха и двамата.

— Шон, ако пак ти се прииска да се покатериш по големия евкалипт, бори се с него, човече, бори се!

— Добре, татко.

— Гарик, никакви експерименти с производство на барут — ясно ли е?

— Да, татко.

— И не си придавай такъв невинен вид. Това много ме плаши!

Уейт докосна с камшика лъскавите заоблени хълбоци на коня и файтонът потегли по пътя за Лейдибург.

— Не ни забрани да пипаме ловната пушка — прошепна Шон. — Я иди да видиш дали слугите са тук — ако ни видят, ще вдигнат врява. След това застани до прозореца на спалнята и аз ще ти я подам.

Двамата спориха по целия път до подножието на стръмния склон. Шон носеше ловната пушка, преметната през рамо, като придържаше приклада й с двете си ръце.

— Идеята беше моя, нали — предяви той претенциите си.

— Но аз пръв видях голямата антилопа — протестира Гарик. Отново бе събрал смелост, с всяка измината крачка страхът му от наказание избледняваше.

— Това не се брои — осведоми го брат му. — На мен ми хрумна идеята за ловната пушка, затова аз ще стрелям.

— Как става така, че винаги ти си правиш кефа? — попита Гарик и Шон се разгневи от този въпрос.

— Когато ти намери гнездото на ястреба при реката, аз ти позволих да се изкатериш до него. Не беше ли така? Когато ти намери дяволицата^[1], аз ти позволих да я храниш. Така ли беше? — попита той.

— Добре де. След като аз видях голямата антилопа, защо не ми разрешиш да стрелям пръв?

Онемя от тази наглост, но стисна още по-здраво приклада на пушката. За да спечели спора, Гарик ще трябва да му я отнеме, и понеже той знаеше това, се намръщи още повече. Шон спря сред дърветата в подножието на стръмния склон и погледна брат си през рамо.

— Ще помагаш ли или сам да свърша работата?

Гарик впи поглед в земята и ритна едно клонче. Подсмръкна шумно, сенната хрема винаги го мъчеше сутрин.

— Е? — попита Шон.

— Какво искаш да направя?

— Стой тук и брой бавно до хиляда. Аз ще обиколя склона и ще се скрия на мястото, където голямата антилопа мина вчера. Когато свършиш да броиш, изкачи се по оврага. На половината път започни да викаш. Антилопата ще изскочи както вчера — съгласен ли си?

Гарик кимна намусено.

— Донесе ли веригата на Тинкър?

Измъкна я от джоба си и щом я видя, кучето се дръпна. Шон го хвана за нашийника и Гарик му я окачи. Тинкър сви уши и ги изгледа укорително.

— Не го пускай. Тази стара антилопа ще го разпори. А сега започвай да броиш — нареди Шон и се закатери нагоре.

Движеше се много наляво от оврага. Тревата по склона бе хлъзгава, пушката му тежеше и от време на време стъпваше върху остри камъни. Удари си палеца на крака, който започна да кърви, но продължи да се изкачва. В края на храсталака имаше изгнило дърво, с което Шон беше отбелязал скривалището на голямата антилопа. Прекрачи го и спря точно на върха на склона, където единствено главата му се подаваше над люлеещата се трева. Дишаше тежко. Намери една скала с размери на бъчва за бира, подиря пушката и се сви зад нея. Положи приклада върху скалата, прицели се надолу по хълма, като провери и двете цеви. Представи си как антилопата попада на мушката и усети как по ръцете, раменете и врата му преминава тръпка.

— Дори няма да я следя — тя ще се движи доста бавно, вероятно в ситен тръс. Ще се целя право в плешките й — прошепна той.

Отвори пушката, извади двата патрона от джоба на ризата си, постави ги в цевите и я затвори. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да запъне огромните причудливи ударници, но накрая успя. Опря я на скалата до себе си и се загледа надолу по склона. Оврагът вляво бе тъмнозелен, а право под него имаше поляна, която големият мъжкар щеше да пресече. Отметна нетърпеливо перчема, той бе влажен от пот и падаше в очите му.

Минутите течаха бавно.

— По дяволите, какво прави Гарик? Толкова е тъп понякога! — промърмори Шон и сякаш в отговор на думите му брат му извика отдолу. Гласът му дойде приглушен от храсталака по склона. Тинкър изджафка веднъж без настроение. Той също се мусеше, когато го връзваха с веригата. Шон зачака с палец на единия спусък, вперил поглед в края на храсталака. Гарик отново извика. Мъжкарят изскочи от прикритието си.

Бързо излезе на открито, вдигнал глава, а дългите му рога бяха прилепнали към гърба. Шон се премести настрани, като следеше с пушката бягащото животно. Насочи мерника към черната му плешка. Натисна спусъка на лявата цев и откатът го извади от равновесие, ушите му заглъхнаха от изстрела, а барутният дим го блъсна в лицето. С мъка се изправи на крака, като не изпускаше пушката. Мъжкарят се въргаляше на земята, блееше като агне и риташе, докато умря.

— Уцелих го — изкрещя Шон. — С първия изстрел го уцелих! Гари, Гари! Уцелих го, уцелих го!

Тинкър се втурна от храсталака, влачейки Гари на веригата, и Шон, който продължаваше да вика, хукна към тях. Под крака му се търкулна камък и той падна. Ловната пушка изхвърча от ръката му и втората цев гръмна. Звукът от изстрела беше много силен.

Когато успя да се изправи на краката си, видя Гарик да седи в тревата скимтейки, загледан в крака си. Куршумът го бе ударил, бе обгорил и разкъсал плътта на коляното му до такава степен, че се виждаше костта, а кръвта бликаше силно, гъста като крем.

— Без да искам. О, господи, Гари, не съм го направил нарочно! Подхлъзнах се. Честна дума, подхлъзнах се.

Шон също се втренчи в крака. Лицето му бе пребледняло, очите му бяха разширени и потъмнели от ужас. Кръвта бликаше на тревата.

— Спри кръвта! Шон, моля те, спри я. О, как боли! О! Шон, моля те, спри я!

Направи няколко тромави крачки. Щеше да повърне. Разкопча колана си и го затегна около крака, а лепкавата и топла кръв обливаше ръцете му. Той използва ножа си, за да усуче здраво колана. Кръвта поспря и той стегна колана още по-силно.

— О, Шон, кърви! Кърви… — Лицето на Гарик бе станало восъчнобяло и той започна да трепери, изпаднал в шок.

— Ще доведа Джоузеф — изпелтечи Шон. — Ще се върнем възможно най-бързо. О, боже, как съжалявам!

Шон скочи на крака и хукна. Падна, но се претърколи, стана и отново затича.

Дойдоха след час. Водеше трима от слугите зулуси. Джоузеф, готвачът, беше донесъл одеяло. Уви Гарик в него, вдигна го и момчето припадна, когато кракът му увисна безжизнено. Като се спуснаха по хълма, Шон хвърли поглед към низината, по пътя към Лейдибург се вдигаше облаче прах. Един от слугите препускаше, за да намери и доведе Уейт Кортни.

Седяха на верандата на имението, когато баща им се върна в Теунис Краал. Гарик бе дошъл в съзнание. Лежеше на кушетката, лицето му беше побеляло, а кръвта се бе просмукала през одеялото. Кръв имаше и по дрехите на Джоузеф, и по ръцете на Шон, но засъхнала. Уейт Кортни се изкачи тичешком на верандата, спря пред ранения и отметна одеялото. За миг се загледа в крака и след това внимателно го покри.

Вдигна момчето и го отнесе във файтона. Джоузеф му помогна да го положат на задната седалка. Зулусът го придържаше, а мащехата на Гарик положи крака му в скута си, Уейт Кортни скочи на мястото на кочияша и хвана юздите. Сетне се обърна и изгледа Шон, който все още стоеше на верандата. Нищо не каза, но погледът му бе ужасен. Шон не посмя да го погледне в очите. Уейт Кортни вдигна камшика и конете подкараха файтона обратно към Лейдибург, накара ги да препускат бързо и вятърът развяваше брадата му.

Шон ги проследи с поглед. Те изчезнаха сред дърветата и той остана сам на верандата. После изведнъж се обърна и хукна през къщата. Изхвърча през кухненската врата, прекоси двора, влезе в помещението за седлата, грабна една юзда от лавицата и хукна към заграденото място до конюшнята. Избра червеникавокафява кобила и я натика в ъгъла на оградата, където успя да й сложи юздата, закопча я и скочи на голия й гръб.

Пришпори я с пети към портата, като се надигаше и присядаше в такт с движенията й. Стегна се и я насочи към пътя за Лейдибург.

До града имаше четиринадесет километра и файтонът пристигна там преди Шон. Завари го пред амбулаторията на доктор Ван Роойен, конете дишаха тежко, телата им бяха потъмнели от пот. Шон се смъкна от гърба на кобилата, изкачи стъпалата към кабинета и бутна леко вратата. В помещението се носеше сладникавата миризма на хлороформ. Гарик лежеше на операционната маса, от двете му страни бяха застанали Уейт и жена му, а докторът миеше ръцете си в емайлираната мивка на отсрещната стена. Ада Кортни плачеше безмълвно, сълзите се стичаха по лицето й. Всичките изгледаха Шон, застанал на прага.

— Ела тук — каза Уейт Кортни с равен и безизразен глас. — Ела и застани до мен. Кракът на брат ти ще бъде отрязан и, в името на Бога, ще те накарам да видиш това от начало до край!