Робърт Джордан
Прероденият дракон (47)

Глава 46
Послание от Сянката

Още като се върна пеш във Вътрешния град, Мат се усъмни дали това, което смята да направи, ще стане благополучно. Можеше и да стане, ако това, което му бяха казали, се окажеше вярно, но честно казано, не беше много сигурен в това. Той избягна овалния площад пред Двореца и заобиколи внушителната сграда и прилежащите й терени, по улици, които се виеха по очертанията на хълмовете. Златните куполи на Двореца му блещукаха подигравателно в далечината. Беше го заобиколил почти целия, обратно до площада, когато забеляза онова, което търсеше. Стръмен склон, нагъсто обрасъл с цветя, издигащ се от улицата до една бяла стена от груб камък. Няколко дебели дървесни клони с дебела кора стърчаха над стената и той можа да види зад тях короните на други дървета от градината на кралския палат.

„Стена като планински рид — помисли си той, — и градина отвъд нея.“ Може би все пак Ранд му беше казал истината.

Бегъл поглед в двете посоки го увери, че засега поне е съвсем сам на виещата се уличка. Трябваше да побърза — завоите не му позволяваха да погледне по-надалече и някой можеше да се появи всеки миг. Закатери се на четири крака по склона, без да го интересува, че ботушите му изравят дупки сред лехите с червени и бели цветя. Грубият камък на стената имаше достатъчно грапавини, по които да се захване с пръсти, издатини и пролуки задържаха пръстите на краката дори на обут в ботуши човек.

„Колко небрежно от тяхна страна“ — помисли си Мат, докато се катереше. За миг това катерене го върна в спомените му за дома, с Ранд и Перин, на едно пътешествие, което бяха предприели отвъд Пясъчните хълмове, до самите подстъпи на Мъгливите планини. Когато се върнаха в Емондово поле, бяха предизвикали гнева на всички, които можеха да ги докопат — най-вече самият той: всички смятаха, че хрумването е било негово — но в продължение на три денонощия те се бяха катерили по ридовете, бяха спали под открито небе и бяха яли яйца, снесени в гнезда на червеношийки, както и тлъсти сивоперести яребици, улучени със стрела или с камък от прашка, и зайци, хванати с примки, и през цялото време се смееха как не се боят от лошия късмет и как ей сега ще намерят някое съкровище. От тази тяхна детска експедиция беше донесъл един странен камък, със скелет на голяма риба, незнайно как отпечатан в него, и дълго бяло опашно перо от снежен орел, и къс от бял камък, голям колкото дланта му, който сякаш беше изсечен с формата на човешко ухо. Според него наистина приличаше на ухо, въпреки че Ранд и Перин не мислеха така, но Трам ал-Тор каза, че може и да е.

Пръстите му се изплъзнаха от една плитка дупка и за миг той изгуби равновесие. Едва успя да се хване за върха на стената и се издърпа. За миг остана да лежи там, дишайки тежко. Падането нямаше да е високо, но достатъчно, за да си счупи главата. „Глупак, да се зазяпам в спомени! За малко да се убия по онези ридове по същия начин. А беше толкова отдавна.“ Майка му сигурно вече бе изхвърлила всички онези неща. Погледна за последен път в двете посоки, за да се увери, че никой не го е видял — извиващата се улица под него все още беше празна — и скочи в кралската градина.

Градината беше голяма, със застлани с камъни алеи сред тревни площи и дървета и дебели сводести асми над алеите. И цветове навсякъде. Бели цветове, обсипали крушите, и бяло-розови, осеяли ябълковите дръвчета. Рози с какъв ли не цвят, ярки слънчеви зорници и пурпурна „Емондова слава“, и много, много други цветя, които не познаваше. За някои дори не беше сигурен, че е възможно да са истински. Един храст беше обсипан с цветове в яркочервено и златно, които приличаха на птици, а други цветя приличаха на слънчогледи, само че жълтите листа на питите им бяха повече от две стъпки дълги, а самите пити висяха от стволове, високи като огиер. По каменната настилка заскърцаха ботуши и той се присви до стената, за да се скрие. Минаваха стражи. Дългите им бели яки провисваха върху лъскавите брони. Те дори не погледнаха към него и той се ухили. „Късмет. Още мъничко късмет и няма да ме забележат, докато не връча това проклето нещо в ръцете на Мургейз.“

Промъкна се като сянка през градината, все едно че дебнеше зайци, като замръзваше до някой храст или се прилепваше до дървесен ствол всеки път, щом чуеше стъпки. Още две двойки войници минаха по пътеките, втората достатъчно близо, за да направят две крачки и да го спипат. Когато и те се скриха сред цветята, той откъсна стрък тъмночервен звездоплам и ухилен затъкна дебелолистия му цвят в косата си. Беше толкова забавно, колкото да крадеш яблъчници на Слънцеднева, че и по-лесно. Жените винаги пазеха печивата си зорко; тъпите войници дори не поглеждаха встрани от каменните алеи.

Много скоро се озова срещу бялата стена на самия Дворец и започна да се промушва зад редица разцъфтели по една дървена решетка бели рози, търсейки някаква врата. Над главата му имаше редица широки сводести прозорци, но той си помисли, че ще му е по-трудно да обяснява, ако го хванат да се промъква през прозорец, вместо да върви по коридор. Появиха се още двама войници и той замръзна; щяха да минат само на три крачки от него. И както стоеше притихнал, чу от прозореца над главата си: двама души говореха достатъчно високо, за да може да различи думите им.

— … на път за Тийр, велики господарю. — Първият глас звучеше изплашено.

— Остави ги да провалят плановете му, ако могат. — Вторият глас беше по-дълбок и силен, като на човек, свикнал да заповядва. — Пада му се, ако три необучени момичета успеят да го изиграят. Той винаги е бил глупак и продължава да е глупак. Има ли някаква вест за момчето? Той е онзи, който може да унищожи всички нас.

— Не, велики господарю. Изчезнал е. Но, велики господарю, едно от момичетата е рожбицата на Мургейз.

Войниците се приближаваха. „Хайде, тъпаци! Минавайте по-бързо, та да видя кой е този проклетник!“ Беше изтървал част от разговора.

— … се оказа твърде нетърпелив, след като възвърна свободата си — продължи дълбокият глас. Така и не проумя, че най-добрите планове искат време, за да съзреят. Иска да грабне света за един ден, и Каландор с него. Великият властелин да го вземе дано! Може да спипа момичето и да се опита да го използва. А това може да обърка моите планове.

— Както кажете, велики господарю. Да заповядам ли да я махнат от Тийр?

— Не. Онзи глупак ще го приеме като ход срещу самия него, ако разбере. А кой може да каже накъде би погледнал освен към меча? Погрижи се да умре кротко, Комар. Нека смъртта й да не привлече ничие внимание. — Смехът му прозвуча като тътен. — Тези невежи повлекани в тяхната Кула доста ще се озорят, докато я намерят, след като изчезна. Толкова по-добре. Нека да се свърши бързо. Бързо, преди той да е имал време да се добере до нея.

Двамата войници бяха почти до него. Мат се опита да ги накара с волята си да преминат по-бързо.

— Велики господарю — промълви колебливо другият, — това може да се окаже трудно. Знаем, че е тръгнала за Тийр, но корабът, на който се е качила, са го намерили край Арингил, а трите са го напуснали по-рано. Не знаем дали е взела друг кораб, или язди на юг. И може би няма да я намерим лесно преди да е стигнала в Тийр, велики господарю. Може би ако вие…

— Останали ли са на този свят някои други освен глупци? — каза дрезгаво дълбокият глас. — Смяташ ли, че мога да стигна до Тийр, без той да го забележи? Нямам намерение да се бия с него, поне засега. Донеси ми главата на момичето, Комар. Донеси ми главите и на трите, иначе сам ще ме молиш да отрежа твоята!

— Слушам, велики господарю. Ще бъде тъй, както наредите. Слушам. Слушам.

Войниците отминаха, без да се оглеждат встрани. Мат едва изчака гърбовете им да го подминат, преди да подскочи, за да се хване за каменния перваз на прозореца и да се издърпа достатъчно високо, за да надникне.

Първо видя пъстрия тарабонски килим по пода — сигурно струваше цяла кесия сребърници. И на килима стоеше само един мъж — другият сигурно току-що беше излязъл. Висок мъж с широки рамене и гърди, изпънали синята коприна на извезаното му със сребро наметало. Взираше се към вратата. Черната му брада беше подрязана късо, с бели косъмчета над брадичката. Като цяло, изглеждаше силен мъж, свикнал да се разпорежда.

— Да, велики господарю — изрече той внезапно и Мат за малко да изтърве ръба на перваза. Беше решил, че това е мъжът с дълбокия глас, но чу другия. — Ще бъде тъй, както кажете, велики господарю — промълви човекът горчиво. — Лично ще отрежа главите на тези три непрокопсаници. Само да ги намеря! — Той закрачи към вратата, а Мат се смъкна в градината.

За миг остана присвит зад решетката с розовите храсти. Някой в този дворец искаше смъртта на Елейн и между другото бе решил да умъртви Егвийн и Нинив. „Какво, в името на Светлината, правят те, та са тръгнали за Тийр?“ Не можеше да са други.

Измъкна писмото на щерката-наследница изпод хастара на палтото си и го погледна намръщено. Може би с това нещо в ръката му Мургейз щеше да му повярва. Можеше да опише единия от мъжете. Но времето за колебания беше минало — този човек можеше да замине за Тийр преди той да се е добрал до Мургейз, и каквото и да направеше тя след това, нямаше гаранция, че ще може да го спре.

Мат си пое дълбоко дъх, промуши се между две съседни решетки с цената на няколко убождания и закрачи по каменната пътека след войниците. Държеше пред себе си писмото на Елейн така, че печатът със златната лилия да се вижда ясно, и прехвърляше през ума си това, което трябваше да изрече, дума по дума. Ядоса се. Докато се промъкваше скрито, стражите никнеха като гъби след дъжд, а сега мина почти през цялата градина, без да види нито един. Мина покрай няколко врати. Никак нямаше да е добре да влезе в Двореца без разрешение — стражите можеха да му направят гадни неща, преди да го изслушат — но нямаше как. Спря пред една и тъкмо понечи да влезе, когато тя се отвори и на прага застана млад офицер без шлем, със златен пискюл на рамото.

Ръката на мъжа веднага посегна към дръжката на меча, но Мат бързо пъхна писмото под носа му.

— Елейн, щерката-наследница, изпраща това писмо до майка си, кралица Мургейз, капитане.

Поднесе писмото така, че печатът с лилията да се вижда ясно.

Черните очи на офицера се извъртяха в двете посоки, като че ли се оглеждаха за други хора, без да изпускат Мат.

— Как се озова в тази градина? — Не извади меча си, но и не пусна дръжката му. — На портите варди Елбер. Той, разбира се е глупак, но няма да пусне никой да се шляе свободно из Двореца.

— Един дебел с очи на плъх? — Мат се изруга за невъздържания си език, но офицерът кимна отсечено; дори почти се усмихна, но това, не уталожи бдителността и подозрителността му. — Ядоса се като разбра, че идвам от Тар Валон, и така не ми даде възможност да му покажа писмото нито да спомена името на щерката-наследница. Каза, че ще ме арестува, ако не се махна, затова се покатерих по стената. Обещах да донеса писмото лично на кралица Мургейз, нали разбирате, капитане. Обещах, а винаги държа на обещанията си. Виждате ли печата?

— Пак тази проклета стена на градината — измърмори офицерът. — Трябва да я достроят три пъти по-висока. — Той измери Мат с очи. — Гвардейски лейтенант, не съм капитан. Гвардейски лейтенант Таланвор. Познавам печата на щерката-наследница. — Най-сетне пусна дръжката на меча. — Дай ми писмото и ще го занеса на кралицата. След като ти покажа пътя навън. Други на мое място няма да са толкова учтиви, ако разберат, че си се промъкнал в градината.

— Обещах й лично да го връча — отвърна Мат. „Светлина, дори не си помислих, че могат да ми попречат да й го дам.“ — Наистина обещах. На самата щерка-наследница.

Мат едва забеляза движението на ръката на Таланвор преди острието на меча да се опре в шията му.

— Ще те заведа при кралицата, селянино — каза тихо Таланвор. — Но знай, че ще ти отрежа главата преди да си успял да мигнеш, само да си помислиш да й посегнеш.

Мат изписа на лицето си най-подкупващата си усмивка. Острието се впиваше в кожата му.

— Моля ви, аз съм верен поданик на Андор — каза той — и верен поданик на кралицата, Светлината да я освети. Ами че то, ако бях тук през зимата, сигурно щях да последвам лорд Гебрил.

Таланвор го изгледа със стиснати устни, но прибра меча си. Мат преглътна и едва се сдържа да не опипа шията си дали не е порязана.

— И махни това цвете от косата си — изръмжа Таланвор. — Да не си дошъл тук да ухажваш?

Мат издърпа от косата си звездоплама и закрачи след офицера. „Проклет глупак, затъкнал съм си и цвете в косата. Крайно време е да престана да се правя на глупак.“

Уж го следваше, но не съвсем. Всъщност процесията беше доста странна, защото Таланвор непрекъснато го държеше под око, докато го водеше. В резултат на което офицерът беше хем встрани от него, хем малко напред, и току се обръщаше да не би Мат да направи нещо. От своя страна, Мат се стараеше да изглежда невинен като бебенце, което пляска весело в коритцето, докато баба му го къпе.

Цветните пана по стените си заслужаваха платените на тъкачите им сребърници, както и килимите по белите плочки на пода, дори тук, по коридорите. Навсякъде блестеше злато и сребро, блюда и плата, потири и чаши по рафтове и бюфети от полирано дърво, не по-малко изящни от всичко, което беше виждал в Кулата. Във всички посоки щъкаха слуги в червени ливреи с бели яки и маншети и с Белия лъв на Андор на гърдите. За миг се зачуди дали Мургейз играе на зарове. „Дръвник си ти, и то какъв. Кралиците не хвърлят зарове. Но като й дам това писмо и й кажа, че някой в Двореца се кани да убие Елейн, обзалагам се, че ще ми даде някоя тлъста кесия с жълтици.“ Задоволи се със скромната представа как го провъзгласяват за лорд; разбира се, човек, който е разкрил заговор за убийството на щерката-наследница, би могъл да очаква такава награда.

Таланвор го преведе през толкова много коридори и толкова дворове, че Мат започна да се чуди дали ще може да намери пътя обратно. Накрая влязоха в един двор, в който имаше много хора. Дворът беше обкръжен от колонада, а по средата имаше кръгъл басейн с бели и жълти рибки, лотоси и бели лилии. Мъже в цветни сюртуци, бродирани със злато и сребро, и жени с още по-пищни облекла обкръжаваха една златокоса жена, седнала върху каменния парапет на басейна, която шареше с пръсти във водата и гледаше тъжно рибките, зяпащи с устни към пръстите й, надявайки се да получат храна. Пръстен на Великата змия обрамчваше третия пръст на лявата й ръка. Висок тъмнокож мъж стоеше до рамото й. Червената коприна на плаща му почти беше скрита под златните листи и ивици, извезани върху нея, но тъкмо жената беше тази, която прикова погледа на Мат.

Не беше необходимо да види венчето от нежни златни розички в косата й, нито шарфа, провесен върху роклята й — от бяла коприна с извезани със злато лъвове, за да разбере, че гледа самата Мургейз, по милостта на Светлината кралица на Андор, Закрилница на владенията, Покровителка на народа, Върховен трон на Двора на Траканд. Притежаваше лицето и красотата на Елейн, но това, което щеше да бъде Елейн, когато съзрееше. Всяка друга жена в двора гаснеше като бледа притурка на нейното присъствие.

„Ах как бих тропнал една джига с нея и как бих й откраднал целувка под лунна светлина, хич не ме интересува възрастта й.“ Разтърси глава. „Не забравяй коя е тя!“

Таланвор коленичи и опря юмрук в белия камък на двора.

— Кралице моя, водя ви вестоносец, който носи писмо от лейди Елейн.

Мат изгледа странната стойка на мъжа и се задоволи с дълбок поклон.

— От щерката-наследница… ъъ… кралице моя. — Докато се покланяше, протегна писмото, за да се види добре златистият восъчен печат. „Само да го прочете и да разбере, че Елейн е жива и здрава, и ще й кажа.“ Мургейз извърна тъмносините си очи към него. „Светлина! Стига само настроението й да е добро.“

— Носиш писмо от разхайтената ми дъщеря? — Гласът й беше хладен, но се долавяше зной, готов да се надигне. — Това поне означава, че тя е жива! Къде е тя?

— В Тар Валон, моя кралице — успя да измънка той. „Не ми се ще да съм свидетел на състезания по взиране между нея и Амирлин.“ Пак си помисли и реши, че наистина не би. — Поне беше там, когато тръгнах.

Мургейз махна нетърпеливо с ръка и Таланвор се изправи, за да вземе писмото от Мат и да го връчи на Мургейз. За миг тя изгледа намръщено печата с лилията, после го счупи, извивайки рязко китките си. Замърмори под носа си, докато го четеше, и заклати глава на всеки ред.

— Нищо повече не може да каже, нали? — промърмори кралицата. — Ще трябва да видим дали държи на това… — Изведнъж лицето й светна. — Гебрил, издигнали са я в ранг на Посветена. По-малко от година в Кулата и вече са я издигнали. — Усмивката й се стопи така бързо, както се беше появила, и устните й се свиха. — Веднъж да го спипам това дете и ще съжали, че все още не е новачка.

„Светлина — помисли си Мат, — нима нищо не може да й оправи настроението?“ Прищя му се да го каже на глас, но тя изглеждаше направо готова да отреже нечия глава.

— Кралице моя, случайно подслушах…

— Замълчи, момче — рече спокойно тъмният мъж в обшитото със злато палто. Беше снажен, почти с хубостта на Галад и почти младолик въпреки бялото, прошарило косата по слепоочията му, но с по-голям ръст, по-висок от Ранд и с по-широки рамене от тези на Перин. — След малко ще чуем каквото имаш да кажеш. — Той се пресегна през рамото на Мургейз и измъкна писмото от ръката й. Тя го изгледа сърдито — Мат усети как гневът й се надига, — но тъмният мъж постави силната си ръка върху рамото й и гневът на Мургейз се стопи. — Изглежда, отново е напуснала Кулата — каза той. — В служба на Амирлинския трон. Тази жена отново е престъпила правата си, Мургейз.

Мат не изпита никакво затруднение да сдържи езика си — „Късмет!“ — Той сам се беше залепил на небцето му. „Понякога не знам това добро ли е, или лошо.“ Тъмният мъж се оказа притежателят на дълбокия глас, „великият господар“, който искаше главата на Елейн. „Тя го нарече Гебрил. Съветникът й иска главата на Елейн? Светлина!“ А Мургейз го гледаше като изпаднало в благоговение куче, погалено от ръката на господаря си.

Гебрил извърна почти черните си очи към Мат. Погледът му беше много твърд и сякаш изпълнен с познание.

— Какво можеш да ни кажеш за това, момче?

— Нищо… ъъ… милорд. — Мат прочисти гърло; погледът на този мъж бе по-пронизващ и от този на Амирлин. — Отидох в Тар Валон да видя сестра си. Тя е новачка. Елз Гринуел. Аз съм Том Гринуел, милорд. Лейди Елейн разбра, че се каня да се отбия в Кемлин пътьом за дома — аз съм от Комфи, милорд, едно малко селце северно от Бейрлон; никога не бях виждал по-голямо място от Бейрлон преди да ида в Тар Валон — и тя — лейди Елейн де — ми даде това писмо да го донеса. — Стори му се, че Мургейз го погледна бегло, когато каза, че идвал северно от Бейрлон, но знаеше, че там има село с име Комфи: спомняше си, че го бяха споменавали някъде по хановете.

Гебрил кимна и каза:

— Знаеш ли накъде е тръгнала Елейн, момче? Или по каква работа? Говори истината и няма от какво да се боиш. Ако излъжеш обаче, ще те подложим на разпит.

Загрижената физиономия на Мат се получи съвсем естествено. Не се наложи да се преструва.

— Милорд, щерката-наследница я видях само веднъж. Тя ми даде това писмо — и една златна марка! — и ми каза да го донеса на кралицата. Не знам нищо повече за съдържанието му от това, което чух тук. — Гебрил, изглежда, се замисли. По лицето му не се разбираше повярвал ли е и една дума, или не.

— Не, Гебрил — рече отведнъж Мургейз. — Твърде много хора вече подлагахме на разпит. Разбирам нуждата от това така, както ти ми я обясни, но не и за този случай. Не и за едно момче, което е донесло писмо, чието съдържание не знае.

— Както нареди моята кралица, така и ще бъде — отвърна тъмният мъж. Тонът му беше изпълнен с почтителност, но той така докосна бузата й, че на лицето й избиха червени петна и устните й се разтвориха леко, сякаш очакваше целувка.

Мургейз въздъхна.

— Кажи ми, Том Гринуел, добре ли изглеждаше дъщеря ми, когато я видя?

— Да, моя кралице. Усмихваше се, смееше се и показваше едно сочно езиче… тоест…

Мургейз се засмя, тихо, без да престава да го гледа в лицето.

— Не се бой, младежо. Елейн наистина има сочно езиче и го показва, бих казала, по-често, отколкото трябва. Щастлива съм, че е добре. Сините й очи го огледаха проницателно. — Когато един младеж напусне малкото си село, често изпитва големи трудности, докато се завърне. Струва ми се, че те чака дълъг път преди отново да видиш своето родно Комфи. Възможно е дори да се върнеш в Тар Валон. Ако го направиш и ако отново видиш дъщеря ми, кажи й, че съм казала, че човек често се разкайва за онова, което е наговорил в гнева си. Няма да я прибера от Бялата кула преди да е дошло времето. Кажи й, че самата аз често си спомням за времето, което прекарах там, и ми липсват кротките беседи с Шериам в кабинета й. Кажи й, че това съм казала, Том Гринуел.

Мат сви рамене неловко.

— Да, моя кралице. Но… ъъ… аз не смятам да се връщам в Тар Валон. Мисля, че едно посещение в живота е предостатъчно за човек. Трябва да помогна на тати във фермата. Сестрите ми ще се скъсат от доене, докато ме няма.

Гебрил се разсмя гърлено.

— Нямаш търпение да доиш пак крави ли, момче? Може би няма да е зле да поразгледаш света преди да се е променил. Ето! — Той измъкна една кесия и му я хвърли; Мат напипа монетите под тънката гладка кожа, щом я хвана. — След като Елейн може да ти даде златна марка, за да й донесеш писмото, аз ще ти дам десет затова, че си го донесъл читаво. Разгледай света преди да се върнеш при кравите си.

— Да, милорд. — Мат вдигна кесията и нагласи на устните си плаха усмивка. — Благодаря ви, милорд.

Но тъмният мъж му махна пренебрежително да напусне и се извърна към Мургейз, стиснал пестници на бедрата си.

— Мисля, че е дошло времето, Мургейз, да изрежем този гноен цирей на границата на Андор. Чрез своя брак с Тарингейл Дамодред ти имаш права над Слънчевия трон. Гвардейците на кралицата могат със здрава ръка да подкрепят тези права. И аз мога да ги подкрепя с нещичко. Чуй ме.

Таланвор докосна Мат по рамото и двамата заотстъпваха с поклони към изхода. Никой не ги забеляза повече. Гебрил продължаваше да говори, а всички лордове и дворцови дами сякаш ловяха думите му като омагьосани. Мургейз го слушаше намръщена, но кимаше като всички останали.