Кристин Хана
Рубинени залези (23)

Двайсет и трета глава

Привечер се върнаха в дома на семейство Слоун.

Лоти им беше приготвила за вечеря омари, салата „Цезар“ и франзели. Докато сервираше, се шегуваше с гостите си:

— Реших да ви сготвя омари, защото знам, че са любимата ви храна, но като имам предвид колко сте състрадателни, предположих, че сърце няма да ви даде да ги сложите в тенджерата.

Макар че бяха обядвали обилно на яхтата, те се нахвърлиха върху вечерята с вълчи апетит. Дори Ерик изяде няколко тънки розови късчета.

Когато „момичетата“ се заеха със съдовете, Дийн пренесе Ерик в стаята му. По-късно Нора и Руби се качиха при тях и всички стояха около леглото му и разговаряха, докато той заспа.

Малко по-късно тримата се върнаха на яхтата и поеха към Летния остров. Нощното пътуване без радар отнемаше два пъти повече време от обичайното. Руби така и не събра смелост да говори с Дийн.

Цял ден чака да й се удаде удобен момент да хване ръката му и да му каже, че вече не се страхува. Но всеки път, когато погледнеше към него, нещо я спираше.

Като че ли примката на старите предразсъдъци се затягаше и тя не можеше да отвори уста.

— Хвани въжетата! — подвикна й Дийн, когато акостираха.

Руби скочи на кея и привърза яхтата.

— Благодаря ти, Дийн — чу Нора да казва зад гърба й. Сетне се обърна към нея: — Руби? Ще имам нужда от помощта ти, за да стигна до вкъщи.

Тя хвърли поглед към лодката, но само сенките на мачтите танцуваха на лунната светлина. Русата глава на Дийн не се виждаше никъде. Сигурно беше слязъл в кабината. Дали нямаше да си тръгне, преди да се е върнала?

— Руби?

Тя пусна въжето и тръгна към майка си. Нора се обърна и помаха с ръка.

— Довиждане, Дийн. Благодаря за чудесната разходка.

Ето къде бил.

Застанал на руля, Дийн се усмихваше, зъбите му проблясваха, бризът рошеше косата му.

— Довиждане — помаха им той.

— Ъъ… ако се нуждаеш от помощ… аз скоро… — заекна Руби.

Дийн мълчеше. Защо не можеше да види лицето му?

— Никога не отказвам предложената ми помощ.

Руби въздъхна с облекчение. Обхвана с ръка раменете на майка си и двете поеха по пътеката към къщата.

Пред вратата майка й се усмихна:

— Върви. И…

Руби вдигна вълнения шал от шезлонга и се наметна.

— Какво?

— … знай, че той те обича.

— Би било чудо. Как ли не го нараних!

— Любовта наистина е чудо. Върви. Не се бой от нищо! И се постарай да не показваш най-лошото от себе си.

Руби не можа да не се засмее на шегата й.

— Благодаря ти, мамо. И забърза през двора.

Облаците се бяха разкъсали. Пълната луна окъпа в сребристо притихналия остров.

Руби спря и се загърна в шала. Щеше ли да събере смелост?

Дийн стоеше в края на пристана с гръб към нея. Тя тръгна към него. Плясъкът на вълните в кея поглъщаше стъпките й.

— Помня как скачахме от този кей при прилив — изрече тихо.

Той се извърна.

Руби млъкна. Не можеше да направи и крачка. Искаше й се да се хвърли на шията му, да го обсипе с целувки, докато остане без дъх… Но не го стори. Дължеше му няколко прости думички, а се боеше да ги изрече.

Но вече нямаше връщане назад.

Тишината увисна заплашително. Вълните се разбиваха в стенещия кей.

Тя протегна ръка и докосна дланта му.

— Помня, когато ме целуна за първи път. Така ми се зави свят, че не можех да дишам. Добре че бяхме седнали — инак щях да падна. И всъщност паднах. В капана на любовта. Влюбих се в най-добрия си приятел. Докато съучениците ни планираха как да се измъкнат от къщи в събота вечер, ние мечтаехме за нашата сватба… за децата, които ще имаме. — Тя преглътна мъчително и се усмихна. — Когато бяхме на петнайсет, ти обеща, че ще идем на сватбено пътешествие в Париж… Мечтаехме за яхта, по-голяма от ферибота, с вана в каютата. И на сватбата ни да пее Елвис. — Усмихна се. — Мечти на деца, които се правят на възрастни. Ако знаехме, че Елвис ще умре, щяхме да измислим и резервен вариант.

Дийн затвори очи. Руби се запита дали не му причинява болка.

— Бяхме много млади… — въздъхна той.

— Опитах се да забравя нещата, които си обещавахме, но най-силно исках да забравя какво усещах, когато ме целуваше. Насилвах се да убедя себе си, че е само мимолетно увлечение… но не успях.

Гласът й сякаш се разпадна. Като че и последните капчици надежда се изпариха.

Дийн разбра какво й струва това разкриване.

— И никога не се влюби отново?

— Никога не съм преставала… — Тя скри лице в дланите си.

— Не си преставала… какво?

— Да те обичам, Дийн Слоун!

Дийн мълчеше.

Руби свали длани от лицето си и потъна в очите му.

Той протегна ръце. Целувката му я възпламени.

Пръстите й се плъзнаха под фланелката му, шалът се свлече от раменете й.

Той опита да разкопчее ризата й, но ръцете му бяха толкова нетърпеливи, че не успя. Руби я дръпна силно, копчетата й се разлетяха.

Захвърлили дрехите си, те се свлякоха върху купчината.

Руби усети, че Дийн търси нещо, и след малко чу шумолене.

— Ти си го планирал? — възкликна.

— Да речем, че се молех да се случи — прихна той.

Целуна я през смях. Устните му се плъзнаха по врата й, по гърдите. Тя се остави на порива. Разтърси я сладка конвулсия, страстният й стон се сля с името му.

— О, боже! — отпусна глава Руби след малко.

— Трябваше да го направим преди много години — каза Дийн, целувайки косата й.

— Повярвай ми, нямаше да бъде толкова хубаво.

Колко просто било! Едно докосване — и се пренасяш в свят, който не може да бъде сравнен с нищо друго.

— Нека живеем заедно! — неочаквано и за самата себе си предложи Руби.

— В Холивуд ли?

— Не, разбира се! — Не беше мислила за това, но щом го изрече на глас, разбра, че е така. — Мога да дойда в Сан Франциско.

— А, не, благодаря! — засмя се той. — Не знам за теб, но аз не искам да имам нещо общо с досегашния си живот. Искам да започна отначало. И не възнамерявам да живея с теб.

— О!

— Ще се оженим, Руби Елизабет! Никакви извинения, бягства или губене на време. Предлагам да се върнем тук и да решим как искаме да прекараме остатъка от живота си. Мисля да се захвана с фотография — нещо, което винаги съм искал да върша. Но най-важното е да си обещаем, че ще остареем заедно. И да го изпълним! Когато побелеем, вечер ще седим на верандата, загледани към хоризонта, пламнал в рубинен залез, и ще се целуваме за лека нощ.

— Ще имаме деца — осмели се да помечтае за първи път Руби.

— Две.

— Синът ни ще се казва Ерик…

* * *

На Руби й се искаше да остане цяла нощ в прегръдките на Дийн, но той реши да се върне при Ерик.

Отвързаха яхтата. Луната хвърляше сребристи отблясъци по прясно боядисаните в бяло бордове.

Когато „Вятър и косите й“ се отдалечи от пристана, Руби пое към къщи.

Лампата в кухнята светеше, вратата на стаята на Нора беше затворена. Не искаше да я буди, макар че изгаряше от нетърпение да й съобщи новината. Протегна ръка да почука, но в същия миг иззвъня телефонът. Втурна се в кухнята и вдигна слушалката. „Дано не е нещо лошо с Ерик!“, мина й през ума.

— Ало?

— Руби, къде ходиш, мътните го взели! Цяла нощ звъня! И защо в проклетата къща няма телефонен секретар?

— Вал? — Тя погледна часовника. Беше един след полунощ. — Може ли да оставим разговора за сутринта? Аз…

— Други претенции? — прекъсна я агентът й. — Какви са тия дивотии, че се отказваш от статията? Кажи ми, че Модийн не е чула добре!

— Добре е чула. Няма да я публикувам.

— Хубаво ме слушай, девойко! — избухна Вал. — Не кой да е, а „Зад кулисите“ ти пази място в следващия брой! И планира да сложи твоята физиономия на корицата си! Само чака материала! — Той издиша дим от цигарата си в слушалката и продължи по-спокойно: — Има интерес към теб и от други медии. От Ем Би Си искат да преговаряте за изработването на пилотно предаване.

— Пилотно предаване? Да направя пилотно… — Чак свят й се зави. Заветната мечта на актьора — телевизионно шоу…

— Да. Така че нямаш време за размотаване. Постарай се утре статията да пътува към „Зад кулисите“. Изпратил съм ти билет за самолета. При Сара Пурсел си в понеделник сутрин.

— О, Вал, не мога! — Руби затвори очи. Сякаш почувства топлината на майчините си ръце върху страните си. Обзе я паника.

Вал отново дръпна от цигарата и издиша шумно.

— Руби, знам, че не ти е лесно, но аз им обещах. Гарантирах за теб, че си професионалист.

— Професионалист съм, Вал. — Даже в собствените й уши гласът й звучеше колебливо.

— Ако беше, нямаше да вземеш пари от такова списание и после да разваляш договора. Ще им върнеш ли парите?

Руби се сети за скъпите дрехи, за чека, които остави на баща си…

— Ако ми дадат малко време… — „Към двайсет години“ — довърши наум.

— Единственият начин да се измъкнеш от тази каша е да им върнеш чека. Но и тогава няма да се разделите като приятели.

— Да не би да искаш да кажеш, че ще ме притиснат…

— Руби, да не живееш на Марс? Става дума за големия бизнес. Повтарям — за големия бизнес. Не можеш просто да „размислиш“! — Той помълча. — Написа ли я?

Ах, как мразеше да бъде слаба!

— Да — отрони.

— Тогава какъв е проблемът?

Идеше й да заплаче от безсилие.

— Аз я опознах, започнах да я харесвам… — Преглътна мъчително. — Не, излъгах, обичам я…

Вал мълчеше.

— Съжалявам, Руби — измънка след малко.

— И аз съжалявам — мрачно произнесе Руби. Да понася загрижеността в гласа му, бе по-тежко, отколкото да остави крясъците му да минат покрай ушите й.

— Ще дойдеш, нали? Ще изпратя Бъртрам да те вземе от летището.

Руби затвори. Обзе я смут. В пощенската кутия я чакаше пратката от Вал. Кафявият плик съдържаше самолетен билет за първа класа и кратка бележка. Канеха я в „Спаго“ да празнуват след записа на „Шоуто на Сара Пурсел“…

Само преди седмица направо щеше да подскочи от радост.

Повлече се покрай спалнята на майка си. Пред вратата спря, долепи пръсти до гладката повърхност. „Прости ми“, промълви нечуто. Трябваше да го каже. Но не беше достатъчно.

Въздъхна и пое по стълбите. Тръшна се на леглото. Трябваше да поспи, но очите й бяха като подпрени с клечки.

Повъртя се сред разбърканите завивки, сетне светна лампата и придърпа жълтия бележник.

„Току-що разговарях с агента си.

Както изглежда, майтапът ще остане за моя сметка. Не мога да изляза суха от дълбоката вода, в която нагазих. Трябва да предам тази статия, както обещах, инак някой господин Голяма клечка ще ме съди до дупка.

И ще изгубя майка си.

Жената, която чаках през целия си живот, жената, за която копнях, която охулвах и обожествявах…

Всичко ще се разпадне. Този път — по моя вина.

Едно разбрах — животът не се състои от грандиозни мигове или от някакви проблясъци, а от песъчинки време, толкова ситни, че изтичат незабелязано.

Но това прозрение дойде твърде късно.

В понеделник съм в «Шоуто на Сара Пурсел». И ще си понеса последствията.

Но изпитвам нужда да кажа: «Аз обичам своята майка!».“

Руби пусна химикалката. Тя падна на пода и се търкулна далеч от нея.

Много й дойде. Тъкмо бе повярвала, че бъдещето ще й донесе само щастие… Вече не можеше да мисли, не можеше да пише.

„Обичам те, мамо!“ — прошепна тихо.