Кристин Хана
Рубинени залези (9)

Девета глава

Дийн седеше на пристана, провесил крака, и гледаше изгрева.

Вълните люлееха старите рибарски лодки, завързани за кея. Дървото стенеше в силната им прегръдка.

Долови далечен звук от моторница и се усмихна. Рибарите се прибираха.

Неведнъж двамата с Руби бяха стояли на пристана, загледани как „Капитан Хук“ изчезва на хоризонта. Тя стискаше ръката му… Не го беше споменавала, но той знаеше, че се страхува да не би някой ден баща й да не се върне на брега.

Още щом пристигна на острова, Дийн си свали часовника и сега не знаеше от колко време стои тук. По това, че слънцето бе затоплило лицето му, разбираше, че е стоял дълго.

Уморено се изправи и се обърна. Вдясно от него старата семейна яхта се полюшваше по вълните.

Мачтата, по-рано боядисана в бяло, сега стърчеше тъжно, олющена от безмилостните дъждове и силните ветрове. Червеният корпус беше оголен на няколко места, палубата — покрита с листа и плесен.

Заслушан в прибоя, Дийн сякаш чу гласа й: „Хайде да изкараме «Вятър в косите й», Дино!“. Затвори очи. Отначало се бе вкопчвал във всеки спомен за нея, във всеки образ, но по-късно паметта му някак избледня.

Сега разбираше колко скъпо му е всичко, свързано с първата любов — и трепетите, и болката.

Хвана въжето, придърпа яхтата и се качи на борда. Дъските изскърцаха, сякаш се изненадаха, че някой се е качил на палубата след толкова самотни години.

Винаги се бе чувствал свободен на тази лодка. Нищо друго не събуждаше духа му така, както плющящият в платната вятър. Двамата с Ерик прекараха голяма част от детството си на борда на „Вятър в косите й“. Лежаха на тиковите дъски, разговаряха за бъдещето…

Дийн обичаше морето и дори когато го изостави, то бе част от него.

С Ерик не беше така. Яхтата можеше да остане в пристанището на Сиатъл на един хвърлей от дома му, а не тук — самотна и забравена.

Внезапно Дийн разбра какво иска да стори. Ще възстанови лодката! Ще я стегне, ще полира дървото, ще поднови боята, ще прегледа двигателя. Искаше „Вятър в косите й“ да върне предишния си блясък. Ако можеше да доведе Ерик тук само за ден, може би вятърът и морето щяха да го върнат назад във времето…

* * *

Събуди я аромат на пържен бекон и прясно кафе. Напъха се в джинсите, нощували на пода, отби се в банята и слезе долу.

Майка й се придвижваше внимателно из кухнята с инвалидната количка.

На печката се мъдреха две тенджери, над по-малката се виеше пара. Встрани стояха тиган и каничка с кафе.

Нора се усмихна.

— Добро утро, Руби. Как спа?

— Прекрасно. — Мина покрай майка си, сипа си кафе, добави захар и сметана и отпи от горещата течност.

На масата бяха сервирани палачинки и бекон.

— Не съм виждала подобна закуска, откак ни напусна.

Нора положи усилие, за да запази усмивката си.

— Искаш ли да нарисувам шоколадово личице на палачинката ти?

— Избягвам въглехидратите. — Руби се тръшна на стола.

— Добре ли спа наистина?

Нора се придвижи до масата, настани се срещу Руби и поля една палачинка със сироп. Руби бе забравила, че ги обичаше така. Внезапно си припомни късчета от минал живот, изтласкани дълбоко в съзнанието й, неща, които ги свързваха преди…

— Вече ти отговорих! — изстреля, преди да овладее връхлетелия я гняв.

Вилицата на Нора се удари в ръба на чинията.

— Утре ще си сложа бронежилетка.

— Какво очакваш от мен? — развика се Руби. — Като Каролайн да се преструвам, че всичко е наред?!

— Не мисля, че имаш право да ни съдиш за отношенията, които поддържаме със сестра ти — поде Нора бавно. — Ти винаги бързаш да удариш, да нараниш. Но предполагам, че грешката не е изцяло твоя.

— Не изцяло?!

— Аз изоставих и Каролайн, но това не я направи студена и неспособна да обича.

— Че защо да не мога да обичам? — засегна се Руби. — Живях с Макс пет години!

— И къде е Макс сега?

Руби бутна стола си назад и стана. Искаше да се махне оттук, да избяга. Нора вдигна очи. В погледа й се четеше разбиране.

— Седни. Да говорим за друго. За времето или за… каквото ти предложиш.

Руби се почувства неловко.

Стоеше до масата, отпуснала ръце, и не знаеше какво да стори.

— Руби Елизабет, седни и си изяж закуската!

Сякаш отново бе дете! Сякаш между тях не стояха студените, дълги единайсет години! Руби се подчини с усмивка.

Нора си взе парченце бекон.

— Трябва да идем да напазаруваме.

— Добре — кимна Руби.

— Още тази сутрин?

— Съгласна! — Руби скочи и започна да разтребва масата. — Ще измия чиниите. Можем да тръгнем след половин час.

— Нека да е след час. Трябва да се изкъпя.

— Мога да ти помогна да се оправиш с ваната.

— А, не, никакви вани! — засмя се Нора. — Не ми се ще да се удавя с вирнат във въздуха крак. Ще бъде празник за жълтите вестникари!

Трябваше й малко време да възприеме казаното. Обърна се с гръб.

— Няма да допусна да се удавиш — каза.

— Знам. А би ли ме спасила? — И без да чака отговор, Нора влезе в спалнята си и бутна вратата със здравия си крак.

Руби се загледа в затворената врата.

„Би ли ме спасила?“

* * *

Сестрите от ордена „Свети Франциск“ бяха първите заселници на Летния остров след Първата световна война. Щедър дарител (чийто земен живот вероятно нямало да му осигури място в рая) преотстъпил повече от сто акра по крайбрежието. Монахините, еднакво вещи и в духовните, и в деловите въпроси, отворили голям супермаркет точно до фериботния терминал. Отглеждаха най-вкусните ябълки на острова. Тъчаха памучно платно, боядисваха го с натурална кафява боя, която сами добиваха, и носеха дрехи, шити на ръка. Метохът беше отворен за всяка жена, потърсила убежище от жестокия свят. Несретниците се приветстваха с добре дошли. Бяха скъпоценна работна ръка. Шиеха дрехи, вършеха домакинска работа и възстановяваха изгубената си връзка с Бога.

В неделя монахините отваряха малката дървена църква за своите приятели и съседи. От най-близкия остров идваше свещеник и четеше проповеди.

Единственият магазин на острова носеше впечатляващото име „Тук нищо не липсва“.

Руби паркира до един пикап. Помогна на Нора да слезе и забута количката по дървения тротоар. Щом отвори вратата на супермаркета, меденият глас на звънче оповести влизането им.

До прозореца се намираше масичка с касов апарат. Пространството зад нея беше заето от дървени рафтове, отрупани със стока.

Монахинята на касата примигна изненадано.

— Нора Бридж? Руби? Не мога да повярвам! — Сестра Хелън заобиколи масичката. Дрехата й се разви и откри вълнени чорапи и обувки от телешка кожа. Подметките от зелена гума проскърцваха при всяка стъпка. На месестото й лице изгря усмивка. — Мили боже! Мина толкова време! — Обърна се към Руби: — Как е комедийната звезда?

— Разсмивам, сестро, разсмивам. Имаш ли да ми кажеш някоя божествена шегичка?

— Със сигурност ще измисля нещо. Цяло чудо е, че ви виждам заедно! — вълнуваше се сестра Хелън. Думи от родния й немски изпъстряха речта й. — Сестра Рут още разправя как един път заекът ви притичал през църквата по време на неделната служба. И тя ще се радва да ви види.

— Няма да останем дълго. Може би седмица…

— Не си забравила, че всяка седмица завършва с неделя, нали?

— Даа…

— Някои неща не се променят — усмихна се Нора.

Сестра Хелън кимна строго. Дълбока бръчка проряза челото й.

— Повечето! Разбрах го през седемдесет и три годишния си живот. — Тя се върна зад масичката и скръсти яките си ръце. — Наистина се радвам да ви видя отново. Много дълго отсъствахте от този остров. — Тя се обърна към Руби: — Имаш ли деца?

— Не. И преди да си ме попитала — и съпруг нямам. Свободна жена съм. Или самотна. Както ти харесва…

— Останала си си същата! — засмя се сестра Хелън. — Май изборът ми ще падне върху свободна… Е, да не се отвличаме! Магазинът работи с познатото ви работно време. Вземете каквото ви трябва. Да ви отворя ли нова сметка?

— Не — отвърна Руби.

— Да — в същото време рече Нора, хвърляйки й кос поглед.

Руби грабна пластмасова кошница и я връчи на майка си.

— Да започваме! — викна и пое напред. Нора я последва внимателно.

Най-напред спряха при хлебните изделия. Руби хвърли пакет царевични пръчици в кошницата.

— Какво му харесваш на това?

— Създава впечатление, че ядеш, а до стомаха ти не стига нищо. Полезно е за фигурата.

— Много смешно. За мен вземи от онези гранули, производство на сестрите, ако не се лъжа.

Руби изпълни молбата й. Ако не се лъжеше, това чудо имаше вкус на конци.

— Трябват ни няколко доматени консерви. Не, не тези. По-добре от зелените кутии.

Руби ги върна на мястото им и сложи в кошницата исканите от майка й.

— Спагети и макарони. О, боже, не тези евтини боклуци, вземи от италианските!

„Като че наистина са произведени в Италия!“ — каза си ядно Руби. Стисна зъби и се насочи към сладкишите. Усещаше, че Нора ще я вбеси.

— Не бива да ядеш толкова сладко! — обади се майка й.

А така! Руби се извърна бавно.

— Да съм те питала? — процеди.

— Не, но…

— Точно тъй! Може пък да искам да стана като бъчва!

— Добре, ще си мълча! Няма да ми чуеш гласа!

Руби чу хихикането на сестра Хелън. Винаги когато пазаруваха двете, избухваха препирни.

Изглежда, този път Нора си пазеше силите за зеленчуковия сектор.

— Онази царевица там е хубава. Не от този лук! За бога, Руби, броколите са увехнали. Какво ядете в тая Калифорния!

Руби хвърли броколите в кошницата и продължи нататък. Възражения не последваха.

— Къде е аспиринът? — обърна се към сестра Хелън.

Монахинята се усмихна широко.

— Зад теб, мила, до антиацида. И той може да ти потрябва.

Руби взе голяма опаковка екседрин.

— Прекрасно! — сви устни Нора. Загледа се към тениските на съседния щанд.

— Да ви покажа ли…

— Няма нужда — отсече Руби, завъртя количката и я забута към касата. Спря толкова рязко, че майка й политна напред.

— Също както едно време! Радвам се, че ви видях! — засмя се сестра Хелън.

— Обичаме да пазаруваме заедно! — прихна Нора.

— И гледай да си спомниш какво е купила, когато дойде полицията да те разпитва — вметна Руби.

Сестра Хелън се заля от смях. Докато маркираше покупките им, бъбреше неспирно за какво ли не: кой ще се бори на кметските избори, чий кон окуцял, на кого кладенецът му пресъхнал, а през това време пръстите й подскачаха по бутоните.

Руби излезе от магазина и плъзна поглед по колите, наредили се в очакване на следващия ферибот. Миг преди да отмести очи, едро вестникарско заглавие привлече вниманието й. На първа страница на „Ю Ес Ей Тъдей“ имаше снимка на майка й. „Къде се крие Нора Бридж?“, питаше заглавието. Руби пусна монета в автомата.

— Руби? — чу се гласът на Нора.

Тя нави вестника на руло, пъхна го в колана си и извади ризата си отгоре.

— Само минутка. — Изтича до минивана и хвърли вестника под задната седалка, сетне се върна запъхтяна в магазина.

Нора я стрелна с поглед.

— Пакетите са на масата. Аз мога да нося два, ако ти се справиш с третия.

— Ще се справя. Довиждане, сестра Хелън. — Взе плика с покупките под мишница и подкара количката към минивана.

* * *

Веднага щом се прибраха, Руби разтовари багажа и помогна на майка си да се придвижи.

— Аз… ще отида да се разходя по плажа — каза. — Денят е чудесен.

Измъкна вестника, скри го под ризата си и се спусна към брега.

Седна на една скала и отвори вестника. Вятърът подхвана страниците, сякаш се опитваше да ги изтръгне от ръцете й. Руби зачете.

„След като грозният скандал се разрази с пълна сила, Нора Бридж изчезна. Ръководството на KJZZ, където се излъчва популярното й шоу «Интимно с Нора», съобщиха само, че е излязла в отпуск.

Том Адамс, собственикът на «Адамс Нюз Органайзейшън», заяви, че колонката «Сподели с Нора» няма да спре да излиза. Вчера Адамс беше в шоуто на Кати Коурик и прикани зрителите да пишат на Нора. Увери ги, че тя очаква писмата на преданите си читатели и ще отговори на всички, дори на най-агресивните.

Източници, близки до Нора Бридж, изразяват съмнение, че тя ще се върне. Служител, пожелал анонимност, сподели: «Беше наистина страхотна. Но да разбереш каква лицемерка е била, е голямо разочарование…».“

Очевидно медиите бяха пощурели. Изглежда, репортерите дебнеха за информация всеки, познавал Нора някога.

Значи материалът, който Руби готвеше, бе страшно оръжие…

* * *

„Пресата съсипа майка ми — бързо пишеше Руби. — Предполагам, че това ме удовлетворява. Тя разруши семейството ни заради кариерата си, а сега кариерата й е в руини.

Аз това и исках. Уверена съм, че това е причината, поради която взех парите за тази статия. Нуждаех се от нещо като… ако не отмъщение, то поне справедливост.

Но май нещо не е наред…“

— Руби, ще ми помогнеш за вечерята?

Само за части от секундата тя се почувства отново на четиринайсет, затворила се в спалнята си с „Властелинът на пръстените“, когато се предполагаше, че си пише домашните. Тръсна глава, за да прогони мислите си, и отвори чекмеджето на нощното шкафче, за да прибере бележника. Внезапно забеляза малко кафяво шишенце.

Валиум. Нора Бридж. 1985 г. Подписът беше на д-р Олбрайт.

Руби смръщи вежди. Валиум? Още през 1985-а?