Робърт Джордан
Прероденият дракон (13)

Глава 12
Амирлинския трон

Сюан Санче крачеше из кабинета си и от време на време спираше сините си очи, които бяха карали владетели да тръпнат, върху изкусно гравираната, изработена от абанос кутия, поставена върху дълга маса в средата на стаята. Надяваше се, че няма да й се наложи да използва някой от документите, прибрани в кутията. Бяха приготвени и подпечатани тайно, от собствената й ръка, за да отговорят на дузина възможни ситуации. Бе обкръжила кутията с „преграда“, тъй че ако нечия друга ръка се опиташе да я отвори, съдържанието й щеше мигом да се изпепели; много вероятно беше и самата кутия да лумне в пламъци.

— И да изгори крадливата ръка, чиято и да се окаже тя, така че нивга да не го забрави — измърмори Санче.

За стотен път, откакто й бяха казали, че Верин се е завърнала, намести шарфа на раменете си, без дори да съзнава какво върши. Висеше под кръста й, широк и нашарен с цветовете на седемте Аджа. Амирлинския трон принадлежеше на всички Аджа и същевременно на нито една от тях, независимо от коя беше издигната.

Стаята беше пищно украсена, защото от поколения се полагаше на жените, носещи шарфа-епитрахил. Високата камина и широкото й студено огнище бяха облицовани със златист кандорски мрамор, а подовите плочки с форма на диамант бяха от червен камък, донесен от Мъгливите планини. Стените бяха покрити с пана от твърдо като желязо дърво с бледи шарки, с врязани по тях фантастични зверове и птици с невероятна перушина — дърворезба, донесена от земите отвъд Айилската пустиня от Морския народ още преди раждането на Артур Ястребовото крило. Високите извити прозорци, сега разтворени, за да нахлуят вътре миризмите на прясна зеленина, гледаха към тераса, обърната към личната градина на Амирлин, в която тя напоследък рядко имаше време да се разхожда.

Цялото това великолепие беше в рязък контраст със скромната мебелировка, която Сюан Санче бе внесла в стаята. Единствената маса и солидният стол бяха без никаква украса, макар и добре излъскани от времето и пчелния восък. Такъв бе и единственият друг стол в стаята. Той беше поставен малко настрана, за да може лесно да бъде придърпай в случай, че тя поканеше посетителя да седне. Пред масата беше просната малка тайренска черга, изтъкана в прости шарки от синьо, кафяво и златно. Над камината висеше единствената картина в стаята, с тънки рибарски лодки сред тръстика. На няколко лавици имаше книги. Това бе всичко. Дори светилниците нямаше да изглеждат не на място в някоя проста селска къща.

Сюан Санче беше родена в Тийр и бе работила на рибарската лодка на баща си, също такава като лодките на картината, в една делта, наречена „Пръстите на Дракона“, още преди да си бе и помисляла, че ще се озове в Тар Валон. Дори след десетте години, откакто бе издигната на Трона, все още не беше навикнала на толкова лукс. Спалнята й беше обзаведена още по-просто.

„Десет години с шарфа — помисли си тя. — Близо двадесет, откакто реших да отплавам по тези опасни води. И ако сега се подхлъзна, ще съжаля, че не съм останала да тегля рибарските мрежи.“

Чу се звук и тя се извърна. Друга Айез Седай влязла в стаята, жена с бронзов загар и тъмна, късо подстригана коса.

— Да, Леане?

Пазителката на Хрониките се поклони почти толкова дълбоко, колкото би го направила всяка друга извикана. Високата почти колкото мъж Айез Седай беше втората по ранг след Амирлин в Бялата кула и въпреки че бяха приятелки със Сюан още от годините, когато двете служеха като новачки, понякога упорството на Леане да крепи достойнството на Амирлинския трон бе прекалено и на Сюан й се дощяваше да запищи.

— Верин е тук, майко, и моли за разрешение да поговори с вас. Казах й, че сте заета, но тя моли…

— Не съм чак толкова заета, че да не поговоря с нея — отвърна Сюан. Твърде бързо, осъзна тя, но не я интересуваше. — Извикай я. Не е необходимо да оставаш, Леане. Ще поговоря с нея насаме.

Помръдването на веждите бе единственият признак на изненада на лицето на Пазителката. Амирлин рядко приемаше някого, дори кралиците, без присъствието на Пазителката. Но Амирлин си беше Амирлин. Леане излезе с поклони и след малко мястото й бе заето от Верин, коленичила да целуне пръстена с Великата змия на пръста на Сюан. Кафявата сестра носеше под мишница някаква доста голяма торба.

— Благодаря ви, че ме приехте, майко — изрече Верин, след като се изправи. — Нося ви спешни вести от Фалме. И повече. Просто не знам откъде да започна.

— Започни откъдето искаш — каза Сюан. — Тези стаи са защитени с „прегради“, в случай че някоя си помисли да използва детски хитрини да подслушва. — Верин повдигна вежди изненадана и Амирлин добави: — Много неща се промениха тук, откакто напусна. Говори.

— Най-важното тогава е, че Ранд ал-Тор се провъзгласи за Преродения Дракон.

Сюан усети облекчение в гърдите си.

— Надявах се, че е той — промълви тя тихо. — Получих известия от жени, които можеха да кажат само това, което са чули, а мълвата идва тук на вълни с всеки търговски кораб или фургон, но не можех да съм сигурна. — Тя въздъхна дълбоко. — Но все пак ми се струва, че мога да кажа деня, в който е станало. Знаеш ли, че двамата Лъжедракони не безпокоят повече света?

— Не съм чула за това, майко. Това е добра новина.

— Да. Мазрим Таим е в ръцете на нашите сестри в Салдеа, а другият нещастник от Хадънски мрак, Светлината дано има милост към него, е бил пленен от тайренците и убит на място. Изглежда, никой не знае името му. Двамата са били заловени в един и същи ден, и според мълвата, при едни и същи обстоятелства. Сражавали са се и са печелили битката, когато изведнъж в небето блеснала ярка мълния и се появило видение, само за миг. Има дузина различни версии какво точно е било, но и в двата случая резултатът бил един и същ. Конете на Лъжедраконите се изправили на задните си крака и ги хвърлили от седлата. Те паднали в несвяст и последователите им извикали, че са мъртви, след което побегнали от бойното поле и Лъжедраконите били заловени. Някои от докладите до мен говорят за видения в небето над Фалме. Ще заложа една жълтица срещу изтъркан петак, че това е бил мигът, в който Ранд ал-Тор се е провъзгласил.

— Истинският Дракон се е Преродил — промълви Верин почти на себе си. — И ето че в Шарката няма повече място за Лъжедракони. И ние пуснахме Преродения Дракон да броди на воля по света, Светлината дано се смили над нас.

Амирлин раздразнено поклати глава.

— Направихме това, което трябваше да се направи. — „И ако дори най-новата от новачките научи за това, ще бъда усмирена преди следващия изгрев, стига преди това да не ме разкъсат жива. Мен, както и Моарейн, и Верин, и вероятно всяка друга, за която помислят, че може да му е приятелка.“ Не беше лесно да се поддържа толкова голям заговор, за който знаеха само три жени, след като и най-близката приятелка можеше да ги издаде и да сметне, че така е изпълнила дълга си. „Светлина, де да можех поне да съм сигурна, че биха били прави да го извършат.“ — В ръцете на Моарейн той поне е в безопасност. Тя поне ще го наставлява и ще направи това, което се налага. — Какво друго имаш да ми кажеш, дъще?

Вместо отговор Верин постави кожената торба на масата и извади от нея извит златен рог със сребърен надпис, врязан около широката му финия. Постави рога на масата и погледна Амирлин в безмълвно очакване.

На Сюан не й беше нужно да се приближава, за да разчете надписа. Тиа ми авен Моридин, исайнде вадин. „За моя зов смъртта не е преграда.“

— Рогът на Валийр? — ахна тя. — Пренесла си това през целия път дотук, през стотици левги, при толкова Ловци, които го дирят навсякъде? Светлина, жено, той трябваше да остане при Ранд ал-Тор.

— Знам, майко — отвърна кротко Верин, — но Ловците до един очакваха да го намерят в превелики приключения, а не в някаква си торба при четири жени, придружаващи болен младеж. А и нямаше да помогне на Ранд.

— Какво искаш да кажеш? Та на него му предстои да поведе Тармон Гай-дон. Рогът трябва да призове мъртвите герои от гроба, за да се сражават в Последната битка. Да не би Моарейн за пореден път да е съставила някакъв нов план, без да се посъветва с мен?

— Това не е дело на Моарейн, майко. Ние планирахме, но Колелото тъче Шарката по своята си воля. Не Ранд духна пръв Рога. Стори го Матрим Каутон. А сега Мат лежи долу и гине заради връзката си с камата на Шадар Логот. Освен ако не бъде Излекуван тук.

Сюан потръпна. Шадар Логот, мъртвият град, толкова покварен, че дори тролоците се бояха да влизат в него. И с пълно основание. По случайност една кама от това място бе попаднала в ръцете на Мат, изкривявайки и покварявайки го със злото, съсипало целия град преди много време. Убивайки го. „Случайно ли? Или според Шарката? Той също е тавирен, в края на краищата. Но… Мат е надул Рога. В такъв случай…“

— Докато Мат е жив — продължи Верин, — Рогът на Валийр не е нищо повече от най-обикновен рог за всеки друг. Ако той умре, разбира се, друг някой може да го огласи и да изкове връзка между себе си и Рога. — Погледът й остана спокоен, непритеснен от това, което сякаш предлагаше.

— Мнозина ще умрат преди да сме приключили, дъще. — „Но кого другиго бих могла да използвам да го огласи отново? Вече не бих рискувала да се опитвам да го върна на Моарейн. Някой Гайдин, може би. Може би.“ — Шарката все още предстои да предопредели съдбата му.

— Да, майко. А Рогът?

— Засега — отсече най-сетне Амирлин — ще скрием това нещо някъде така, че само ние двете да знаем къде е. След това ще помисля какво да направим.

Верин кимна.

— Както кажете, майко.

— Това ли е всичко, което имаш за мен? — сряза я Сюан. — Ако е така, ще трябва да се погрижа за онези три бегълки.

— Остава проблемът със сеанчанците, майко.

— Какво за тях? Във всички доклади ми се съобщава, че са избягали през океана там, откъдето са дошли.

— Така изглежда, майко. Но се боя, че ще се наложи отново да си имаме работа с тях. — Верин измъкна малък бележник с кожена подвързия и го запрелиства. — Те са говорили за себе си като за Предходниците. „Онези, що идат преди.“ Говорили са за „Завръщането“ и как отново ще поискат владенията си. Записвала съм всичко, което съм чула за тях. Само от онези, които наистина са ги виждали, разбира се, или са си имали работа с тях.

— Верин, ти се тревожиш за риба-лъв в Морето на бурите, докато тук и сега сребрушката дъвче и къса мрежите ни.

Кафявата сестра продължи да прелиства страниците.

— Чиста метафора си е това, майко. Рибата-лъв. Веднъж видях една акула, подгонена от риба-лъв сред сенките, където умря. — Тя почука с пръст страницата. — Ето го. Това е най-лошото. Майко, сеанчанците използват Единствената сила в бой. Използват я като оръжие.

Сюан скръсти ръце. Докладите, които й бяха донесли пощенските гълъби, споменаваха и за това. Повечето сведения бяха от втора ръка, но имаше и няколко жени, които ги бяха писали като очевидци. Силата да се използва като оръжие! Дори изсъхналото мастило върху хартията съдържаше нотка на истерия, когато отбелязваше това.

— Това вече ни причинява неприятности, Верин, и ще ни причинява още повече, с разпространяването на приказките, и ще се разраства с тяхното разпространяване. Но нищо не мога да направя. Казаха ми, че тези хора са си отишли, дъще. Имаш ли някакви доказателства за противното?

— Ами, не, майко, обаче…

— Щом нямаш, нека да се заемем с изваждането на сребрушките от мрежата, преди да са започнали да пробиват дупки и в лодката ни.

Верин с неохота затвори бележника си и го затъкна в колана на гърба си.

— Както кажете, майко. Ако ми е позволено да попитам, как възнамерявате да постъпите с Нинив и другите две момичета?

Амирлин се поколеба.

— Преди да съм приключила с тях, ще съжалят, че не са могли да слязат по реката и да се продадат за стръв на риба. — Беше си чистата истина, но можеше да се схване по много начини. — Сега седни, ако обичаш, и ми разкажи всичко, ама всичко, което тези трите са казали или сторили, докато бяха с теб. Всичко.