Робърт Джордан
Прероденият дракон (3)

Глава 2
Сайдин

Туатанката хвърли поглед към знамето, което отново провисна отпуснато, после към хората около огъня. Особено към четящия, който бе един път и половина по-висок от Перин и два пъти по-едър от него.

— С вас има огиер. Виж ти, кой да помисли… — Тя поклати глава. — Къде е Моарейн Седай? — Знамето на Дракона сякаш не я интересуваше изобщо.

Перин посочи грубата колиба, най-горе на отсрещния склон. Със стени и стръмен покрив от неодялани дървета, тя беше най-голямата от всички, и все пак не много голяма — може би само колкото да може да се нарече къщурка вместо колиба.

— Онази там е нейната. Нейната и на Лан. Той е Стражникът й. Щом пийнете нещо топло…

— Не. Трябва да говоря с Моарейн.

Той не се изненада. Щом пристигнеха, всички жени настояваха да говорят с Моарейн незабавно и насаме. Вестите, които след това Моарейн решаваше да сподели с останалите, невинаги изглеждаха особено важни, но жените проявяваха настойчивостта на ловец, преследващ последния жив заек на света, за да нахрани умиращото си от глад семейство. Полузамръзналата стара просякиня бе отказала одеяла и чиния горещо варено и се бе дотътрила по склона до колибата на Моарейн все така босонога през все още сипещия се сняг.

Лейа се смъкна от седлото и подаде юздите на Перин.

— Нали ще се погрижите да се нахрани? — Тя потупа сиво-кафявата кобила по муцуната. — Пийса не е свикнала да ме носи през толкова стръмна местност.

— Фуражът все още е оскъден — отвърна Перин, — но ще й дадем каквото имаме.

Лейа кимна и се завтече нагоре по склона без повече приказки вдигнала яркозелената си пола. Бродираното със сини шевици ярко-червено наметало се развя след нея.

Перин слезе от Стъпко и размени няколко думи с хората, приближили се откъм огньовете, за да се погрижат за конете. Не, с изключение на гарвана, не били видели нищо, освен планините и тази туатанска жена. Да, гарванът бил мъртъв. Не, тя не им казала нищо за онова, което става извън планините. Не, нямал никаква представа дали ще тръгнат скоро.

„Или изобщо“ — добави той наум. Моарейн ги бе задържала тук цялата зима. Шиенарците не смятаха, че тя заповядва, не и тук, но Перин знаеше, че Айез Седай по някакъв начин все успяват да наложат своето. Особено Моарейн.

След като конете бяха отведени до грубо скованата конюшня ездачите отидоха да се сгреят. Перин свали наметалото си и с благодарност протегна ръце към огъня. От големия котел, бейрлонска изработка, както можеше да се прецени по вида му, се вдигаха миризми, които караха устата му да се изпълва със слюнка. Някой, изглежда, днес бе имал късмет в лова, а едрите коренища, поставени около съседния огън, изпускаха миризма, смътно напомняща за печена ряпа. Той сбърчи ноздри и се съсредоточи върху вареното. Напоследък все повече и повече налиташе на месо и не обръщаше внимание на нищо друго.

Жената в мъжките дрехи се взираше след Лейа, която тъкмо влизаше в колибата на Моарейн.

— Какво виждаш, Мин? — попита Перин.

Тя пристъпи към него и го погледна с изпълнените си с тревога тъмни очи. Той така и не разбираше защо толкова държи да ходи с брич, вместо с пола. Може би защото я познаваше, но не можеше да проумее как някой би могъл да я погледне и да види в нея красив момък вместо хубава млада жена.

— Калайджийката ще умре — промълви тя и погледна другите около огъня. Никой не седеше достатъчно близо, че да я чуе.

Той остана безмълвен. Кроткото лице на Лейа без пред очите му. „О, Светлина! Калайджиите не вредят на никого!“ Усети студ въпреки топлината на огъня. „Светлината да ме изгори дано, защо ли изобщо попитах?“ Дори малкото Айез Седай, които знаеха за Мин, не можеха да разберат какво точно прави тя. Понякога Мин виждаше образи и аури, обкръжаващи хората, а понякога дори знаеше какво означават те.

Масема разбърка вареното в котела с дълъг дървен черпак, изгледа ги, прокара пръст под дългия си нос, ухили се широко и се отдръпна.

— Кръв и пепел! — промърмори Мин. — Този сигурно е решил, че сме влюбени и си гукаме край огъня.

— Сигурна ли си? — попита Перин. Тя вдигна вежди към него и той припряно добави: — За Лейа.

— Така ли се казва тя? По-добре да не знаех. Винаги се оказва по-лошо, когато знаеш и не можеш да… Перин, видях лицето й, как се извръща през рамо, обляна в кръв, с широко отворени очи. По-ясно от това не може да бъде. — Тя потръпна и енергично разтри длани. — Светлина, колко бих искала да виждах по-добри неща. Всички щастливи неща сякаш са изчезнали.

Той отвори уста да предложи да предупредят Лейа, но веднага ги затвори. Никога не можеше да има съмнение за онова, което Мин виждаше и познаваше, за добро яли за лошо. Щом беше сигурна, то просто ставаше.

— Кръв по лицето й — промърмори той. — Значи ли това, че ще умре от насилие? — Потръпна, щом осъзна колко леко го бе произнесе. „Но какво мога да сторя? Ако кажа на Лейа, ако по някакъв начин я накарам да повярва, тя само ще изживее последните си дни в страх и това няма да промени нищо.“

Мин кимна.

„Ако тя ще умре от насилие, това може да означава нападение върху лагера.“ Но те всеки ден изпращаха съгледвачи и разполагаха постове всяка нощ. А и Моарейн беше оградила лагера с „прегради“, така поне твърдеше; нито едно създание на Тъмния не можеше да ги забележи, освен ако не се натъкнеше право на тях. Помисли си за вълците. „Не!“ Съгледвачите щяха да забележат всеки човек или звяр, опитваш се да се приближи до стана.

— Пътят до нейния народ е много дълъг — промълви той почти на себе си. — Калайджиите не биха могли да докарат фургоните си по-навътре от подножията. Всичко може да се случи по пътя.

Мин кимна тъжно.

— А ние сме твърде малко, че да се лишим дори от един човек, който да я охранява. Дори и това да можеше да помогне.

Беше му го казвала — как се опитвала да предупреждава някои хора за лоши неща, още когато била на шест или седем години, когато за първи път разбрала, че не всеки може да види онова, което вижда тя. Не можеше да го обясни, но имаше чувството, че нейните предупреждения само влошават нещата още повече, ако изобщо й повярваха разбира се. Нужно бе голямо усилие да се повярва на виденията на Мин, голямо усилие да се повярва на докато не се появи доказателството.

— Кога? — попита той. Думата изкънтя в ушите му студена и твърда като стоманено сечиво. „Нищо не мога да направя за Лейа, но може би ще разбера кога ще бъдем нападнати.“

Веднага щом думата излезе от устата му, тя вдигна ръце. Гласът й обаче си остана тих.

— Не става така. Никога не мога да предрека кога ще се случи нещо. Знам само, че ще се случи, и то когато разбера какво означава това, което виждам. Не можеш да го разбереш. Виждането не ми идва, когато аз го искам, нито пък знанието. То просто се случва, понякога знам. Нещо. Мъничко. Просто става. Мога да виждам неща около някой човек един ден, но не и на следващия, както и обратното. Повечето пъти не виждам нищо около никого. Айез Седай винаги имат образи около себе си, разбира се, също и Стражниците, въпреки че при тях е много по-трудно да се каже какво означават, от колкото при другите хора. — Тя погледна Перин изпитателно, с полуприсвити очи. — Но пък при други се вижда винаги.

— Не ми казвай какво виждаш, когато ме погледнеш — прекъсна я той рязко и веднага присви широките си рамене. Още от дете беше по-едър от връстниците си и бързо бе разбрал колко лесно е да нараниш неволно хората, когато си по-голям от тях. Това го бе направило предпазлив и внимателен и той винаги съжаляваше, когато позволеше на гнева си да избликне. — Извинявай, Мин. Не биваше да ти се сопвам. Не исках да те оскърбя.

Тя го погледна изненадано.

— Не си ме оскърбил. Благословени да са малцината хора, които наистина желаят да узнаят това, което виждам. Светлината го знае, нямаше да го правя, стига да имаше някой друг, който да го може. — Дори Айез Седай не бяха чували изобщо някой друг да притежава нейната дарба. „Дарба“, за такова го смятаха те, макар тя съвсем да не го приемаше така.

— Просто ми се ще да имаше нещо, което да можех да направя за Лейа. Не бих могъл да издържа като теб — да го знам и да не мога да сторя нищо.

— Странно — промълви тя. — Как се получава така, че си толкова загрижен за туатанката. Те са изключително мирни, а аз виждам толкова жестокост около…

Той извърна глава настрани и тя изведнъж млъкна.

— Туатанката ли? — избръмча един глас, като на огромен горски бръмбар. — Какво туатанката?

Огиерът пристъпи до тях край огъня, отбелязал мястото на книгата си с пръст, дебел като наденица. Тънка струйка дим от табак се виеше от лулата в другата му ръка. Тъмнокафявото му вълнено палто бе закопчано до шията и падаше до коленете над загърнатите чизми. Перин едва достигаше до гърдите му.

Лицето на Лоиал беше като на плашило с нос като зурла и прекалено широка уста. Очите му бяха с размери на чинийки, дебели вежди провисваха като мустаци почти до бузите му, а от ъглестите му клепнали уши стърчаха на туфи дълги косми. Човек би могъл да го вземе за тролок, въпреки че повечето хора смятаха тролоците за толкова приказни същества, колкото и огиерите.

Широката усмивка на Лоиал се стопи и очите му примигваха, когато усети, че ги е прекъснал. Перин се зачуди как е възможно някой да се бои от огиера дълго време. И все пак според някои стари предания огиерите бяха яростни и неумолими врагове. Не можеше да го повярва. Огиерите не бяха врагове на никого.

Мин каза на Лоиал за пристигането на Лейа, но не и за това, което бе видяла. Обикновено запазваше в тайна онова, което виждаше, особено когато виденията й бяха лоши. Вместо това добави:

— Би трябвало да разбираш, Лоиал, какво изпитвам, заклещена тук сред Айез Седай и тези хора от Две реки.

Лоиал издаде уклончив звук, но Мин, изглежда, го възприе като съгласие.

— Да — подчерта тя. — Добре си бях, живеех си живота в Бейрлон така както ми харесваше, но изведнъж ме сграбчиха за гушата и ме запокитиха Светлината знае къде. Е, така ми се полага. Животът ми престана да си бъде мой, откакто срещнах Моарейн. И тези селянчета от Две реки. — Тя завъртя очи към Перин, кисела усмивка изкриви устните й. — Единственото, което исках, бе да си живея както ми се харесва, да се влюбя в някой мъж, когото сама си избера… — Бузите й изведнъж поруменяха и тя се окашля. — Искам да кажа, какво толкова лошо има в това да искаш да си живееш своя живот, без цялата тази бъркотия?

— Тавирен — започна Лоиал. Перин му махна с ръка да млъкне, но човек трудно можеше да задържи огиера, камо ли да го спре, щом веднъж го обземеше ентусиазмът. Смятаха го за изключително припрян, поне според огиерските представи за припряност. Лоиал напъха книгата си в джоба на палтото и продължи, размахвайки лулата. — Всички ние, животът на всеки от нас влияе на живота на другите, Мин. Докато Колелото на Времето ни втъкава в Шарката, жизнената нишка на всеки от нас тегли и завлича жизнените нишки на съществата около нас. Тавирен са същото, само че много, много повече. Те придърпват цялата Шарка — за известен срок поне, принуждавайки я да се оформя около тях. Колкото по-близо си до тях, толкова повече ти влияят лично. Казано е, че ако попаднеш в една и съща стая с Артур Ястребовото крило, можеш да усетиш как Шарката се преподрежда сама. Не знам доколко е вярно това, но съм чел, че е било така. Но това нещо не действа еднопосочно. Самите тавирен биват запридани в по-дебела нишка от нас останалите, с по-малко възможности за избор.

Перин направи гримаса. „И как ужасно малко са онези от тях, които имат значение.“

Мин тръсна глава.

— Просто ми се щеше да не бяха толкова… толкова ужасно тавирен през цялото време. Тавирен те теглят от една страна. Айез Седай ти се бъркат в живота от друга. И какво остава за една жена?

Лоиал помръдна рамене.

— Много малко, предполагам, поне докато е близо до тавирен.

— Сякаш съм имала някакъв избор — изръмжа Мин.

— Това ти е добрата орисия… или лошата, ако така гледаш на нещата. Да попаднеш не на един, а на цели трима тавирен. Ранд, Мат и Перин. Аз самият го смятам за добра орисия, и щях да го смятам, дори да не ми бяха приятели. Мисля, че бих могъл дори… — Огиерът ги изгледа, внезапно засрамен, и ушите му клепнаха. — Обещавате ли, че няма да ми се смеете? Мисля, че бих могъл да напиша книга за това. Водя си бележки.

Мин му се усмихна приятелски и ушите на Лоиал отново щръкнаха.

— Това е чудесно — каза му тя. — Но някои от нас се чувстват като кукли на конци, танцуващи под ръцете на тези наши тавирен.

— Не съм го искал — избухна Перин. — Не съм го искал.

Тя не му обърна внимание, а продължи:

— Това ли е станало с теб, Лоиал? Затова ли тръгна да пътуваш с Моарейн? Знам, че вие, огиерите, никога не напускате вашите стеддинг. Нима някой от тези тавирен те придърпа към себе си?

Лоиал съсредоточено заоглежда лулата си.

— Исках само да видя Дъбравите, засадени от нашия народ — измърмори той. — Само Дъбравите да видя. — Той хвърли поглед към Перин, сякаш търсеше помощ от него, но Перин само се ухили.

„Да те видя сега как ще ти подковат копитото.“ Не знаеше всичко, но знаеше, че Лоиал беше избягал. Той беше деветдесетгодишен, но все още недостатъчно зрял според огиерските разбирания, за да напусне стеддинг — да излезе Навън, така го наричаха — без разрешението на Старейте. Огиерите живееха много дълго, от гледна точка на хората. Лоиал твърдеше, че Старейте били много ядосани и искали да го върнат. И изглежда, смяташе да отлага този момент колкото е възможно повече.

Сред шиенарците настъпи някакво разбъркване мъжете наскачаха. От колибата на Моарейн излезе Ранд. Дори от това разстояние Перин го виждаше ясно. Младеж с рижа коса и сиви очи. Беше връстник на Перин и щеше да стърчи с половин глава над него, ако застанеха един до друг, въпреки че Ранд беше по-тънък, макар все пак с широки рамене. Бродиран със златни нишки тръни се спускаха по ръкавите на червения му сюртук с висока яка, а на гърдите на тъмното му наметало изпъкваше същото същество като на знамето — четириногата змия със златната грива. Ранд и Перин бяха отраснали заедно като приятели. „Дали все още сме приятели? Можем ли? Сега?“

Шиенарците се поклониха като един, с изправени глави, но с ръце на коленете.

— Господарю Дракон — извика Юно. — Ние сме готови. Чест е да служим.

Юно, които трудно можеше да произнесе и едно изречение, без да вметне някаква ругатня, този път говореше с най-дълбоко уважение. Гласовете на останалите отекнаха след неговия: „Чест е да служим.“ Очите на Масема, който обикновено виждаше лошото във всичко, сега бяха блеснали в израз на пълна преданост. И на Раган също. Всички до един очакваха команда, стига Ранд да благоволи да я изрече.

Ранд се спря да огледа сцената за миг, после се обърна и се скри сред дърветата.

— Пак спори с Моарейн — промълви Мин. — Днес цял ден спорят.

Перин не бе изненадан, въпреки че се почувства леко смутен. Да спориш с една Айез Седай! Припомни си всички приказки, които беше слушал като дете. Айез Седай, които караха тронове и държави да танцуват под невидимите им конци. Айез Седай, в чиито дарове винаги имаше уловка, чиято цена винаги изглеждаше по-малка, отколкото би повярвал човек, и все пак винаги се оказваше много по-голяма, отколкото би могъл да си представиш. Айез Седай, чийто гняв би могъл да накара земята да се разтвори и да предизвика мълнии. Някои от приказките бяха неверни, сега той го знаеше. И в същото време не казваха и половината от истината.

— По-добре да ида при него — каза той. — След споровете им той винаги се нуждае от някой, с когото да поговори. — А освен Моарейн и Лан имаше само още трима — Мин, Лоиал и той самият — които не зяпаха в Ранд, сякаш стои по-високо и от кралете. А от тримата само Перин го познаваше отпреди.

Той се заизкачва по склона, спирайки се само колкото да погледне към затворената врата на колибата на Моарейн. Лейа беше вътре, както и Лан. Стражникът рядко си позволяваше да се отдалечи много от своята Айез Седай. Много по-малката колиба на Ранд се намираше по-ниско, добре скрита сред дърветата, настрани от останалите. Беше се опитал да живее по-надолу, сред останалите мъже, но непрестанното им благоговение го беше отблъснало. Сега стоеше настрана, самотен. Твърде самотен, според Перин. Но той знаеше, че сега Ранд не се беше запътил към колибата си.

Перин забърза към едната страна на котловината, където склонът изведнъж се превръщаше в стръмна канара, висока петдесет крачки, гладка, покрита само на места с жилав мъх. Знаеше точно къде се намира цепнатината в скалата, отвор, през който едва можеше да провре раменете си. Беше като да преминеш през тунел.

Цепнатината се точеше на половин миля, след което рязко отваряше в овраг с дъно, покрито със скали и балвани, стръмните склонове бяха гъсто покрити с бор и елак. Дълги сенки се протягаха откъм слънцето, кацнало върху планинските ридове. Стените на това място бяха гладки, с изключение на процепа, и толкова стръмни, сякаш някой гигантски топор се беше забил в планините. Беше много по-защитимо от котловината, само че нямаше нито поток, нито извор. И никой не идваше тук. Освен Ранд, след караниците си с Моарейн.

Ранд бе застанал недалече от входа, опрял гръб на един груб боров ствол, и се взираше в разтворените си длани, Перин знаеше, че на всяка от тях има по една жигосана в плътта чапла, Ранд не помръдна, когато ботушът на Перин изскърца върху камък зад него.

А после изведнъж започна да декламира тихо, без да вдига очи от ръцете си:

Двойно и повторно ще бъде той белязан,

дваж да живее и дваж да умре.

Веднъж чапла, която пътя му ще предопредели.

Дваж чапла, за да го прогласи истински.

Дракон веднъж, като забравено възпоминание.

И Дракон повторно, заради цената, която ще плати.

Потръпна и пъхна длани под мишниците си.

— Никакви Дракони! — изсмя се той дрезгаво. — Все още не.

За миг Перин впери очи в него, безмълвен. Мъж, който можеше да прелива Единствената сила. Мъж, обречен да обезумее от покварата на сайдин, мъжката половина на Верния извор, и който със сигурност щеше да унищожи всичко около себе си в своето безумие. Мъж — нещо! — което всеки обикновен човек по света бе научен да ненавижда и от което да се бои още от дете. Само че… трудно му беше да престане да вижда в Ранд момчето, с което беше отраснал. „Как може човек просто да престане да бъде нечий приятел?“ Перин си избра един гладък малък балван, седна и зачака.

След малко Ранд извърна глава към него и го погледна.

— Смяташ ли, че Мат е добре? Толкова зле изглеждаше, когато го видях последния път.

— Би трябвало вече да е добре.

„Вече трябва да е пристигнал в Тар Валон. Там ще го Изцерят. А Нинив и Егвийн го пазят от беди.“ Егвийн и Нинив, Ранд, Мат и Перин. Петимата от Емондово поле в Две реки. Малцина външни хора бяха идвали в Две реки, освен по някой амбулант от време на време и търговци-прекупвачи веднъж в годината, за да изкупят вълна и табак. Почти някой от местните не бе напускал областта. Докато Колелото не ги избра за своите тавирен и петимата прости младежи от селцето не можеха повече да останат в родния си край. Не можеха повече да останат това, което бяха. Ранд кимна и се умълча.

— Напоследък… — Перин се окашля, — напоследък се хващам, че ми се ще пак да си бъда ковач. А ти… иска ли ти се пак да си прост пастир?

— Дълг — промърмори Ранд. — Смъртта е по-лека от перце, дългът — по-тежък от планина. Така казват в Шиенар. „Тъмния се е размърдал. Последната битка иде. И Прероденият Дракон трябва да се възправи срещу Тъмния в Последната битка, инак Сянката ще покрие всичко. Колелото на Времето ще бъде строшено. Всеки Век ще бъде пресътворен от Тъмния по негов образ и подобие.“ А съм само аз. — Той се разсмя тъжно и раменете му се разтресоха. — Получих дълга, защото няма друг, нали така?

Перин се замърда раздразнено. В смеха на приятеля му се долавяше суровост, от която кожата му настръхна.

— Пак си се карал с Моарейн. Все за същото ли?

Ранд си пое дълбоко дъх и изхриптя.

— Нима не се караме винаги за същото? Те са там, долу, в Равнината на Алмот, и Светлината знае само къде още. Стотици. Хиляди. Обявили са се на страната на Преродения Дракон, защото аз развях това знаме. Защото сам позволих да бъда обявен за Дракона. Защото не видях никакъв друг избор. А те гинат. Сражават се, търсят, и отправят молитви за човека, който трябва да ги поведе. Гинат. А аз си седя тук в безопасност сред планините, цяла зима. Аз… им дължа… нещо.

— Да не мислиш, че на мен ми харесва? — Перин раздразнено тръсна глава.

— Ти просто приемаш това, което каже тя — процеди Ранд. — Никога не си се изправял срещу нея.

— Ти пък като се изправяш, каква полза? Цяла зима спориш с нея, обаче пак киснем тук.

— Защото е права. — Ранд отново се изсмя със същия смразяващ кръвта смях. — Светлината да ме изгори дано, но тя е права. Всички те са пръснати на малки групички, из цялата равнина, от Тарабон до Арад Доман. Ако се присъединя, към които и да е от тях, Белите плащове и доманската армия, както и тарабонците, ще връхлетят върху тях като патица върху бръмбар.

Перин насмалко да се разсмее.

— Щом си съгласен с нея, защо, в името на Светлината, непрекъснато спориш?

— Защото трябва да правя нещо. Иначе ще… ще се пръсна като прогнила диня.

— Какво да направиш? Ако я слушаш какво казва…

Ранд не го остави да се доизкаже.

— Моарейн казва! Моарейн казва! — Скочи и стисна главата си с ръце. — Моарейн за всичко има какво да каже! Моарейн казва, че в никакъв случай не трябва да отида при хората, които загиват в мое име. Моарейн казва, че сам ще разбера какво трябва да направя, защото Шарката ще ме принуди да го направя. Моарейн казва! Но никога не казва как точно ще го разбера. О, не! Виж, това тя не знае. — Ръцете му се отпуснаха и той се обърна към Перин. Очите му бяха присвити. — Понякога ми се струва, че Моарейн насочва стъпките ми като на някой танцуващ тайренски жребец. Изпитвал ли си някога това чувство?

Перин прокара пръсти през къдравата си коса.

— Аз… каквото и да ни подбутва, или да ни дърпа, знам кой е врагът, Ранд.

— Баал-замон — отрони Ранд. Едно от древните имена на Тъмния. На езика на тролоците означаваше „Сърце на Мрака“. — И аз трябва да се изправя срещу него. Перин — Очите му се затвориха лицето му се разкриви в гримаса — полуусмивка, полуболка. — Светлината да ми е на помощ дано, ту ми се иска да се случи веднага, да се свърши веднъж и завинаги, ту… Колко ли пъти ще мога да… О, Светлина, как ме дърпа! Ами ако не мога… Ако… — Земята потрепера.

— Ранд? — извика Перин разтревожено.

Ранд потръпна. Въпреки студа на лицето му бе избила пот. Очите му бяха здраво стиснати.

— О, Светлина — простена той. — Как ме дърпа…

Изведнъж земята под нозете на Перин се надигна и долината отекна с мощен тътен. Сякаш земята се беше сгърчила. Усети… като че ли тя подскочи под него, за да я посрещне. Долината се разтърси, сякаш нечия огромна ръка се бе протегнала от небесата, за да я изтръгне от планината. Той се прилепи до земята, а тя сякаш се мъчеше да отскочи и да го удари. Пред очите му заподскачаха камъчета, заудряха го, прахта се надигна на вълни.

— Ранд! — Ревът му се изгуби сред мощния тътен.

Ранд стоеше изправен, отметнал глава, все още с плътно затворени очи. Като че ли изобщо не усещаше трусовете на земята, която го накланяше ту насам, ту натам. Колкото и да го подхвърляше равновесието му не се наруши. Перин не беше сигурен, но му се стори, че на лицето на Ранд се е изписала тъжна усмивка. Околните дървета се разклатиха, борът се прекърши и горната му част се стовари няма и на три крачки от Ранд. Той и това не забеляза, както всичко останало.

— Ранд. Заради любовта към Светлината, Ранд! Спри!

Всичко свърши така рязко, както бе започнало. Скършен клон изпука от един голям дъб и падна с трясък. Перин бавно се изправи. Кашляше. Прахът се стелеше във въздуха, прашинките проблясваха под лъчите на късното слънце. Ранд се взираше в нищото, гърдите му се повдигаха тежко, сякаш беше пробягал десет мили. Това не се бе случвало, нито дори нещо, което смътно да го наподоби.

— Ранд — промълви предпазливо Перин. — Какво…

Ранд все още сякаш се взираше в безкрайната далечина.

— Винаги е там. Зове ме. Притегля ме. Сайдин. Мъжката половина на Верния извор. Понякога не мога да се въздържа да не протегна ръка към него. — Направи жест, сякаш улавя нещо във въздуха и се взря в затворения си юмрук. — Мога да усетя покварата още преди да съм го докоснал. Покварата на Тъмния, като тънък отровен покров, опитващ се да скрие Светлината. Призлява ми, но пак не мога да се спра. Не мога! Само понякога — протегнеш се и все едно, че хващаш въздуха. — Празната му ръка се разтвори и той се изсмя горчиво. — Ами ако стане точно това, когато дойде часът на Последната битка? Ако тогава посегна и не уловя нищо?

— Е, този път поне хвана — отвърна дрезгаво Перин. — Виж какво направи!

Ранд се огледа, сякаш виждаше нещата около себе си. Падналия бор, скършените клони. Щетите, осъзна Перин, бяха изненадващо малки. Беше очаквал в земята да зейнат бездънни процепи. Стената от дървета изглеждаше почти цяла.

— Не исках да го направя. Беше все едно да се опитам да наточа вино, но вместо това измъкнах чепа от бъчвата. Трябваше да го отпратя нанякъде, преди да ме е изгорило, но… Не исках това.

Перин поклати глава. „Каква полза да го убеждавам да не се опитва да го прави пак? Той едва ли разбира какво върши повече от мен.“ Задоволи се само с:

— Достатъчно хора на този свят искат смъртта ти — както и на всички ни, — че да вършиш и тяхната работа. — Ранд като че ли изобщо не го слушаше. — Най-добре е да се връщаме в стана. Скоро ще се стъмни и не знам за теб, но аз лично съм гладен.

— Какво? О, върви, Перин. Аз ей сега ще дойда. Искам да поостана сам още малко.

Перин се поколеба, после неохотно се обърна и се запъти към процепа в стената на долината. Спря се, когато Ранд заговори отново.

— Ти имаш ли сънища, когато спиш? Хубави сънища?

— Понякога — отвърна предпазливо Перин. — Обикновено не помня какво съм сънувал. — Беше се научил да поставя бариери пред сънищата си.

— Сънищата винаги ги има — промълви Ранд толкова тихо и унесено, че Перин едва го чу. — Може би ни казват разни неща. Верни неща. — И млъкна.

— Вечерята ни чака — каза Перин, но Ранд бе потънал в мислите си. Перин се обърна и го остави сам.