Кристин Хана
Рубинени залези (7)

Седма глава

Дийн остави пътната чанта на пода в старата си спалня и седна на края на леглото.

Всичко си стоеше на мястото, както го помнеше.

На бюрото се мъдреха прашни футболни и бейзболни трофеи, по стените, боядисани в кремаво, висяха пожълтели плакати с подвити краища. Ако отвореше шкафа с играчки, щеше да открие спътниците на детството си — конструкторите, комиксите е екшън герои, роботите играчки…

Сред нещата, които остави тук, когато си тръгна, бяха и снимките на Руби.

Той стана и се приближи до бюрото.

Откри снимките на дъното на чекмеджето. Някои бяха в рамки, други — не. Имаше снимки от плажа, от градината… Имаше и няколко, правени на панаира, който се провеждаше всяка година на острова. Руби — седнала на коленете му, обвила с ръце шията му. Руби — усмихната. Руби — изплезила език… А една снимка бе запечатала целувката им.

Да си припомня тези моменти с Руби, бе болезнено. Бяха израснали заедно, бяха приятели. Преживяха сладката тръпка на първата любов и голямото разочарование.

Дийн върна снимките на мястото им и затръшна чекмеджето.

На вратата се потропа и той стана да отвори. Лоти стоеше на прага, стиснала голяма пазарска чанта.

— Отивам до магазина — каза тя. — Хладилникът не замразява, а ми трябва лед.

— Аз ще отида…

— Никъде няма да ходиш! Остани при Ерик! — Подаде му чаша за шампанско, пълна с някаква розова течност. — Това е лекарството му. Не забравяй да му го дадеш! Довиждане.

Дийн се отправи към стаята на Ерик. Вратата беше затворена.

Постоя отпред известно време. Не знаеше колко. Някога тези врати не се затваряха…

Когато влезе вътре, стаята му се стори задушна. Щорите бяха пуснати. Ерик спеше.

Дийн остави тихо чашата на масичката до леглото и зачака.

— Надявам се, че си ми донесъл виагра — обади се сънено Ерик и се поизправи.

— Всъщност това е голяма текила, но съм добавил антиацид, за да ти спестя време.

— Никога няма да допуснеш да забравя изпращането на Мери-Ан — засмя се Ерик.

— Нощта на позора.

Дийн вдигна щорите и отвори прозорците. Светлината на деня нахлу в стаята.

— Благодаря. Лоти мисли, че се нуждая от тишина и спокойствие. Нямам нерви да й обяснявам, че от малък се страхувам от тъмното. Съвсем скоро ще прекарвам достатъчно време на тъмно.

— Не говори така!

— За смъртта ли? Защо не? Аз умирам. Не се боя от смъртта. С всяка изминала седмица се приближавам все повече към оня свят. — Той хвърли на Дийн отчаян поглед. — За какво предлагаш да говоря? За следващите олимпийски игри? Или може би ще обсъдим бъдещето на планетата и последиците от глобалното затопляне? — Ерик се отпусна на възглавницата с дълбока въздишка. — Бяхме толкова близки… — изрече.

— Знам — отвърна Дийн. Пристъпи към леглото. Наблюдаваше как Ерик се опитва да се обърне към него и болката, която му причини това. — Тук е — каза бързо.

С трепереща ръка. Ерик вдигна чашата и я поднесе към пребледнелите си устни.

— Готов съм да убивам за коктейл „Маргарита“ и салата от миди.

— Коктейл и миди? С твоята непоносимост към концентрати? Съжалявам, братле, но ще подмина тези фантазии.

— Вече не съм на седемнайсет! — възпротиви се Ерик.

В тези думи сякаш имаше скрит спомен за времето, когато се бяха разделили. Те се познаваха добре като момчета, но не и като възрастни.

— Това лекарство помага ли ти?

— Разбира се. За десет минути мога да се изкача до покрива на висока сграда и да полетя оттам.

— Извинявай, само се опитвах да водя разговор.

— Недей. Аз умирам. Не се нуждая от уплътняване на времето. За бога, Дийн прекарахме живота си в бръщолевене за незначителни неща! Знам, че ни е по наследство, но аз вече нямам време за това.

— Ако още веднъж споменеш, че умираш, заклевам се в Бога, ще се самоубия! Не ми е лесно да го забравя.

— Исусе, това е първата подкрепа, която получавам от брат си от десет години насам, но съм щастлив за това, че той ще оживее — засмя се Ерик.

Дийн малко се успокои.

— Щастлив съм, когато се смееш. — Той се приближи към скрина от другата страна на леглото и се загледа в снимките. На повечето от тях двамата бяха малки момчета.

Между фотографиите имаше една, на която позираха със свой приятел от футболния отбор. Трите момчета бяха застанали едно до друго, прегърнати през кръста. Това изглеждаше съвсем нормално. Ала Дийн не можеше да спре да се чуди кога се беше появила разликата между него и брат му. Или винаги е била там, но той не я е забелязвал?

— Съжалявам, че по-рано не ти казах, че съм гей.

Сякаш беше прочел мислите му. Дийн се извърна бавно. Все още не беше готов за този разговор, но, изглежда, моментът беше настъпил.

— Трудно е да запазиш подобна тайна.

— Някои успяват. Но аз държах да ти кажа. — Ерик срещна погледа на Дийн. — Знаех, че нашите няма да го приемат, но ти… — В гласа му се появи нотка на тъга и съжаление. — Беше неочаквано. Твоята реакция ме съсипа.

— Нямах представа!

— Спря да ми се обаждаш…

Дийн въздъхна — не знаеше какво да каже.

— Ти беше далеч, в колежа, не знаеше какво става тук. Първо се разпадна семейство Бридж, а после аз и Руби скъсахме.

— Винаги съм се питал какво ли се е случило между вас. Мислех, че…

— Беше ужасно — отвърна бързо Дийн, не искаше да човърка стари рани. — Обадих се на мама и я помолих да ме премести в „Чоут“, където щях да бъда сред младежи от елитни фамилии. Скоро разбрах, че идеята не е била добра, бързо го намразих, а не си намерих и приятели. Утехата ми беше, че всяка неделна вечер разговарях по един час с брат си по телефона и това правеше идващата седмица малко по-поносима. Ти не беше просто най-добрият ми приятел, ти беше единственият. Една неделя пропусна да се обадиш. — Дийн си спомни колко чака на телефона през този ден. Същото се повтори и през следващата седмица, и на следващата… — Когато най-накрая се обади, ми каза за Чарли.

— Чувствал си се изоставен?

— Много повече. Струваше ми се, че изобщо не те познавам. Мислех, че всичко, което ми беше казвал дотогава, е било лъжа, че единственият, от когото се нуждаеш, е Чарли. — Дийн вдигна рамене. — Бях едва на седемнайсет, а сърцето ми беше сломено. Не исках да чувам за любовта на живота ти, а и фактът, че ставаше дума за друг мъж, направи нещата необратими.

Ерик се отпусна на възглавницата.

— Когато престана да ми се обаждаш, помислих, че ме мразиш. Сетне отиде да работиш в семейната фирма и аз те отписах. Никога не съм предполагал, че може да ти харесва. Съжалявам.

— И аз съжалявам.

— Докъде ще ни доведат тези извинения?

— Кой знае? Аз съм тук. Това не е ли достатъчно?

— Не.

Изведнъж Дийн разбра какво има предвид Ерик.

— Искаш да ми припомниш какъв си бил, искаш да те запомня такъв!

Ерик се пресегна и сложи студената си длан върху ръката на брат си.

— Искам поне един от семейството ми да ме обича, докато съм още жив. Толкова ли е много? — Той затвори очи — разговорът го беше изтощил. — А, по дяволите, влошавам се много бързо, а ми трябва още време. Остани тук, докато заспя! Ще направиш ли това за мен?

В гърлото на Дийн заседна буца.

— Разбира се!

Той седя до леглото на брат си дълго след като дишането му бе станало равномерно. Бе осъзнал, че би дал всичко в замяна на едно-единствено нещо.

Това, от което се нуждаеше Ерик — време.

* * *

Нора се отправи към банята, после се върна в спалнята. Главата й се въртеше, дишаше трудно. Придвижи се към леглото и се хвана здраво за дървената му облегалка.

Знаеше, че трябва много да внимава с Руби. Не биваше и за миг да забравя, че тя е виновна за отношението на дъщеря й към нея.

Трябваше да я остави тя да направи първата крачка към помирението.

Руби знаеше, че хладното „Нора“, с което се обръща към майка си, я наранява. Сякаш нарочно й напомняше, че й е чужда. „Трябва да запазя самообладание… — каза си тя. — И, за бога, да не й казвам какво да прави или да се преструвам, че я познавам!“

Ако бяха отишли на друго място, може би щеше да е по-лесно, но как да се развие нещо ново тук, където от всеки ъгъл дебне миналото? Именно в този дом Нора направи най-голямата си грешка.

Дойде тук, когато напусна Ранди.

В началото мислеше, че е само временно.

„Въздух, ако не изляза веднага на чист въздух, ще се разкрещя и никога няма да спра!“

Единственото, което искаше, беше някаква стаичка и време за себе си. Беше разочарована от живота.

Изведнъж си спомни онова лято, както и тежките години, които го предхождаха, до най-малките подробности. Спомни си как чувстваше тази бавна и неумолимо нарастваща депресия като стъклен похлупак, не, като стена, издигнала се между нея и света.

Мислеше, че ще й се размине с няколко безсънни нощи, но когато пролетта смени зимата, а лятото — пролетта, разбра, че е непоправимо. Години наред не намери точната дума за онова, което направи. Чувстваше се ранима и крехка като отронил се на алеята есенен лист, който всеки можеше да стъпче.

По-късно си даде сметка, че ако не беше напуснала Ранди, щеше да умре. Толкова непоносима бе болката й. И все още не беше затихнала.

Известно време смяташе, че ще е лесно да се върне вкъщи. Колко наивна е била!

Приближи се до телефона. Набра номера на Ерик, но никой не отговори. Сигурно бе изтощен от пътуването. Не му беше лесно през тези дни. Тя не искаше да мисли сега за болестта му. Нищо не биваше да отвлича вниманието й от Руби, за да не се провали пак.

Опита да се обади на д-р Олбрайт. Той вдигна на второто позвъняване.

— Слушам.

— Здравей, Лео. Аз съм, Нора.

Той шумно вдиша и издиша дима от цигарата си.

— Как си, Нора?

— Добре съм. — Дали щеше да разбере, че го лъже? — Искаше да ти се обадя, когато пристигнем, е… ето ме.

— Не звучиш добре.

— Е… с Руби сме малко изнервени от всички тези стари призраци около нас. — Тя опита да се засмее. — Този дом…

— Не одобрих идеята ти да ходиш там. Вече говорихме за това. Трябваше да не напускаш града.

— И да се оставя лешоядите да ме разкъсат? Нали не си забравил, че сезонът за лов на Нора Бридж е открит?

Той помълча.

— Как е с Руби? — попита след малко.

— Няма да е лесно. — Това беше самата истина. Близостта им бе направила нещата още по-болезнени.

— Аз говорих с нея, Нора. Тя те мрази, защото е била много малка, за да те разбере.

— Аз съм на петдесет, Лео, и все още не разбирам.

— Кажи на Руби истината. Дължиш го и на себе си.

Нора въздъхна уморено. Не можеше да сподели с Руби!

— Аз само искам да ми се усмихне. Това е. Поне веднъж! Ще ми стигне за цял живот. Не очаквам да ме харесва, а на обич не съм се надявала никога.

— Ех, Нора!

Тя усети познатото разочарование в тона му.

— Много искаш от мен, Лео.

— А ти — толкова малко. Така се плашиш от миналото си…

— Какво да направя, Лео? Ти как би постъпил на мое място?

— Разговаряй с нея.

— За какво? Как да се върнем назад, преди единайсет години?

— Постепенно. Разказвай й по нещо лично за себе си всеки ден. Само по едно. И се опитвай да разбереш по нещо за нея. Така можете да започнете.

— Нещо лично — повтори замислено Нора.

Да, това можеше да стори. Да обсъжда с дъщеря си по едно от миналите събития всеки ден. Не беше много и нямаше изведнъж да промени всичко, но изглеждаше… възможно. Засега това беше единственото, на което можеше да се надява.

* * *

Руби се разхождаше напред-назад из къщата.

Дръпна всички пердета. Часът беше три. Пухкави дъждовни облаци покриваха небето.

Изведнъж се почувства отчаяно уморена.

Среднощното телефонно обаждане, ранният полет, придвижването дотук бяха изсушили силите й. При вида на тази стара къща й идваше да ревне.

Влезе в кухнята.

Нищо не беше променено.

Кръглата кленова маса все още си стоеше до прозореца с четирите стола около нея. На рафта над умивалника, строени като войници, се мъдреха розовите кутии за подправки. Готварската книга също беше там, отворена на рецепта за лимонови сладки. Няколко ръчно избродирани престилки висяха закачени до печката.

Мина под арката, която разделяше кухнята и всекидневната.

Часовникът на стената бе спрял. А някога звучното му тиктакане огласяше къщата.

Срещу камината, иззидана от речни камъни, стоеше кожено канапе. На отсрещната стена имаше библиотека, побрала любимите книги на две поколения, грамофон и стереоуредба. Касетите бяха наредени в пластмасова кутия. Оттук Руби можеше да види най-горната — „Венера“ на „Бананарама“. Беше нейна.

После снимките над камината привлякоха вниманието й. Рамките не бяха такива, каквито ги помнеше. Тя се приближи. Забеляза, че всички фотографии бяха на племенниците й — децата на Каролайн. Нямаше нито една нейна или на сестра й.

— Много добре, Каро — каза гласно и се отдалечи.

Тръгна по стълбите към втория етаж и докато слушаше лекото им проскърцване, се почувства някак забравена. Пръстите й очертаха две вълнообразни линии по прашните дъбови перила. Вторият етаж беше по-малък, но достатъчен за една нормална спалня. Банята, добавена от дядо й в началото на седемдесетте, някога е била дрешник. В нея имаше място само за един човек. Грозна, тревистозелена настилка покриваше пода.

Открехна вратата на спалнята на родителите си и запали лампата. Голямо месингово легло заемаше пространството между двете малки масички. Нощните лампи бяха жълти, със зелени абажури.

Баба й често седеше тук, на стола до прозореца. В кокалестите й ръце неизменно подскачаха куки за плетене. „Шалът никога не е излишен“, обичаше да казва. На грамофона винаги се въртеше един и същ албум на Елвис…

Стаята изглеждаше точно както я бе подредила старата жена. Майка й никога не я преустрои, не я обнови. Когато баба й и дядо й починаха, семейството се премести в по-голяма къща на остров Лопес, тук идваха само лете.

Руби прекоси стаята и отвори френския прозорец. Свеж въздух с аромат на дъжд нахлу в стаята. Двете високи ели отпред пробождаха стоманеносивото небе.

Излезе на тесния балкон, където, безмилостно обливани от дъжда, стояха два бели шезлонга.

Трудно й беше да си представи, че някога е живяла в тази къща, сред обилната зеленина и морския простор.

Върна се отново в стаята. С ъгълчето на окото си забеляза, че и тук снимките са други.

— По дяволите — измърмори под нос.

Отново работа на Каролайн. Всички фотографии отразяваха моменти от новия й живот. Сякаш сестра й се опитваше да я изолира от семейството.

Намръщена, Руби слезе долу и отиде до колата да вземе багажа. Остави куфара на майка си пред спалнята й, а своя отнесе горе. Крушка без абажур освети празния дрешник.

На най-горния рафт забеляза стара картонена кутия.

Седна на мекия килим и я сложи на коленете си. На капака й с черен маркер бе написано „Преди“. Отвори я и… откри себе си. Снимките, които бяха стояли навсякъде из тази къща — две малки момиченца в розови роклички, Дийн и Ерик в екипи на Младежката футболна лига, баща й, на борда на „Капитан Хук“, размахал ръка, Нора. Руби внимателно извади последната снимка.

Майка й, която дълбоко я наскърби и тя бе пожелала да забрави. Висока, слаба жена с къса червеникава коса, облечена в бели къси панталонки и зелена фланелка.

Пътуването им до Дисниленд.

Руби си припомни този ден. Как влакчето на ужасите ги понесе с шеметна скорост по стръмните релси, как баща й я вдигна на раменете си, как се разхождаха четиримата заедно…

По-добре щеше да е, ако забрави и продължи нататък. Налагаше се да се преструва, че не е преживяла щастливи мигове в тази къща. Въздъхна дълбоко и прибра снимките обратно в кутията. Сестра й имаше право. Беше прекалено болезнено да си припомняш миналото.

Боже, сякаш вече губеше опора, а не беше минал и ден от пребиваването й тук. Изведнъж почувства някаква възбуда. Трябваше да се стегне и да си спомни защо е дошла. Статията! Тя щеше да й даде сили да издържи.

Отвори страничния джоб на куфара си и извади жълтия бележник, който й остави журналистката, и химикал. Легна по корем в леглото и се подпря на лакти.

Искаме твоето мнение, твоите спомени. Каква майка е била?

— Добре, Руби — каза си гласно. — Почвай. Винаги можеш да се върнеш и да промениш началото. — Това беше първото правило при писане на скечове. Трябваше да важи и тук.

Въздъхна дълбоко и написа първото нещо, което й дойде наум.

„В интерес на истината трябва да ви кажа (тя реши да се обърне директно към читателите на «Зад кулисите»), че ми платиха, за да напиша тази статия. Платиха ми добре. Толкова добре, че ако отида в някой скъп ресторант, няма да се тревожа за сметката. Платиха ми достатъчно, за да мога да заменя очукания фолксваген с по-малко очукано порше.

Длъжна съм да ви кажа, че не харесвам майка си. Глупости! «Не харесвам» е израз, подходящ за пиклата, дето работи във видеотеката до нас.

Аз мразя майка си.

Знам, че ще ви прозвучи грубо. Като деца са ни учили да не използваме думата «мразя», защото тя е отрова за душата, може би дори на кармично ниво. Но спестяването на думата не променя значението й. И — повярвайте ми — чувствата ми не са безпричинни. Тя си заслужи неуважението ми. За да ви обясня, ще трябва да ви отворя вратата на живота си и да ви поканя като приятели.

Тази история започна преди единайсет години на място, което малцина от вас са виждали — островите Сан Хуан в щата Вашингтон. Израснах в малка къща, построена от прадядо ми. Островът… градът… къщата ни сякаш са излезли от туристическа картичка. Ходех на училище, както всички деца на тринайсетгодишна възраст. Единственото престъпление, което си спомням, се случи през 1979-а, когато Джими Смитсън разби местната аптека, разпечата всички пакети с презервативи и написа с големи букви на витрината: «Пеги Джийн обича секса».

Ето и моето семейство.

През активния сезон баща ми се занимаваше с риболов, а през зимата поправяше лодки, за да свързваме двата края. Той е роден и израснал на остров Лопес. Винаги се е чувствал дълбоко свързан с това място.

Майка ми не е родена на острова, но се бе приобщила към хората тук.

Бяхме образец за семейство от малък провинциален град, където нищо не се случва. През цялото си детство никога не съм чувала родителите ми да се карат.

Изведнъж, през лятото преди моя седемнайсети рожден ден, всичко се промени.

Майка ми ни напусна. Излезе, качи се в колата си и замина. Не се обади, не ни писа през цялото лято, просто… изчезна. Не мога да си спомня колко дълго я чаках да се върне, но там някъде, през дългите нощи върху мократа от сълзи възглавница, от моя майка тя се превърна в Нора. Мама я нямаше вече. Примирих се с факта, че съм нежелана в живота й. Бих могла да опиша какво значи да копнееш и да чакаш, но… няма да го сторя. Дори да ми платят.

Най-зле го понесе баща ми. През последните години в горните класове го наблюдавах как… се разпада. Той пиеше, после сядаше на леглото в тъмната спалня и плачеше.

И така, когато от «Зад кулисите» ми предложиха да разкажа за живота си, аз приех. Приех, дявол го взел!

Надявах се да дойде това време, когато Америка ще разбере кого е слушала, кой й е давал морални съвети. Както повечето от вас, и аз съм слушала посланията й в ефир:

«Сплотете семейството си, не позволявайте никой да ви раздели. Бъдете честни. Не забравяйте клетвата си пред Бога…»

Думи на жена, зарязала семейството и децата си…“

— Руби!

Тя остави химикалката и се показа на вратата.

— Да?

— Можеш ли да дишаш спокойно в този прах?

Руби завъртя театрално очи. Както винаги, майка й беше незабележима като удивителен знак.

— Щом ми крещиш, значи въздухът ти стига! — измърмори, докато слизаше по стълбите.

Когато мина покрай спалнята й, я чу да киха. Е, не можеше да й помогне.

В кухнята приклекна пред шкафчето под мивката и го отвори. Всички уреди и препарати за почистване, от които имаше нужда, бяха наредени в четири редици. Когато забеляза, че бутилките са по азбучен ред, избухна в смях.

— Бедната Каро — прошепна. Колко отчаяно беше желанието на сестра й всичко да бъде в ред! — Не си случила на семейство!

И се зае да чисти.