Робърт Джордан
Прероденият дракон (36)

Глава 35
Соколица

Страшникът изпревари Перин с дългия си разкрач и докато младежът си пробиваше път сред навалицата пред вратите на хана, Лан вече се изкачваше по стъпалата, без да дава вид, че бърза особено. Перин също закрачи бавно като него, разблъсквайки навалицата. Зад гърба му се чу сърдит ропот, че някои се бутали нахално през хората.

— Пак ли? — говореше Орбан, вдигнал сребърната чаша да му я долеят. — Ами хубаво. Значи лежат те в засада край пътя, по който пътувахме, и то засада, каквато не съм очаквал толкова близо до Ремен. Скачат с викове срещу нас иззад храстите. Докато си поемем дъх, се омесиха с нас, мушкат с копията, начаса убиха двама от най-добрите ми хора и един на Ган. Тъй де, познах ги аз айилците още щом ги видях, и…

Перин забърза нагоре по стълбите. „Е, вече наистина ги познаваш.“

Откъм стаята на Моарейн се чуваха гласове. Не искаше и да си помисли какво казва Айез Седай, така че забърза и мушна глава в стаята на Лоиал.

Огиерското легло беше ниско, масивно и два пъти по-дълго и по-широко от обикновено легло. Заемаше по-голямата част от стаята, не по-малко просторна и хубава от тази на Моарейн. Перин смътно си спомни, че Лоиал беше споменал нещо за изпято дърво, и в друг момент сигурно щеше да се спре, за да се възхити на плавните му извивки, които го правеха да изглежда все едно че е израснало на мястото си. Явно някога много отдавна в Ремен се беше отбил някой огиер, защото ханджията беше намерил и едно дървено кресло като за Лоиал и го беше напълнил с възглавници. Огиерът се беше разположил удобно в него, по риза и гащи, чешеше разсеяно голия си глезен с палеца на другия си крак и пишеше в голяма, подвързана с плат книга, поставена на облегалката.

— Тръгваме! — каза Перин.

Лоиал подскочи и за малко да разлее мастилницата и да събори книгата.

— Тръгваме ли? Та ние едва-що пристигнахме — изръмжа той.

— Да, тръгваме. Срещаме се при конюшнята, побързай. И гледай да не те види някой като излизаш. Мисля, че има задно стълбище откъм кухнята. — Миризмата на храна откъм неговия край на коридора беше твърде силна, за, да няма такова.

Огиерът погледна съжалително леглото и заобува ботушите си.

— Но защо?

— Белите плащове — отвърна Перин. — Ще ти разкажа по-късно. — И измъкна главата си преди Лоиал да е успял да му зададе нови въпроси.

Не беше разопаковал багажа си и след като окачи колчана на колана си, метна одеялото и дисагите през рамо и вдигна лъка, не остана никаква следа, че е бил тук. Нито гънка върху сгънатите откъм краката одеяла върху леглото, нито капка вода в пукнатия умивалник. Дори фитилът на лоената свещ си остана недокоснат. „Трябва да съм знаел, че няма да остана. Напоследък, изглежда, не оставям никаква диря след себе си.“

Както подозираше, едно тясно стълбище в дъното водеше до тесен коридор, минаващ покрай кухнята. Той надникна предпазливо през открехнатата врата. Вътре в голямото плетено колело крачеше кухненският пес и въртеше дълъг шиш, на който бяха нанизани агнешки бут, голяма мръвка телешко, пет пилета и една гъска. От казана за супа, провиснал от тежка макара над второто огнище, се вдигаше благоуханна пара. Не се мяркаше нито готвачка, нито някое друго живо същество. Само кучето. Благодарен на лъжите на Орбан, Перин бързо излезе навън.

Оказа се първи в конюшнята. Един фенер, окачен на дървен стълб, хвърляше смътна светлина. Стъпко и другите им коне стояха в ясли близо до вратата; големият кон на Лоиал почти запълваше своята. Миризмата на сено и коне беше позната и успокояваща.

Дежуреше само един коняр, човечец с мършаво лице и мръсна риза, с оредяла сива коса, който настоя да разбере кой е Перин, че да му заповядва да оседлае четири коня, кой му е господарят и къде така е тръгнал натоварен посред нощ, и дали господин Фурлан знае, че се измъква ей така на, и какво крие в дисагите си, и какво му е на очите, да не е болен?

Във въздуха иззад Перин профуча монета и златото й проблесна в светлината на фенера. Конярят я улови с една ръка и я захапа.

— Оседлавай — каза Лан. Гласът му беше като студено желязо.

Конярят се поклони и се разбърза да приготви конете.

Моарейн и Лоиал пристигнаха при конюшнята тъкмо навреме и всички хванаха юздите и поведоха конете след Лан по една уличка, отвеждаща от хана към реката. Лекото потропване на копитата привлече вниманието само на едно дръгливо куче, което излая веднъж и подви опашка.

— Това навява спомени, нали, Перин? — каза Лоиал, тихо според собствените си представи.

— По-тихо — прошепна Перин. — Какви спомени?

— А, ами като по-рано. — Огиерът успя някак да приглуши гласа си; сега пак бръмчеше като бръмбар, само че с размерите на куче, а не на кон. — Измъкване в нощта, с врагове зад нас, а може би и пред нас, във въздуха витае опасност. И хладният полъх на приключението.

Перин погледна навъсен над седлото на Стъпко към Лоиал. Не беше трудно — очите му бяха малко над седлото, а Лоиал стърчеше с глава, рамене и гърди над него от другата страна.

— Какви ги говориш? Току-виж съм повярвал, че обичаш опасностите! Лоиал, да не си се побъркал?

— Просто се настройвам — отвърна му малко официално огиерът. Или може би оправдателно. — За книгата ми. Всичко това трябва да го опиша. Смятам, че започва да ми харесва. Приключенстването. Разбира се, че ми харесва. — Ушите му помръднаха свирепо. — Трябва да ми харесва, ако искам да го опиша.

Перин поклати глава.

Саловете край каменните кейове бяха тъмни, тихи и мрачни, както и повечето кораби. Но по пристана до борда на един двумачтов кораб се движеха фенери и хора, както и по палубата му. Основните миризми тук бяха на катран и въже, примесени с миризма на риба, въпреки че нещо откъм най-близкия склад излъчваше остри, лютиви аромати, почти заглушени от останалите.

Лан бързо намери капитана — нисичък слаб мъж, който имаше странния навик да държи главата си килната на една страна, докато слуша. Пазаренето скоро приключи и навързаха примки и пръти, за да вдигнат конете на борда. Перин се погрижи за конете, като им заговори успокоително; конете не понасяха необичайното, особено да ги вдигат във въздуха, но дори и жребецът на Стражника, изглежда, се поуспокои от тихото му мърморене.

Лан даде злато на капитана и сребро на двама от моряците, които изтичаха боси до един склад да донесат торби с ечемик. Други от екипажа оградиха конете между мачтите с няколко въжета, като не спираха да мърморят за мръсотията, която щяло да трябва да чистят. Перин не мислеше, че искат някой да ги чуе, просто ушите му уловиха приказките им. Тези хора явно не бяха свикнали да превозват коне.

Скоро „Снежната гъска“ беше готова да отплава, съвсем малко преди плановете на самия капитан. Казваше се Джайм Адарра. След като развързаха въжетата, Лан поведе Моарейн долу, а Лоиал ги последва с бездънна прозявка. Перин остана облегнат на перилото край носа и се зачуди дали „Снежната гъска“ ще надбяга вълците по реката, дали ще изпревари сънищата.

И тъкмо когато и последното въже беше хвърлено на брега и един от докерите го улови, някакво момиче в тесни срязани поли излетя от сенките между два склада с вързоп в ръце и скочи на палубата. В следващия миг моряците оттласнаха кораба от брега.

Адарра се завтече към нея от мястото си при кормилото, но тя спокойно остави вързопа си и бързо заговори:

— Ще попътувам по реката до… а-а… да речем, докъдето пътува той. — И кимна към Перин, без да го поглежда. — Не възразявам да спя на палубата. Студът и влагата не ме притесняват.

Последваха няколко минути пазарене. Тя му подаде три сребърника, изгледа намръщено медниците, които й върна, след което ги пъхна в кесийката си и пристъпи до Перин.

От нея се носеше мирис на дъхави треви, лек, свеж и чист. Тя го изгледа с тъмните си скосени очи, а после се обърна към брега. Беше някъде на неговата възраст, реши той; не можеше да реши дали носът й отива, или е малко прекалено голям. „Ти наистина си глупак, Перин Айбара. Защо толкова те интересува как изглежда тя?“

Вече бяха на двайсетина крачки; греблата оряха бели бразди в черната вода. За миг Перин си помисли дали да не я хвърли през борда.

— Е — рече тя, — не очаквах пътищата ми да ме върнат в Иллиан толкова скоро. — Гласът й беше звучен и тя говореше равно, но не неприятно. — Ти също отиваш в Иллиан, нали? — Той стисна устни. — Недей да се цупиш. Оставихте голяма бъркотия, ти и онзи айилец. Врявата тъкмо се надигна, когато тръгнах.

— Нали не си им казала?

— Хората в градчето си мислят, че айилецът е скъсал веригата със зъби или с голи ръце. Не можеха да решат кое от двете. — Тя се изкикоти. — Орбан гръмко недоволстваше, че раните щели да му попречат да тръгне лично да го залови.

Перин изсумтя.

— Ако още веднъж срещне айилец, ще си подмокри гащите, мътните го взели. — Окашля се и измънка: — Извинявай.

— За това не знам — отвърна тя, сякаш забележката му беше съвсем на място. — Видях го в Джеанна през зимата. Би се с четирима наведнъж. Двама уби, а другите двама принуди да се предадат. Не подбира за бой мъже, които не могат да се защитават. Но въпреки това е глупак. Въртят му се едни странни идеи за Великия черен лес. Онова, което някои наричат Гората на сенките. Чувал ли си за нея?

Той я изгледа накриво. Говореше за боеве и убийства така спокойно, както някоя друга жена би говорила как се печат курабийки. Никога не беше чувал за Великия черен лес, но Гората на сенките се намираше южно от Две реки.

— Ти преследваш ли ме? Гледаше ме там, в хана. Защо? И защо не си им казала какво си видяла?

— Един огиер — каза тя, взирайки се в реката — си е явно огиер, а другите не беше много трудно да разпозная. Успях да надникна много по-добре под качулката на „лейди Алис“ от Орбан и това лице подсказва, че мъжът с каменното лице е Стражник. Светлината да ме изгори, не бих пожелала да ми се ядоса. Той винаги ли изглежда така, или просто яде камъни за вечеря? Както и да е, оставаше ти. Не обичам нещо да не ми е ясно.

Той отново се замисли дали да не я хвърли през борда. Този път на сериозно. Но Ремен вече се бе превърнал в светло петънце далеч зад кърмата и той не можеше да прецени колко има до брега.

Тя, изглежда, прие мълчанието му като подкана да продължи.

— Така че имам една… — огледа се и сниши глас, въпреки че най-близкият гребец бе на цели десетина крачки от тях — Айез Седай, един Стражник, един огиер… и ти. Селянин, на пръв поглед. — Скосените й очи се вдигнаха да срещнат неговите жълти — той не ги отклони и тя се засмя. — Само дето освобождаваш затворен в клетка айилец, говориш си надълго и широко с него, след което му помагаш да накълца дузина Бели плащове на наденица. Предполагам, че го правиш редовно — ти определено изглеждаше, сякаш за теб това си е нещо най-обикновено. Надушвам нещо странно в група пътници като вашата, а тъкмо странните дири са това, което търсят Ловците.

Той примигна.

— Ловец? Ти? Ти не можеш да си Ловец. Ти си момиче!

Усмивката й стана толкова невинна, че той се дръпна. Момичето отстъпи назад, махна с двете си ръце и вече държеше в тях два ножа, толкова ловко, колкото можеше да го направи само Том Мерилин. Единият от гребците извика задавено, а двама други се препънаха; дългите гребла се заблъскаха и оплетоха и „Снежната гъска“ се килна на една страна, докато виковете на капитана не оправиха нещата. Междувременно чернокосото момиче направи така, че ножовете отново да изчезнат.

— С пъргави пръсти и чевръст ум се стигна много по-далеч, отколкото с меч и мускули. Острият поглед също помага, но за щастие си имам и него.

— И скромност също — промърмори Перин. Тя май не усети иронията.

— Положих клетвата и получих благословията на Великия площад на Тамаз, в Иллиан. Може би бях най-младата, но в онази гмеж, при всичките онези тромпети, барабани, цимбали и викане… И някое шестгодишно хлапе можеше да положи клетвата, без никой да забележи. Бяхме над хиляда души, може би две хиляди, и всеки с идея къде да намери Рога на Валийр. Аз си имам своя — може би ще се окаже вярна, — но никой Ловец не може да си позволи да подмине странна диря. Рогът със сигурност се намира в края на някоя странна диря, а не съм виждала по-странна диря от тази, която оставяте вие четиримата. Накъде сте тръгнали? За Иллиан? Или за някъде другаде?

— Каква ти беше идеята? — попита той. — За това къде е Рогът? — „Стои си на сигурно място в Тар Валон, надявам се, и Светлината дано даде никога повече да не го зърна.“ — Да не смяташ, че е в Геалдан?

Тя го изгледа намръщено — имаше чувството, че подуши ли нещо, не го изпуска, но беше готов да й предложи толкова странични дири, колкото може да поеме — след което каза:

— Да си чувал някога за Манедерен?

Той едва не се задави.

— Чувал съм — отвърна предпазливо.

— Всяка кралица на Манедерен е била Айез Седай, а кралят е бил Стражникът, обвързан с нея. Не мога да си представя такова място, но така се казва в книгите. Била е голяма земя — по-голямата част от Андор, Геалдан и още — но престолнината, самият град, се е намирал в Мъгливите планини. Там смятам, че е Рогът. Освен ако вие четиримата не ме заведете до него.

Той се наежи. Позволяваше си да го поучава като неграмотен селски дръвник.

— Рогът в Манедерен няма да го намериш. Градът е бил разрушен по време на Тролокските войни, когато последната кралица привлякла твърде много от Силата, за да унищожи Властелините на ужаса, които убили съпруга й. — Моарейн му беше казала имената на този крал и кралица, но той ги беше забравил.

— Не в Манедерен, селянче — отвърна тя кротко, — макар че такава земя би могла да е много подходящо място за скривалище. Но в Мъгливите планини е имало други държави, други големи градове, толкова древни, че дори Айез Седай не ги помнят. Я си помисли за онези приказки, че било лош късмет да навлезеш в планините. Какво по-добро място да се скрие Рогът от онези забравени градове?

— Чувал съм истории за нещо, скрито в планините. — Дали щеше да му повярва? Никак не беше добър в лъжите. — В историите не се казва какво, но се смята, че било най-великото съкровище на света, така че може да е Рогът. Но Мъгливите планини се простират на стотици левги. Ако смяташ да го намериш, не бива да си губиш времето с нас. Иначе Орбян и Ган може да го намерят преди тебе.

— Казах ти, че те имат някаква странна идея, че Рогът бил скрит във Великия черен лес. — Усмихна му се. Усмихната, устата й никак не изглеждаше голяма. — И ти обясних вече, че един Ловец трябва да следва странни дири. Късмет имате, че Орбан и Ган бяха ранени в битката с онези айилци, иначе и те щяха да скочат на борда. Аз поне няма да ви се пречкам на пътя, да ви досаждам или да налитам да се бия със Стражника.

Той изръмжа недоволно.

— Ние сме най-обикновени пътници, на път за Иллиан, момиче. Как се казваш? Ако ще трябва да деля този кораб с теб дни наред, не мога все да те наричам момиче.

— Наричам се Мандарб. — Той не можа да се сдържи и прихна. Скосените й очи го изгледаха разгорещено. — Ще ти кажа нещо, селянче. — Тонът й си остана равен. Почти. — На Древния език Мандарб означава „резец“. Подходящо име за един Ловец на Рога!

Той успя някак да потисне смеха си и й посочи конете.

— Виждаш ли оня черен жребец? Името му е Мандарб.

Очите й загубиха блясъка си и на бузите й разцъфнаха червени петна.

— О! По рождение съм Зарийн Башийр, но Зарийн не е никакво име за един Ловец. В сказанията Ловците имат имена като Рогош Орловото око.

Изглеждаше толкова съкрушена, че той побърза да каже:

— На мен името Зарийн ми харесва. Отива ти. — Блясъкът в очите й се върна и за миг му се стори, че отново ще извади някой от ножовете си. — Стана късно, Зарийн. Искам да поспя малко.

Обърна гръб и тръгна към люка, отвеждащ под палубата. По раменете му полазиха тръпки. Моряците продължаваха да тупат с боси крака по палубата, теглейки тежките весла. „Глупак. Едно момиче не би могло да ти забие нож в гърба. Не и пред хора. Нали?“ И тъкмо когато стигна до отворения капак, тя извика:

— Ей, селянче! Може би ще се нарека Файле. Баща ми ме наричаше така, когато бях малка. Означава „соколица“.

Той се вкочани и за малко да изпусне първото стъпало на стълбата. „Съвпадение.“ Насили се да не се обърне. „Трябва да е съвпадение. Ех, Мин, защо ти трябва да виждаш разни неща?“