Робърт Джордан
Прероденият дракон (57)

Глава 56
Народ на Дракона

Из целия Тийр хората започнаха да се събуждат с изгрева на слънцето, говорейки за сънищата, които ги бяха споходили сънища за Дракона, сражавал се с Баал-замон в Сърцето на камъка — а когато очите им се вдигнаха към величавата твърдина, видяха знаме, веещо се на най-високата й точка. През бяло поле летеше гъвкавото очертание на огромна змия с люспи от пурпур и злато, но със златна лъвска грива и четири крака, всеки увенчан с по пет златни нокътя. От Камъка излизаха мъже, зашеметени и изплашени, и шепнеха какво се е случило през нощта. Мъже и жени се стълпиха по улиците, плачеха и прогласяваха сбъдването на Пророчеството.

— Драконът — викаха всички. — Ал-Тор! Драконът! Ал-Тор!

 

 

Мат се вслуша в хора, оттекващ на вълни откъм градските улици, и поклати глава. „Какво пък, може и да е.“ Той самият едва беше отървал боя, като се счепка за това дали Ранд наистина е тук.

Всички в Камъка, изглежда бяха съгласни с онези долу, а и да не бяха, не го показваха. След отминалата нощ беше мернал Ранд само веднъж, с Каландор в ръка, заобиколен от дузина забулени айилци и следван от тумба тайренци — оцелели Бранители на Камъка и Върховни лордове. Върховните лордове поне смятаха, че Ранд ще има нужда от тяхната помощ, за да властва над света; айилците обаче държаха всички настрана с острите си погледи и дори с копията, ако се наложеше. Те със сигурност смятаха, че Ранд е Драконът, въпреки че го наричаха „Оня що иде със Зората“. В Камъка имаше поне двеста айилци. Бяха загубили една трета от хората си в битката, но бяха избили и пленили десет пъти повече Бранители.

Мат извърна очи от амбразурата и погледна Руарк, който стоеше в другия край на стаята до една висока стойка с резбовани лъскави колелета от бяло дърво с тъмни шарки. Стойката бе пълна с рафтове, а на всеки рафт лежеше по една дебела книга, обшита в злато, с корици, украсени с искрящи скъпоценни камъни. Айилецът беше разтворил една от книгите и я четеше. „Книги — помисли си Мат. — Кой би помислил, че айилците ще ти четат книги? Кой изобщо би допуснал, че един проклет айилец може да чете?“

Руарк го стрелна със студените си сини очи и Мат бързо извърна поглед, та айилецът да не може да разчете мислите по лицето му. „Поне не е забулен проклетникът, слава на Светлината! Огън да ме гори, онази Авиенда едва не ми отряза главата, когато я попитах може ли да танцува без копия.“ Дума да няма — бяха хубави и доста дружелюбни, но все не можеше да си уреди да поговори с една, без край нея да е друга. Мъжете Айил, изглежда, смятаха усилията му да се усамоти с някоя от тях за смешни, както впрочем и Баин и Чиад, „Жените са странни, но пред айилките и най-странните изглеждат нормални!“

Огромната маса по средата на стаята, цялата в резба и позлата, беше предназначена за събранията на Върховните лордове. Моарейн седеше в един от подобните на тронове столове, с тийрския герб на Полумесеца, врязан на високия гръб с позлата и излъскан като перлена раковина. Егвийн, Нинив и Елейн седяха до нея.

— Още не мога да повярвам, че Перин е тук, в Тийр — говореше Нинив. — Сигурна ли си, че е добре?

Мат поклати глава. Той лично напълно допускаше Перин да се е оказал снощи в Сърцето на камъка — ковачът винаги проявяваше повече смелост, отколкото здрав разум.

— Добре беше, когато го оставих. — Гласът на Моарейн прозвуча ясно. — Дали все още е, не знам. Неговата… спътничка е в сериозна опасност и той, изглежда, също е попаднал в нея.

— Неговата спътничка? — възкликна рязко Егвийн. — Каква спътничка? Коя е спътничката на Перин?

— Каква опасност? — настоя Нинив.

— Нищо, което да ви засяга — отвърна спокойно Айез Седай. — Ще ида да се погрижа за нея, доколкото мога. След малко. Забавих се само за да ви покажа това, което намерих сред тер-ангреалите и другите неща, свързани със Силата, които Върховните лордове са съхранявали през годините. — Тя извади нещо от кесията си и го постави на масата пред себе си. Беше диск с размерите на човешка длан, сякаш направен от две слепени сълзи, едната черна като катран, другата — бяла като сняг.

Мат като че ли си спомни, че е виждал други такива дискове. Древни като този, но счупени, докато този беше цял. Беше виждал три — не цели, а на парчета. Но това не бе възможно; помнеше много добре, че са направени от куендияр, несъкрушим от никаква сила, дори от Единствената сила.

— Един от седемте печата, които Луз Терин Родоубиеца и Стоте етаири са поставили върху затвора на Тъмния, когато са го запечатали отново — промълви Елейн.

— По-точно — обърна се Моарейн към нея — средоточие към един от печатите. Но по същество си права. По времето на Разрушението на света те били пръснати и скрити за сигурност, а след Тролокските войни наистина били изгубени. — Тя изсумтя. — Започнах да говоря като Верин.

Егвийн поклати глава.

— Предполагам, че трябваше да го очакваме. Ранд се изправи срещу Баал-замон два пъти и двата пъти се намери поне един печат.

— Но този път не е счупен — каза Нинив. — За първи път печатът не е счупен. Ако това сега изобщо има значение.

— Мислиш ли, че няма? — Гласът на Моарейн прозвуча застрашително спокойно и трите по-млади жени я изгледаха навъсени.

Мат завъртя очи. Пустите му жени продължаваха да си бъбрят за незначителни неща. Не че много държеше да стърчи и на двайсет крачки от този диск след като вече знаеше какво е, въпреки стойността на куендияр, но…

— Може ли да… — обади се той.

И трите се извърнаха и го изгледаха така, сякаш ги беше прекъснал на нещо много важно. „Огън да ме изгори! Измъкваш ги от затворническа килия в най-тъмната тъмница, спасяваш ги поне половин дузина пъти преди да си отиде нощта, а те гледат сърдито като някакви проклети Айез Седай! Добре де, те и тогава не ми благодариха, нали? Ще си помисли човек, че съм си пъхал носа където не ми е работа, вместо да пазя някой проклет Бранител да не прониже с меча си някоя от тях.“

— Ако не възразявате, мога ли да ви задам един въпрос? Всички заговорихте за тия айезседайски… работи, а никоя не се погрижи да ми обясни нищо. Нищичко.

— Мат… — почна топло Нинив и подръпна плитката си, но Моарейн я прекъсна с тон, чието спокойствие бе на ръба на раздразнението:

— Какво точно би искал да научиш?

— Искам да науча как е възможно всичко това. — Искаше му се да говори спокойно, но въпреки усилието му гласът му ставаше все по-напрегнат. — Тийрският камък е паднал! Пророчествата твърдяха, че това няма да стане, докато не дойде Народът на Дракона. Значи ли това, че ние сме проклетият Народ на Дракона? Вие, моя милост, Лан и няколко стотици проклети айилци? — Беше видял Стражника през нощта; трудно му беше да определи дали Лан, или айилците са по-смъртно опасни. Руарк се изправи и го погледна и той припряно добави: — Ъъ, извинявай, Руарк. Грешка на езика.

— Може би — отвърна замислено Моарейн. — Аз дойдох, за да спра Бе-лаал да убие Ранд. Не очаквах да видя падането на Тийрския камък. Може би сме. Пророчествата се изпълняват така, както са изречени, а не както ние смятаме, че трябва да стане.

„Бе-лаал.“ Мат потръпна. Беше чул това име снощи и никак не му хареса дори сега, денем. Ако знаеше, че един от Отстъпниците се е измъкнал на свобода — и при това е в Камъка, — никога нямаше дори да се приближи до крепостта. Хвърли поглед към Егвийн, към Нинив и към Елейн. „Добре де, така или иначе се вмъкнах тук като проклета мишка, без да блъскам хората наляво-надясно!“ Сандар беше изчезнал още щом изгря слънцето. Да каже всичко на Мама Гуенна, така разправяше, но Мат си помисли, че е за да избегне погледите на трите млади жени, които го гледаха така, сякаш още не са решили какво да правят с него.

Руарк се окашля.

— Когато мъж пожелае да стане вожд на клан, той трябва да отиде в Руидийн, в земите на Джен Айил, клана, който не е. — Говореше бавно, забил поглед в обшития с червена коприна килим на пода, като човек, мъчещ се да обясни нещо, което съвсем не му се иска да обяснява. — Жените, които искат да станат Мъдри, също предприемат това пътуване, но тяхното белязване, ако ги бележат, остава тайна между тях. Мъжете, които са избрани в Руидийн, онези, които оцелеят, се връщат белязани на лявата ръка. Така.

Той дръпна ръкава си и откри лявата ръка под рамото, където кожата беше много по-бяла от тази по дланите и лицето му. Жигосана в кожата, сякаш част от самата нея, увита два пъти, се виждаше същата златисто-пурпурна змия, която се люшкаше на знамето над Камъка.

Айилецът пусна ръкава си да падне и въздъхна.

— Това име не се произнася сред други освен между вождовете на кланове и Мъдрите. Ние сме… — Той отново се окашля, неспособен да го изрече пред всички.

— Аийлците са Народът на Дракона. — Моарейн го изрече тихо, но прозвуча толкова близко до изумлението, колкото Мат изобщо бе долавял някога в думите й. — Това не знаех.

— Тогава наистина всичко е свършило — каза Мат. — Точно както твърдят Пророчествата. Сега вече всички ние можем да си тръгнем всеки по своя път, без повече грижи. — И сега няма да й трябвам на проклетата Амирлин да надувам онзи проклет Рог!

— Откъде можеш да знаеш? — попита го настойчиво Егвийн. — Не разбираш ли, че Отстъпниците са на свобода?

— Да не говорим за Черната Аджа — добави мрачно Нинив. — Тук хванахме само Амико и Джоя. Единадесет се измъкнаха — много бих искала да разбера как! — и Светлината само знае колко много други има, за които дори не подозираме.

— Да — каза Елейн с не по-малка твърдост. — Може и да не ми е по силите да се изправя срещу някой Отстъпник, но наистина смятам кожицата да й съдера на Лиандрин!

— Разбира се — промълви Моарейн спокойно. — Разбира се.

„Ама те луди ли са? Сега пък искат да гонят Черната Аджа и Отстъпниците!“

— Исках да кажа само, че най-трудното свърши. Камъкът падна пред Народа на Дракона, Ранд си има Каландор, а Шайтан е мъртъв.

Моарейн го изгледа така твърдо, че за миг му се стори, че Камъкът се разтърси.

— Млъкни, глупако! — изсъска Айез Седай с глас, режещ като нож. — Да не искаш да привлечеш вниманието му?

— Но той е мъртъв! — възрази Мат. — Ранд го уби. Аз лично видях тялото. — „Ама пък как вонеше. Никога не бях допускал, че нещо може да загние толкова бързо.“

— Видял си „тялото“. — Моарейн го изрече с изкривена уста. — Тяло на смъртен човек. Не на Тъмния, Мат.

Той се озърна към Егвийн и останалите две жени; те изглеждаха не по-малко смутени от него самия. Руарк сякаш се бе замислил за битка, която си е въобразявал, че е спечелена, а току-що е разбрал, че изобщо не е започвала.

— Тогава кой ще е това? — настоя Мат. — Моарейн, в паметта ми има дупки колкото да падне в тях цял фургон с впряга си, но добре помня Баал-замон от сънищата ми. Помня го! Светлината да ме изгори, не виждам как изобщо бих могъл да го забравя някога! И много ясно разпознах онова, което бе останало от лицето му.

— Ти си разпознал Баал-замон — отвърна Моарейн. — Или по-скоро човека, наричащ себе си Баал-замон. Тъмния все още живее, затворен в Шайол Гул, и Сянката все още е възлегнала над Шарката.

— Светлината дано ни освети и защити — промърмори плахо Елейн. — Мислех… мислех, че Отстъпниците сега са най-лошото, от което можем да се тревожим.

— Ти сигурна ли си, Моарейн? — попита Нинив. — Ранд беше сигурен — и още е сигурен, че е убил Тъмния. А ти, изглежда, твърдиш, че Баал-замон изобщо не е Тъмния. Не разбирам! Как може да си толкова сигурна? И ако не е бил Тъмния, то кой е тогава?

— Мога да съм сигурна поради една съвсем проста причина, Нинив. Колкото и бързо да изгни, това все пак беше човешко тяло. Нима можеш да повярваш, че ако Тъмния беше убит, щеше да остави човешко тяло? Онзи, когото Ранд уби, наистина беше човек. Възможно е да е бил първият Отстъпник, измъкнал се на свобода, или може никога да не е бил съвсем окован. Това може никога да не го разберем.

— Аз… може би знам кой е бил — каза колебливо Егвийн и се навъси. — Поне имам някаква догадка. Верин ми показа страница от древна книга, в която се споменава за Баал-замон и Ишамаел заедно. Текстът беше на Висок напев и почти неразбираем, но си спомням нещо за „име, стаено зад име.“ Може би Баал-замон е бил Ишамаел.

— Възможно е — отвърна Моарейн. — Може да е бил Ишамаел. Но и той да е бил, все още са живи поне деветима от тринадесетте. Ланфеар и Самаил, и Рахвин, и… Пфу! Дори знанието, че поне някои от тези девет са на свобода, не е най-важното. — Ръката й легна върху черно-белия диск на масата. — Три от печатите са счупени. Само четири все още държат. Само четири печата стоят между Тъмния и света и сигурно дори те да са все още цели, той може по някакъв начин да докосва света. Каквато и битка да сме спечелили тук — битка ли, някаква малка схватка ли, не знам — то тя далеч не е последната.

Мат забеляза как лицата им придобиха твърдост — на Егвийн, на Нинив и на Елейн; бавно, с неохота, но и решително също така — и поклати глава. „Пусти жени! И четирите са готови да продължат с това, да продължат да преследват Черната Аджа, да се опитват да надвият Отстъпниците и проклетия Тъмен. Да, ама да не си и помислят, че този път ще тръгна да ги вадя от казана с врялата супа. Само да не си го помислят, пък да правят каквото си щат!“

Докато той се мъчеше да измисли какво да каже, едно от високите крила на вратата се отвори и в стаята влезе някаква висока жена с царствена осанка, с коронка със златен ястреб в полет над челото. Черната й коса падаше върху оголените й от роклята от фина червена коприна бели рамене. Деколтето бе изрязано дълбоко и Мат можа да види възхитителна пазва. За миг тя огледа заинтригувано Руарк с големите си тъмни очи; после ги извърна към жените на масата, хладно и властно. Като че ли изобщо не забеляза Мат.

— Не съм навикнала да ми възлагат да нося послания — обяви тя и размаха сгънат пергамент в нежната си длан.

— И коя си ти, дете? — попита Моарейн.

Младата жена изправи още повече снага — нещо, което Мат тъкмо си мислеше, че е просто невъзможно.

— Аз съм Берелайн, Първата на Майен. — Тя хвърли с презрителен жест пергамента на масата пред Моарейн и се обърна към вратата.

— Почакай, дете — рече Моарейн, разгъвайки пергамента. — Кой ти даде това? И защо го донесе, след като толкова не си навикнала да носиш послания?

— Аз… не знам. — Берелайн остана на място, обърнала лице към вратата; гласът й прозвуча озадачено. — Тя беше… впечатляваща. — Отърси глава и като че ли възвърна самочувствието си. Леко се извърна и дари Руарк с пестелива усмивка. — Ти си водачът на тези айилци, нали? Битката ви разстрои съня ми. Може би ще те поканя на вечеря. Скоро, може би. — После изгледа Моарейн през рамо. — Уведомиха ме, че Прероденият Дракон е превзел Камъка. Уведомете лорд Дракона, че Първата на Майен ще вечеря с него днес. — И тя излезе с маршова стъпка през вратата; Мат не можа да измисли по точно определение за нейната царствена, макар и еднолична процесия.

— Да ми падне тя като новачка в Кулата. — Егвийн и Елейн го изрекоха почти хорово и се спогледаха ухилени.

— Чуйте това — каза Моарейн — „Луз Терин беше мой, е мой и ще бъде мой завинаги. Оставям го под ваше попечителство, да ми го пазите, докато се завърна.“ Подписано е „Ланфеар“. — Айез Седай обърна прословутия си хладен поглед към Мат. — А ти си въобразяваше, че е свършено? Ти си тавирен, Мат. Нишка, по-значима за Шарката от повечето други, и прогласителят на Рога на Валийр. Нищо все още не е свършило за теб.

Всички го гледаха. Нинив тъжно, Егвийн така, сякаш никога досега не беше го виждала, Елейн — сякаш очакваше да се преобрази на някой друг. В очите на Руарк като че ли се четеше известно уважение, въпреки че, предвид всичко останало, Мат спокойно да можеше да мине и без това.

— Ами разбира се — каза им той. „Да ме изгори дано!“ — Да, да, разбирам. — „Чудно дали Том ще се оправи скоро за път? Време е да побегнем. Може и Перин да дойде с нас.“ — Разбира се, че можете да разчитате на мен.

А отвън неспирно ечеше:

— Драконът! Ал-Тор! Драконът! Ал-Тор! Драконът! Ал-Тор!

 

 

И бе написано, че ничия ръка освен неговата не ще владее Меча държан в Камъка. Но той го измъкна — като пламък в десницата му — и славата му прогори света. Тъй се започна. Тъй възпяваме Прераждането му. Тъй възпяваме началото.

Из „До-ин Толдара-те“, Песни за Последния век,

Денста кварта: Легендата за Дракона,

Съставена от Боанне,

Надзорница на песните в Таралан,

Четвърти век