Робърт Джордан
Прероденият дракон (54)

Глава 53
Потокът на Духа

Перин се връщаше към „Звездата“ през падналите вечерни сенки. Приятна умора се бе просмукала в мишците и раменете му. Днес наред с по-обикновената работа майстор Аджала го бе накарал да изработи голям къс кована украса със сложни извивки и спирали за портата на някакъв поземлен лорд от околностите. Беше му доставило истинска наслада да изработи толкова красиво нещо.

— Помислих си, че очите му ще изскочат, ковачо, когато му каза, че не би изработил това нещо, ако е за някой Върховен лорд.

Той погледна накриво Зарийн, която крачеше до него. Лицето й бе скрито от сенките. Дори за неговите очи сенките бяха тук, макар и по-светли, отколкото за нечии други. Изтъкваха високите й скули и омекотяваха рязката извивка на носа й. Така и не можеше да реши какво изпитва към нея. Въпреки че Моарейн и Лан все още настояваха да се навъртат край хана, му се искаше тя да си намери някакви други занимания, а не непрекъснато да виси край него и да го гледа как работи. Неизвестно защо изпитваше неловкост всеки път, когато си помислеше за скосените й очи, приковани в него. Неведнъж му се случваше да се засуети с големия чук в ръката, докато майстор Аджала не го изгледаше намръщено и с почуда. Момичетата винаги го бяха карали да се чувства неловко, особено когато му се усмихнеха, но Зарийн не трябваше дори да се усмихва. Беше достатъчно само да го погледне. Отново се зачуди дали тя е красивата жена, от която Мин го беше предупредила да се пази. „По-добре да е соколицата.“ Тази мисъл така го изненада, че се спъна.

— Не исках нищо, което съм направил с ръцете си, да попадне у някой Отстъпник. — Очите му засияха златни, когато я погледна. — Ако беше за някой Върховен лорд, откъде да знам докъде ще стигне? — Тя потръпна. — Не исках да те изплаша, Фа… Зарийн.

Тя се усмихна широко, несъмнено уверена, че няма да я види.

— Гледай да не се спънеш, селянче. Помислял ли си някога да си пуснеш брада?

„Не стига, че все ми се подиграва, но понякога дори не мога да я разбера!“

Пред хана срещнаха Моарейн и Лан. Моарейн носеше ленената си пелерина с качулката, прикриваща лицето й. Светлините от прозорците на хана се изливаха на жълти локви по каменната настилка. Тъкачницата беше затворена. Тишината беше оглушителна.

— Ранд е в Тийр. — Дълбокият глас на Айез Седай прокънтя изпод качулката като от пещера.

— Сигурна ли си? — попита Перин. — Не съм чул за никакви странни събития. Никакви сватби или пресъхнали кладенци. — Забеляза как Зарийн се навъси объркана. Моарейн не беше й разказвала тези неща, нито пък той. За Лоиал беше най-трудно да си държи езика.

— Ти не слушаш ли мълвата, ковачо? — каза Стражникът. — Само за последните четири дни е имало толкова сватби, колкото за половин година преди. И толкова убийства, колкото за цяла година. Днес от терасата не една кула паднало някакво дете. От сто разкрача, направо на каменната настилка. Момиченце. После станало и изприпкало при майка си без нито една синина. Първата на Майен „гостенка“ на Камъка отпреди зимата, днес обявила, че ще се покори на волята на Върховните лордове, след като само до вчера твърдяла, че би предпочела да види Майен и всичките им кораби опожарени, нежели кракът и на един поземлен лорд да стъпи в града й. Дори не са се осмелили да я изтезават, а волята на тази млада жена е като от желязо, тъй че по добре ти ми кажи дали това може да е дело на Ранд. Ковачо. Тийр ври като котел.

— Тези неща не са ми нужни, за да ми го подскажат — каза Моарейн. — Перин, ти сънува ли снощи Ранд?

— Да — призна той. — Беше в Сърцето на камъка и държеше онзи меч — усети как Зарийн пристъпи по-близо до него, — но се тревожех толкова много за това, че не е странно, че го сънувах. Снощи имах само кошмари.

— Един висок ли? — намеси се Зарийн. — С червеникава коса и сиви очи? Държи нещо, което свети толкова ярко, че очите ти ще заслепи? В едно място, където има само огромни колони от червен мрамор? Ковачо, кажи, че не си сънувал това!

— Видяхте ли — промълви Моарейн. — Този сън днес ми го разправяха поне стотина пъти. Всички тук говорят за кошмари — Бе-лаал явно не прави никакво усилие да заслони сънищата си… но за този особено. — Тя изведнъж се засмя хладно. — Хората разправят, че той е Прероденият Дракон. Казват, че иде. Шепнат го по ъглите ужасени, но го приказват.

— А Бе-лаал? — попита Перин.

Отговорът на Моарейн просъска като изтеглена от ножница хладна стомана.

— С него ще се заема тази нощ. — От нея не се излъчваше и намек за миризма на страх.

— Ние ще се заемем с него тази нощ — каза й Лан.

— Да, Гайдине мой. Ние ще се заемем с него.

— А ние какво ще правим? Така ли ще си седим тук и ще чакаме? Поседях на едно място колкото за цял живот в планините, Моарейн.

— Ти с Лоиал… и Зарийн… тръгвате за Тар Валон — каза тя на Перин. — Докато свърши. Там ще е най-безопасно за вас.

— Къде е огиерът? — попита Лан. — Искам тримата да тръгнете на север колкото се може по-скоро.

— Сигурно е горе — отвърна Перин. — В стаята си или може би в малката гостна. Прозорците горе светят. Той непрестанно работи над бележките си. Предполагам, че ще разкаже надълго и широко в книгата си как сме побегнали. — Сам се удиви на горчивината в гласа си. „О Светлина, тъпако, да не би да искаш да се възправиш срещу един от Отстъпниците? Не. Не, но ми омръзна да бягам. Помня, че някога не бягах така. Помня, че се биех, и ми беше по-добре. Дори когато си мислех, че ще загина, ми беше по-добре.“

— Аз ще го намеря — обяви Зарийн. — Мен не ме е срам да си призная, че ще се радвам, ако мога да избегна тази битка. Мъжете се бият тогава, когато трябва да бягат, както и глупците. Но то е едно и също. — Тя закрачи бързо пред тях и тесните й поли зашумоляха, докато влизаше в хана.

Перин набързо огледа дневната, докато я следваха към стълбището в дъното на гостилницата. Мъжете по масите бяха по-малко, отколкото очакваше. Някои седяха сами, с помръкнали очи, но там, където бяха двама или трима, си шепнеха изплашено и главите им почти се докосваха. Въпреки това той долови думата „Дракон“ поне на три пъти.

Когато стигнаха горната площадка на стълбището, чу друг тих звук, сякаш нещо тупна в малката частна гостна. Той надникна в дългия, потънал в мрак коридор.

— Зарийн? — Отговор не последва. Перин усети, че космите по врата му настръхват, и тръгна натам. — Зарийн? — Блъсна вратата и я отвори. — Файле!

Тя лежеше на пода до масата. Той понечи да се затича през прага, но резкият заповеднически вик на Моарейн го прикова на място.

— Спри, глупако! Спри, ако ти е мил животът! — Тя бавно се приближи по коридора, извърнала глава настрани, сякаш се вслушваше в нещо или по-скоро търсеше нещо. Лан я следваше с ръка върху дръжката на меча — и с такова изражение в очите, сякаш съзнаваше, че тук стоманата няма да помогне. Тя стигна до прага и рязко спря. — Дръпни се, Перин. Бързо се дръпни!

Той с болка се взря в Зарийн. Във Файле. Лежеше там като издъхнала. Най-после се насили да се отдръпне от вратата, оставяйки я отворена, застанал така, че да може да я вижда. Приличаше на мъртва. Не можеше да види дали гърдите й се повдигат. Дощя му се да завие. Навъси се и размърда пръстите на ръката, с която бе отворил вратата. Ръката му пулсираше, сякаш си бе ударил лакътя.

— Няма ли да направиш нещо, Моарейн? Ако не направиш нещо, ще вляза.

— Стой мирно — спря го тя спокойно. — Какво е това до дясната й ръка? Сякаш го е изтървала, когато е паднала. Не го виждам добре.

Той я изгледа гневно, после надникна в стаята.

— Таралеж. Прилича на таралеж, издялан от дърво. Моарейн, кажи ми какво става! Какво стана? Кажи ми!

— Таралеж — промърмори тя. — Таралеж. Млъкни, Перин. Трябва да помисля. Усетих спусъка. Долавям останките от потоците, заплетени, за да го щракнат. Дух. Чист Дух и нищо друго. Почти никое същество не използва чистите потоци на Духа! Защо този таралеж ме кара да си мисля за Духа?

— Какъв спусък си усетила, Моарейн? Какво е било заплетено? Клопка ли?

— Да, клопка — отвърна тя и раздразнението й накъса хладното спокойствие на гласа й. — Капан за мен. Трябваше първа да вляза в тази стая, ако Зарийн не бе изтичала напред. Двамата с Лан със сигурност щяхме да влезем тук, за да обмислим какво да правим и да изчакаме вечерята. Никаква вечеря повече. Замълчи, ако изобщо искаш да помогна на момичето. Лан! Доведи ми този ханджия! — Стражникът се понесе към стълбището.

Моарейн закрачи напред-назад по коридора, поспирайки се да надникне през открехнатата врата. Перин не можеше да забележи никакъв признак, че Зарийн е жива. Гърдите й не помръдваха. Опита се да долови туптенето на сърцето й, но дори за неговия слух това бе невъзможно.

Лан се върна, тикайки пред себе си изплашения Джура Харет, и Айез Седай се извърна към оплешивяващия мъж.

— Обеща да пазиш тази стая за мен, Харет. — Тонът й беше хладен и точен като наострен нож. — Да не допускаш дори една прислужница да влезе да почисти в мое отсъствие. Кого си пуснал да влезе тук, Харет? Кажи ми!

Харет се затресе като паница с пача.

— С-само две д-дами, г-госпожо. Т-те п-поискаха да ви оставят изненада. Кълна се, г-госпожо. Т-те ми я показаха. Е-едно таралежче. К-казаха, че щ-ще се изненадате.

— Наистина бях изненадана, ханджийо — отвърна тя тихо. — А сега ме остави! И ако прошепнеш и думичка за това, дори в съня си, ще срина този хан и ще оставя от него само дупка в земята.

— Д-да, госпожо — прошепна той. — Кълна се! Кълна ви се!

— Махай се!

В бързината си да се смъкне по стълбите ханджията се срина на колене и се затъркаля с трополене надолу по стълбите.

— Той знае, че съм тук — обърна се Моарейн към Стражника. — И е намерил някои от Черната Аджа да заложат този капан, но все пак може би си мисли, че съм се хванала. Малък проблясък на Шарката, но може би е достатъчно силен, за да не го долови.

— Тогава сигурно няма да заподозре, че идваме — каза тихо Лан. И почти се усмихна.

Перин погледна и двамата, оголил зъби.

— А тя? Какво й направиха, Моарейн? Жива ли е? Не виждам дали диша!

— Жива е — отвърна замислено Моарейн. — Не мога, нито смея да се приближа до нея достатъчно, за да разбера повече от това, но е жива. Тя… спи, в известен смисъл. Както спят мечките през зимата. Сърцето й бие толкова бавно, че можеш да изброиш минути от един удар до другия. Дъхът й също. Спи. — Той усети острия й поглед върху себе си. — Боя се, че не е тук, Перин. Вече не е в тялото си.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е в тялото си? Светлина! Нали не искаш да кажеш, че… са й изтръгнали душата? Като на Сивите! — Моарейн поклати глава и той въздъхна облекчено. Гърдите го заболяха, сякаш не беше дишал след последните й думи. — Тогава къде е тя, Моарейн?

— Не знам — отвърна тя. — Подозирам нещо, но не знам.

— Подозрение, намек, каквото и да е! Огън да ме гори, кажи ми къде е? — Лан помръдна ядосан от грубия му език, но Перин беше сигурен, че ще прекърши Стражника като парче желязо върху секач, ако той се опита да го спре. — Кажи къде е?

— Много малко знам, Перин. — Гласът на Моарейн прозвуча като хладна, безчувствена музика. — Спомних си малкото, което знам за онова, което свързва едно издялано от дърво таралежче с Духа. Това нещо е тер-ангреал, изследван за последен път от Корианин Недеал, последната Съновница на Кулата. Талантът, наречен съновничество, е дело на Духа, Перин. Аз не съм го изучавала; моите таланти са други. Убедена съм, че Зарийн е попаднала в клопката на един сън, може би дори в Света на сънищата, в Тел-айеран-риод. Всичко, което представлява тя, е в този сън. Всичко. Една Съновница изпраща там само част от себе си. Ако Зарийн не се завърне скоро, тялото й ще умре. Може би тя самата ще остане да живее в съня. Не знам.

— Твърде много неща не знаеш — промърмори Перин. Надникна отново в стаята и му се дощя да заплаче. Зарийн, полегнала там изглеждаше толкова мъничка, така крехка и беззащитна. „Файле“. Кълна се, ще те наричам само Файле, отсега и завинаги. — Защо не направиш нещо?

— Капанът е щракнал, Перин, но този капан все още може да улови всеки, който пристъпи в тази стая. Не бих успяла да се добера до нея преди да ме е хванал. А тази нощ ме чака работа.

— Да те изгори дано, Айез Седай! И теб, и работата ти! Този Свят на сънищата? Да не е като вълчите сънища? Ти ми каза, че онези Съновници понякога виждали вълци.

— Казах ти това, което мога — отвърна му рязко тя. — Време е да тръгваш. Двамата с Лан трябва да тръгваме към Камъка. Вече нямаме време за чакане.

— Не! — Изрече го тихо, но когато Моарейн отвори уста, повиши тон. — Не! Няма да я оставя!

Айез Седай въздъхна дълбоко.

— Добре, Перин. — Гласът й бе като лед; спокоен, гладък, студен. — Както решиш. Може пък да оцелееш тази нощ. Хайде, Лан!

Двамата със Стражника се отдалечиха по коридора към стаите си. След няколко мига се върнаха, Лан наметнат с менящия цветовете си плащ, и се скриха надолу по стълбите, без да му кажат нито дума повече.

Той впи очи през открехнатата врата към Файле. „Трябва да направя нещо. То е като вълчите сънища…“

— Перин — доехтя басовото бръмчене на Лоиал, — каква е тази работа с Файле? — Огиерът се носеше по коридора, размахал ръкавите на ризата си, с оцапани от мастилото пръсти и перо в ръката. — Лан ми каза, че трябва да тръгвам, и после спомена нещо за Файле и за капан. Какво искаше да каже?

Перин му предаде набързо думите на Моарейн. „Може да подейства. Може. Трябва!“ Сепна се, когато Лоиал изръмжа.

— Не! Перин, това не е справедливо! Файле беше толкова волна. Не е справедливо да хванат точно нея в капан!

Перин вдигна очи към лицето на Лоиал и отведнъж си спомни за старите приказки, колко безпощадни врагове са огиерите. Големите уши на Лоиал се бяха изпънали назад към тила му и широкото му лице се бе вкоравило като наковалня.

— Лоиал, ще се опитам да помогна на Файле. Но докато го правя, ще бъда съвсем безпомощен. Ще ми пазиш ли гърба?

Лоиал надигна огромните си длани, които с такава нежност държаха книгите, и дебелите му пръсти се свиха, готови сякаш да разбиват канари.

— Никой не ще ме прекрачи, докато съм жив, Перин. Нито мърдраал, нито дори самият Тъмен. — Каза го, сякаш по-просто не можеше и да бъде.

Перин кимна и отново погледна към вратата. „Трябва да подейства. Не ме интересува дали Мин ме е предупредила да се пазя от нея или не!“ — Изрева и скочи към Файле, протегнал ръка. Стори му се, че докосна глезена й преди да потъне.

 

 

Дали сънят на капана беше Тел-айеран-риод, или не, Перин не разбра, но разбра, че е вълчи сън. Обкръжиха го заоблени тревисти хълмове и пръснати храсталаци. Мерна му се пъстрокафява сърна в края на леса и някакво стадо тичащи през тревата животни, подобни на сърни, с кафяви ивици по козината, но с дълги прави рога. Миризмите във вятъра му подсказаха, че са добри за ядене, други миризми му проговориха, че наоколо има добра плячка. Беше вълчи сън.

Усети, че е облечен в дългия кожен ковашки елек, с голи ръце. А на хълбока му нещо тежеше. Докосна колана на секирата, но от клупа му не висеше тя. Прокара пръсти по главата на тежкия ковашки чук.

В светлината пред него изникна Скокливец.

„Пак си дошъл, глупако.“ В посланието по-скоро ставаше дума за малко вълче, навряло муцунка в кошер, за да близне мед, въпреки жилата на дивите пчели по муцуната и около очите му. „Сега е по-опасно от всякога, Млади бико. Зли неща бродят в съня. Братята и сестрите отбягват планините от камък, които двуногите трупат, и се боят да си предават сънищата. Махай се!“

— Не — отвърна Перин. — Файле е тук някъде тук, хваната. Трябва да я намеря, Скокливец. Трябва! — Усети как нещо се размърда в него. Промени се нещо. Погледна надолу към рунтавите си крака, огледа собствените си лапи. Беше станал по-голям вълк и от Скокливец.

„Много силно си тук!“ Всяко послание преливаше от почуда. „Тук ще загинеш, Млади бико!“

„Ако не освободя соколицата, не ме е грижа, братко.“

„На лов тогава, братко.“

Вдигнали ноздри към вятъра, двата вълка се затичаха през равнината. Да дирят соколицата.