Кристин Хана
Рубинени залези (20)

Двайсета глава

По обратния път Дийн следваше Руби. Гората наоколо беше пълна със звуци. Птиците чуруликаха, катерички подскачаха от клон на клон, чуваше се шумът на водопада.

Караха мълчаливо.

Пред къщата Дийн отби встрани от пътя и слезе от колелото. Руби беше спряла няколко стъпки по-напред. Закрепи своето колело на стойката и се приближи към него.

— Мисля, че е време да ти кажа довиждане.

Гласът й трепна. Той разбра какво изпитва.

— Засега.

— Това беше само една целувка — не го превръщай в „Отнесени от вихъра“.

Дийн пристъпи към нея.

— Май ме бъркаш с някой холивудски мухльо.

— Какво искаш да кажеш? — наежи се Руби. Беше толкова близо, че можеше да я докосне.

— Познавам те добре, Руби. Ти имаш талант да се преструваш, но тази целувка означаваше нещо. Тази нощ и двамата ще се въртим в леглата си и ще мислим за нея.

Руби пламна.

— Ти познаваш тийнейджърката отпреди десет години, не мен.

Той се усмихна. Така казваше и на шестнайсет.

— Може да си иззидала стена около сърцето си, но не си се променила. Дълбоко в душата си ти си момичето, в което се влюбих.

Искаше му се да я сграбчи в прегръдките си, да й повтаря безспир, че я обича и желае, но съзнаваше, че ако избърза, ще загуби.

— Години след като си замина, те виждах наоколо — продължи тихо, сякаш на себе си. — Всеки път, когато спирах на светофара, завивах зад ъгъла или слизах от самолета, за част от секундата ми се струваше, че те виждам. Изтичвах, хващах те за рамото и… се усмихвах неловко на някоя непозната.

Устните й се разтрепериха.

— Страх ме е!

— Момичето, което познавах, не се страхуваше от нищо…

— Това момиче го няма от години.

— Не е ли останала поне малка частица от нея?

Тя постоя известно време загледана в него, сетне се обърна и си тръгна. Дийн знаеше, че няма да му отговори.

— Добре — въздъхна. — Ще ти отстъпя този рунд. — Качи се на велосипеда си и потегли.

— Почакай!

Той спря така рязко, че се олюля. Върна се назад и застана пред нея. Начинът, по който го гледаше, му напомняше за деветгодишното момиче, което падна от дъба във фермата на Финегън… или за дванайсетгодишната Руби, която си счупи ръката, докато караше скейтборд по Фронт Стрийт. Тя пристъпи към него. Стори му се, че беше готова да се разплаче.

— Звучиш толкова уверено.

Той се усмихна.

— Ти ме научи да обичам, Руби. Всеки път, когато хванеше ръката ми, когато идваше на игрището или ми оставяше бележка в шкафчето, аз научавах по нещо за обичта. Може би, когато бяхме деца, съм го приемал за даденост, но вече не съм хлапак. Дълги години бях сам и на всяка среща с жена, на която отивах, само се убеждавах, че ние двамата сме притежавали нещо изключително.

— Родителите ми също — изрече Руби. — И ти и Ерик…

— Но сега мислиш, че любовта е мъртва?

— Мъртва е. Умря грозно и мъчително.

Заля го вълна от болка и съчувствие. Сърцето й някога беше толкова чисто и открито!

— Добре. Любовта наранява. Не мога да го отрека. А какво ще кажеш за самотата?

— Аз не съм самотна.

— Лъжеш!

Тя отстъпи. Без да се обърне назад или да помаха за сбогом, се метна на велосипеда и се отдалечи.

— Върви! — извика след нея Дийн. — Бягай! От себе си не можеш да се скриеш.

* * *

Руби знаеше, че майка й ще я очаква. Може би щеше да седи край кухненската маса или на верандата и да си дава вид, че е заета с някоя дреболия, а може би щеше да плете, обичаше да плете…

Слезе от колелото и го забута по неравната пътека. Когато стигна до минивана, остави велосипеда до стената на бараката и се отправи към къщата. Вратата изскърца.

Майка й стоеше до печката и бъркаше нещо в голяма тенджера. Беше запасала старата си престилка с надпис: „Мястото на жената е в кухнята… на политиката“.

— Не те очаквах толкова рано. — Нора извърна очи към вратата. — Къде е Дино?

Руби мълчеше.

В кухнята миришеше на готвено на бавен огън месо с моркови и картофи. На масата се издигаше купчинка домашни бисквити. И ако Руби не грешеше, това, което майка й разбиваше, беше крем ванилия.

Нора приготвяше любимата вечеря на дъщеря си.

Руби не знаеше кое й причинява по-голяма болка — усилията на майка й да й достави удоволствие или фактът, че Дийн го нямаше тук, за да сподели този домашен уют е нея. Едно бе сигурно — ако не напусне веднага тази стая, ще избухне в ридания.

— Дийн се прибра вкъщи.

Дълбока бръчка проряза челото на Нора. Тя се обърна към котлона и разбърка крема, сетне се насочи към Руби. Потропването на патериците отекваше в сърцето й.

— Какво стана?

— Не знам. Предполагам, че започнахме нещо, което не можем да довършим, или завършихме нещо, което бяхме започнали отдавна. — Сви рамене и се загледа през прозореца.

— Не е като с Макс, нали?

— Обичам Дийн — призна Руби, — но това някак не е достатъчно.

— Любовта е също и… доверяване.

— Способността ми да се доверявам отдавна угасна като догоряла свещ.

— И за това имаш право да виниш мен и баща ти, но чия е грешката, вече е без значение. Сега единствено важната си ти. Готова ли си на риск? Защото любовта означава точно това — да се довериш, без да очакваш гаранции.

— Да, любовта, която те отведе в лудницата.

— Любовта превръща всички ни в лунатици — засмя се Нора.

„Имаш право — помисли си Руби. — Любовта е лудост.“

Внезапно си даде сметка, че през всичките тези години, когато връщаше неразопаковани подаръците й и отказваше дори да говори с нея, причината е била не само чувството, че е предадена. Гневът й е бил породен от… копнеж. Нора й бе липсвала толкова много, че единственото лекарство е било… самотата.

„Но вече не съм самотна.“

Тази мисъл като факла освети пътечката, по която Руби се върна при себе си. Не изрече тези думи на глас. Инстинктивно усещаше, че ако проговори, ще избухне в сълзи.

— Трябва да се кача горе — заяви внезапно и без да я е грижа за изненадата, изписана на лицето на Нора, хукна към стаята си.

Трескаво набра номера на Вал.

Модийн отговори на второто позвъняване.

— „Лайтнър и партньори“ с какво мога да ви помогна?

— Здравей, Модийн — тръшна се на леглото Руби. — Обажда се Руби Бридж. Там ли е „Великият Оз“?

Секретарката се засмя.

— С Джулиан отидоха на премиера в Ню Йорк. Ще се върне в понеделник.

— Добре. Предай му, че отказвам статията.

— Не мислиш ли, че е малко късно?

— И бездруго няма да я завърша!

— Би ли ми дала отново адреса и телефона си? Сигурно ще иска да разговаря с теб.

Руби й ги продиктува и затвори. Не беше разбрала как жълтият бележник се оказа на коленете й. Време беше да приключва.

„Току-що се обадих на агента си, за да му кажа, че не мога да завърша статията.

Не се бях замисляла преди какво означава да разголиш душата си. Можете ли да повярвате, че съм била толкова сляпа?

Взех парите, които ми платиха — моите трийсет сребърника, — и ги похарчих безразсъдно.

Мечтах, въобразявах си… Виждах себе си при Дейвид Летерман, при Джей Лено — остроумен, очарователен гост, опиянен от възхода на собствената си кариера. И през ум не ми мина, че ще стъпя на строшения гръбнак на собствената си майка, за да се добера до микрофон. Както винаги, моите блянове за бъдещето включваха само мен.

Сега обаче разбирам какви ще бъдат последиците от моя егоизъм. Докато пиша, се сещам за оня пасаж от Библията, който се чете на всяка сватба: «Когато бях дете, аз говорех, разбирах и мислех като дете». Сега разбирам като възрастен, може би за първи път в живота си. Тази статия ще съсипе майка ми! Преди седмица не ми пукаше, дори исках, да я нараня. Единственото ми извинение е, че тогава бях дете.

Сега вече не мога да го направя. За първи път от години отметнах тежката завеса на гнева и видях слънчевия ден отвън. Отново имам майка. Дори когато пиша това изречение, чувствам мощното му влияние. Не бих могла да ви обясня какво означава да си лишен от майка — болката, самотата…

Тя е съхранила спомените ми. Помни важните моменти, които са ме формирали като човек. И въпреки мъката, която й причиних, чувствам, че не е преставала да ме обича.

Ще ме обича ли някой друг така?

Съмнявам се.

Не мога да предоставя този текст на медиите. «Зад кулисите» ще трябва да намерят някой друг да предаде Нора Бридж.

Аз си отивам вкъщи.“

Веднага се почувства по-добре. Решението й бе запечатано върху хартията.

Нямаше да завършва статията.

* * *

На пристанището цареше оживление: плавателни съдове приставаха и отплаваха, деца тичаха по доковете с мрежи в ръце, стоки се товареха и разтоварваха…

Както повечето острови, и Сан Хуан зависеше много от туризма. Центърът на града бе пъстра смесица от художествени галерии, сувенирни магазини и ресторанти с цени, които принуждаваха местните хора да пазаруват другаде и караха калифорнийските туристи да бъркат дълбоко в джоба си.

Дийн се разхождаше безцелно по улиците. Беше го обзело някакво примирение. С Руби никога не беше лесно. А може би любовта е най-трудното нещо.

Съзря магазин за фотоматериали и влезе. Купи любителски фотоапарат и толкова ленти, че можеше да запечата падането на Берлинската стена кадър по кадър. Сирената на ферибота извести, че е време да слиза на пристанището. Качи се на колелото и се спусна по хълма. Когато пристигна, по трапа пълзеше последната кола.

На Лопес първо се отби в магазина, за да купи някои продукти, и веднага забърза към къщи. Слънцето клонеше към залез. В кухнята Лоти режеше зеленчуци. Той й махна за поздрав и се отправи към стаята на Ерик.

— Здравей, братле — посрещна го с уморена усмивка Ерик. — Как беше велосипедната разходка?

— Познай какво съм купил! — викна Дийн нетърпеливо. Сетне отвори синьото пакетче и извади полуразтопен сладолед на клечка. Очите на брат му засияха.

— „Рейнбоу-Рокет“? Не знаех, че още го произвеждат.

Дийн разви лъскавата опаковка и подаде сладоледа на Ерик. Ръцете на болния трепереха непослушно, но усмивката на лицето му беше като на дете.

Ерик се зае със сладоледа с такава наслада, че на Дийн му се доплака.

Щом лакомството свърши, Ерик се отпусна на възглавницата с въздишка.

— Беше страхотен! Бях забравил колко обичах такива неща.

— Но аз не съм забравил! Повечето неща ги помня.

— Например?

— Например скривалището в оня сух дънер в имението на госпожа Нутър. Когато го откри, ни гони с метлата чак до пътя…

— Като не спираше да крещи, че сме разглезени богаташки синчета.

— Заплашваше, че ще се обади на нашите…

— А ние й казахме, че мама е на Барбадос и че телефонният разговор ще й струва цяло състояние.

Смехът на Ерик премина в кашлица.

— Имам още нещо за теб — каза след минута Дийн излезе.

Когато се върна, Ерик примигна учудено.

— Липсващият „Батман“? Оня брой, който бях загубил?

— Не си го губил! — засмя се Дийн. — По-малкият ти брат ти беше много ядосан, че не му даде някаква играчка — вече не помня коя, — и отмъкна твоя „Батман“. После така и не можа да улучи подходящ момент да ти го върне.

— Винаги съм знаел, че ти си го скрил, проклетнико! — протегна ръка Ерик.

— Искаш ли да ти го прочета?

Болният отпусна ръце.

— Май не. Много съм уморен. Само ми говори.

Дийн се приближи до леглото.

— Днес ходих да видя Руби.

— Е?

— Може да се каже, че ме изрита като мръсно коте.

Ерик са засмя.

— Такава си е нашата Руби. Никога не отстъпва. Каза ли й, че я обичаш?

— Попитах я какво ще стори, ако й го призная.

Ерик завъртя очи.

— Я какъв Кари Грант си се извъдил! То да не е лесно да завъртиш главата на такова момиче!

— Ти пък откъде знаеш?

— Момичета или момчета — всички са еднакви, хлапе. Само не се отказвай! Много бих искал да съм тук, за да видя хепиенда.

— Знам, знам. Ти умираш.

— Дяволски си прав. Така че кога е втори рунд?

Дийн въздъхна.

— Не знам. Може би утре, когато излезем с яхтата…

— Сигурен ли си, че още я обичаш?

— Мисля, че никога не съм преставал да я обичам! Опитвах, но тя идваше в сънищата ми, тя беше момичето, с което сравнявах всяка друга жена. Но това не означава, че и с нея е същото.

— Не допускай да те отблъсне отново.

— Не зависи само от мен. Ако желае да имаме общо бъдеще, ще трябва и тя да направи усилие.

— Надявам се да побързате. Нали ще съм ти шафер…

— Ще бъдеш. — Дийн се постара гласът му да не трепне. Погледите им се срещнаха и той видя в очите на брат си печалната истина. И двамата не вярваха, че тези мечти ще се сбъднат.

— Радвам се, че си отново вкъщи, Дино. Нямаше да се справя без теб.

Това кратко сбогуване бе единственото, което им беше останало, и Дийн знаеше, че тези спомени ще го огряват от мрака, който ще погълне по-големия му брат.

Ако Руби по някакво чудо отвърнеше на любовта му, на кого щеше да каже? Кой щеше да се засмее и да го подкачи, че сигурно се е провинил с нещо пред Господа, щом той е отредил любовта на живота му да е момиче като нея?

Къде щяха да се дянат несподелените спомени? Как ще живее с мисълта, че не е казал каквото е трябвало да каже?

— Недей — прошепна Ерик, сякаш прочел мислите му.

Дийн примигна. Сълзи напираха в очите му.

— Какво недей?

— Замисли се какъв ще е животът ти без мен, нали?

— Не знам как ще се справя.

Ерик протегна ръка. Бледата му длан с изтъняла кожа, през която прозираха сини венички, стисна леко пръстите на Дийн.

— Когато усетя, че се предавам, се връщам мислено назад във времето. Помниш ли как играехме на индианци? А помниш ли как веднъж, когато Лоти те изпрати да си подредиш стаята, ти седна с кръстосани крака, затвори очи и заяви, че ще местиш предметите със силата на мисълта си? — Усмихна се уморено, клепачите му се притвориха. — Помня първия път, когато видях Чарли. Приготвяше си сандвич. Чудно защо винаги си спомням това, което съм имал, а не това, което съм изгубил. — Гърлото на Дийн се сви. — Но най-важното беше ти. — Гласът на Ерик се бе превърнал в шепот. Унасяше се. — Откакто се върна, започнах отново да сънувам… Толкова е хубаво…

— Лека нощ — промълви Дийн, отмести ръката на Ерик върху одеялото и докосна горещото му чело. — Сънувай това, което сме имали! Ти си най-силният, най-умният по-голям брат на света!

* * *

След вечеря Нора излезе на верандата и седна на любимия си люлеещ се стол. В този вълшебен час между деня и нощта небето беше пастелносиньо. Стъклената врата изскърца.

— Донесох ти чай — приближи се Руби. — Със захар и сметана, нали?

— Благодаря ти. Седни при мен.

Руби се настани в другото кресло и изпъна крака.

— Размишлявах.

— В шкафчето в банята има аспирин.

— Много смешно! Не ме боли главата, а душата! Мислех, че е лесно да скъсаш.

— Ти беше невинна жертва.

— Изморих се да го слушам. — Руби се усмихна тъжно. — Когато ни напусна, се държах ужасно с Дийн.

— Това е разбираемо.

— Зная. Имах пълното право да се държа като кучка. Бях изоставена и депресирана. Дали ме е обичал, когато бях непоносима и за самата себе си? Очаквах да ме обича, макар че аз с нищо не му показвах чувствата си. Преспах с непознат, за да видя дали това има значение за него. Но… изненада! Той си замина. — Тя се наклони напред, обгърна коленете си и се вгледа в Нора. — Бях лоша и с теб. През всичките тези години ми изпращаше писма и подаръци, оставяше ми телефонни съобщения… Знаех, че те е грижа за мен, знаех, че съжаляваш, но някак се наслаждавах да те наранявам. Мислех го за съвсем малка част от това, което заслужаваш. Така че аз до голяма степен съм виновна за собствената си болка.

Нора се усмихна.

— С всички ни е така. Да пораснеш, означава да разбереш именно това. Помниш ли онези сладки с ягодова плънка, с които пълнехме великденските кошнички?

— Помня ги.

— И ти си като тях, Руби. Изградила си си твърда обвивка, за да не достига нищо до сърцето ти. Но това не върши работа, повярвай ми. Знам, че си изгубила вярата си в любовта и че аз имам огромна вина за това, но нали разбираш — без любов не се живее! Животът в самота е смазващ!

Руби сведе очи към сплетените си пръсти.

— Докато живеех с Макс… разбрах какво е да си самотен.

— Защото не си го обичала.

— Исках! Но някак си си забранявах…

— Мисля, че не е било любов. Любовта е като… мълния.

— Изпепелява те.

— И като зимна буря. Посипва косите ти със сняг!

— И като лавина! Спира дъха ти!

Усмивката на Нора се стопи.

— Трябва да дадеш шанс на Дийн. Освен ако не предпочетеш да се върнеш към кариерата си.

— Каква кариера? — викна Руби. Сетне изведнъж млъкна — не можеше да повярва, че е реагирала така.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече не ставам за комедийна актриса. — Щом го изрече, се почувства слаба и ранима.

Нора замълча. От какво се нуждаеше дъщеря й — да чуе честно мнение, да получи съчувствие или да й се противоречи? Нямаше как да разбере. Тя се опитваше да разговаря с момичето, което някога познаваше. Малката Руби беше честна до болка и способна да гледа живота право в очите.

— И двете знаем, че си прекрасна актриса. Винаги си имала страхотно чувство за хумор. Но можеш ли да си достатъчно забавна, за да си изкарваш с това прехраната? Учила ли си се някъде на това? Наблюдавала ли си професионалисти като Робин Уилямс и Ричард Прайър например? Знаеш ли как се конструира скечът?

Руби помръкна.

— Говориш като агента ми. Той все ме караше да се запиша на курс. Сега само ми натяква.

— Защо не го послуша?

— Мислех, че там имат място само талантливите. — Искаше да прозвучи като шега, но си пролича колко я боли.

— Много неща изискват повече дисциплина, отколкото талант. — Нора изучаваше с поглед дъщеря си. — Забавни ли са скечовете ти?

— Амии… да. Но не съм спокойна на сцената. И дикцията ми нещо…

Нора се усмихна топло на спомена, който проблесна в съзнанието й.

— Мамо? Къде се отнесе?

— Извинявай. Веднъж слушах запис на твое изпълнение. Един от моите читатели ми го изпрати.

Руби пребледня.

— Наистина ли?

— Трябва да ти призная, че много ме заболя. Сравняваше ме със заек — пухкав и сладък на вид, но способен и ушите да си изгризе от злоба и амбиция. — Тя се засмя. — Както и да е. Беше забавно написано и това не ме изненада. Мислех, че ще станеш писателка, знаеш ли?

— Наистина ли? — повтори Руби тъпо.

— Текстовете ти са чудесни. Начинът, по който гледаш на света, е свеж и забавен.

Руби преглътна мъчително.

— Обичам да пиша. И мисля, че ме бива. Може по-късно да реша да напиша книга.

— Трябва да опиташ наистина.

Руби прехапа устни.

— Съжалявам, не искам да ти налагам… — възкликна Нора.

— Добре съм, мамо. Това е, защото написах нещо… но е твърде лично. За нас, за нашето семейство… Не искам повече никого да наранявам!

— Всички нараняваме. И получаваме рани. Не е възможно да живееш, без да нараниш някого, дори и не съзнателно.

— Не исках да ти причиня това! — изхлипа Руби. Откъм пътя се чу приближаваща кола. След малко колата спря и двигателят млъкна. Хлопна врата.

— Чакаме ли някого? — попита Руби.

— Не.

По пътеката се чуха стъпки. Пътната врата изскърца продължително. Някой идваше към верандата.