Кристин Хана
Рубинени залези (11)

Единайсета глава

Беше ранен следобед. Денят бе необичайно горещ. Небето и морето се бяха слели в необятно искрящо синьо пространство. Слънчевите лъчи танцуваха по водната повърхност.

В края на двора, там, където започваше пясъкът, дърветата бяха сплели огромните си корони. Вятърът шумолеше в клоните им.

Руби седеше на балкона на спалнята си. По лицето й се стичаха сълзи. Споменът за Ерик, за времето, което бяха прекарали заедно, бе болезнен. Беше го чувствала като по-голям брат. Мисълта, че ще го загуби, беше непоносима. Но още по-жестоко бе да осъзнае, че го е загубила отдавна.

Обичаше го. Не с онази всепоглъщаща, страстна обич, която бе дарила на Дийн, а някак топло, приятелски. Той я учеше да разпъва палатка, той й показа как се управлява яхта… А тя замина и допусна приятелството им да изтлее в забрава!

— Толкова съжалявам! — прошепна. Вятърът отнесе надалече отчаяния й вопъл. Не можеше да приеме мисълта, че ще го види в това състояние. Как да застане до леглото му и да говори… да се усмихва… как да му каже сбогом? Как да го гледа умиращ?

Затвори очи и се облегна назад. Зазвъня телефон. Руби вдигна слушалката, но от другата страна не се обади никой. Когато звънът се разнесе отново, тя разбра, че това е мобилният й телефон. Прехвърли се през леглото и се наведе да го вдигне от пода, където го бе захвърлила преди час.

— Да?

— Господи, Руби, потроших телефоните да те търся! Как я караш на самотния остров? — Агентът й издиша дима от цигарата си.

— Не съм на заточение, Вал!

— Реших, че може да се наложи да провеждам спасителна операция.

Руби се засмя.

— Няма нужда засега. Обаче бъди в готовност.

— Как върви статията?

— Добре…

— Страхотна новина. Говорих с Джоан тази сутрин. Скандалът се разгаря. Медиите направо разпънаха майка ти!

Незнайно защо, Руби се вбеси.

— На нея обаче не й пука. Загърбва всичко.

— Не може да бъде!

— Гот, нали? Както и да е. Аз работя упорито.

— Джоан ще се радва да го чуе. Не забравяй, че ще гостуваш на Сара Пурсел следващата седмица. Ще се видим тогава, бебчо.

Бебчо! Руби не можеше да повярва на ушите си. Никога не я беше наричал така. Може би това обръщение беше запазено само за клиентите, които му носят пари!

Когато затвори, тя стана от леглото, взе жълтия бележник и отново се настани в шезлонга на верандата. Насилваше се да прогони мисълта за Ерик от съзнанието си. Трябваше да поработи. Взе химикалката.

„Прекарах голяма чист от съзнателния си живот в опити да си внуша, че нямам майка. В началото ми бяха нужни усилия… Когато спомените за нея нахлуваха в главата ми, аз безжалостно ги прогонвах или ги замествах с други, «по-удобни» — затръшната врата, камъчета, изхвърчащи изпод автомобилни гуми, баща ми, седнал на леглото, скрил лицето си в ръце…

С времето се научих да забравям и в това състояние на изкуствена амнезия всичко беше много просто. Животът си течеше.

Снощи двете с майка ми гледахме «домашно кино». И тогава, в затъмнената всекидневна, вратите на миналото, които бях затворила толкова плътно, бавно се открехнаха.

Чувствам се объркана. Задавам си въпроса: Насилвайки се да забравя майка си, колко неща за себе си съм забравила?

Изглежда, не познавам добре нито себе си, нито нея. Одеве ми каза, че зарязва всичко. Не знам какво да мисля. Нора замени семейството си срещу слава и пари. Как може сега те да означават толкова малко за нея?“

Руби остави бележника и химикалката на стъклената масичка до себе си, чувстваше се изчерпана. Не можеше да забрави изражението на майка си, когато каза: „Ще се скрия“.

Нора изглеждаше… съсипана, предадена и изплашена. Точно както някога.

Аз си тръгвам. Кой иска да дойде с мен?

Единайсет години Руби си спомняше само тези резки, грозни думи, разкъсали тишината на онова утро. Сега си припомни и останалото.

В очите на майка й се четеше агонизираща болка. Гласът й бе някак пресилен… чужд. Не си казаха сбогом. Руби реши, че майка им ги напуска. Но може би беше… избягала.

От какво избяга, Нора?

* * *

Пратката пристигна късно следобед. Майка й си почиваше в спалнята си. Руби се подвоуми. Никога не четеше колонката на Нора във вестниците, но статията за „Зад кулисите“ променяше нещата. Сега трябваше да разбере какво „споделят с Нора“.

Отвори кутията и извади голям плик. На него пишеше: „Отговори“. Седна на дивана в дневната и зачете.

„Скъпа Нора,

Знаеш ли някакъв начин за премахване на петна от червено вино от бяла коприна? На сватбата на сестра ми си пийнах малко повечко и разлях една чаша върху роклята й. Сега ми е сърдита и не иска да говори с мен. Чувствам се ужасно.

Сватбена рокля“

Нора отговаряше:

„Скъпа Сватбена рокля,

Защо не й предложиш да купиш нова рокля? Истина е, че ще се наложи да похарчиш пари, но нали след това ще се почувстваш по-добре? Нищо не е по-важно от семейството. Сигурна съм, че и ти го знаеш. Допускаме грешки, нали? Но щом има начин да ги поправим, трябва да го сторим“.

Руби отвори друго писмо, сетне трето.

Отговорите на майка й не бяха само домакински съвети, те бяха своеобразни есета по важните житейски въпроси. Бяха кратки, мъдри, изпълнени със състрадание.

Между тези редове Руби започна да вижда майка си. Не егоистичната и неразбираема Нора Бридж, а жената, която й напомняше да си облече якето, да си измие зъбите, да си подреди стаята.

Когато попадна на писмо, в което се говореше за проблема на едно шестнайсетгодишно момиче с дрогата, изведнъж си спомни забравена случка.

Беше през онази ужасна година, когато Руби „стана лоша“. Бе навършила четиринайсет. Остров Лопес и семейството взеха да й се струват ограничени и досадни. Не искаше да се среща с Дийн. Да пуши трева, й се виждаше „много гот“.

Баща й бе вдигнал ръце, когато заплашиха да я изключат за пушене на марихуана. Но не и Нора.

Майка й я изчака да излезе от кабинета на директора и я откара в парка. Отведе я на едно отдалечено място на самия бряг. Беше три следобед. Забелязаха пасаж сиви китове навътре в океана. Нора беше с най-хубавите си дрехи, онези, които пазеше само за родителските срещи в училище, но седна до нея на пясъка.

Руби очакваше, че ще й се кара. Вместо това майка й извади от джоба си пакетчето трева, което бяха намерили в шкафчето й. Сви цигара, запали я, вдиша дълбоко упойващия дим и я подаде на Руби.

Зашеметено, момичето прие. Изпушиха цялата проклета цигара, без никоя от тях да каже и дума.

Вечерта се спускаше над острова. От другата страна на залива блеснаха светлините на град Виктория.

— Виждаш ли нещо различно в града? — попита Нора.

Руби с усилие фокусира поглед.

— Изглежда много далечен — изхихика.

— Далече е. Това прави дрогата. Отдалечава нещата. Нещата, които искаш от живота. — Нора замълча. — Остров Лопес ти изглежда тесен, нали, Руби? Но светът е широк, съгласна ли си с мен? И ти можеш да идеш, където пожелаеш. И да постигнеш каквото пожелаеш. Имаш възможности. Не ги пропилявай. Дали ще се осъществят мечтите ти, или не, зависи само от теб. — Нора се изправи и изтупа дрехите си от пясъка. — Животът си е твой. Ти избираш как да го живееш. Аз съм ти майка, не надзирателка.

Сега Руби си спомни, че когато стана, трепереше.

— Обичам те, мамо! — промълви разтърсена. Не знаеше, че го казва за последен път.

Отново се върна към писмата. Забеляза, че към едно от тях с кламер е прикрепен допълнителен лист. Още първото изречение грабна погледа й.

„Скъпа Нора,

Случвало ли ти се е да се чувстваш сама на света? Като първия човек?

Не я обичах. Бракът ми бе грешка. Знаех го още докато крачех към олтара. Дълго се молих да дойде любовта. Но тя не идваше. Един ден осъзнах, че животът ми е празен.

Тогава си казах: Липсва ми дете! Нали именно за да отгледаш и възпиташ дете, свързваш живота си с друг човек? Нали именно детето осмисля твоето съществуване на земята?

След време държах ръчичката на дъщеря си, решех косицата й или й четях приказки преди лягане… но продължавах да се чудя: достатъчно ли е това?

Не знам какво да правя. С жена ми се чувстваме чужди и далечни.

Моля те, помогни ми!

Самотник“

 

„Скъпи Самотник,

Разбирам те. Мисля, че всеки знае какво е да си сам, дори под семейния покрив.

Сигурна съм, че си благороден човек. Вероятно знаеш, че да напуснеш семейството си, означава да разрушиш живота си. Повярвай ми, самотата, която чувстваш сега, е бледа, сянка на болката, която ще изпиташ, ако си далеч.

Моля се да си достатъчно упорит, за да откриеш зрънце любов, което отново да засееш в сърцето си.

Какво да те посъветвам да сториш? Идете на почивка със съпругата си. Разговаряйте. Докосвайте се. Включете се в обществения живот. Посетете семеен консултант.

За да съхраниш брака си, трябва да използваш всички средства. Послушай ме!

Нора“

Към първите две беше прикрепено и едно написано на ръка писмо, което очевидно не е било утвърдено за публикуване, но майка й го бе запазила.

„Скъпа Нора,

Дъщеря ми беше прегазена от пиян шофьор преди няколко месеца. Сега разбирам какво е трагедия.

Открих, че вече не мога да разговарям с хората. Нито с жена си, която се нуждае от мен повече отвсякога. Седи на леглото, косата й е разбъркана, очите й са зачервени, а аз не мога да се приближа до нея, да я успокоя. Ако остана сам, сигурно ще прекарам живота си, без да изрека и дума.

Иска ми се да зарежа всичко, да ида някъде другаде, да бъда някой друг…

Но си стоя вкъщи, гледам предметите, които ми напомнят какво съм имал… и се питам защо съм жив…

Самотник“

В горния ъгъл на листа беше написано:

„Да се върне незабавно на подателя“.

Това, което държеше Руби, беше ксерокопие.

„Скъпи Самотник,

Няма да си губя времето в приказки.

Ти си в опасност, не разбираш ли?

Ще направя нещо, което не съм правила досега, нито пък някога ще сторя отново. Ела да поговорим. Не ми отказвай.

Асистентката ми ще очаква обаждането ти утре и ще ти определи среща. Моля те, не ме разочаровай!

Зная как наранява животът. Зная кога човек се нуждае от приятелска ръка.

Чакам те.

Нора“

Ръцете на Руби трепереха.

Не беше чудно, че читателите обичаха майка й.

Върна писмата в кутията и я отнесе на кухненската маса, сетне се качи горе.

Вдигна слушалката и несъзнателно набра номера на Каролайн. Винаги бе търсила у сестра си опора.

Каро се обади на третото позвъняване.

— Ало? — Звучеше уморена.

— Здравей. Май имаш нужда да подремнеш.

Каролайн се засмя.

— Винаги имам нужда да подремна. Не знам какво ме изтощава така!

— Как мина денят ти?

— Само неомъжена жена може да зададе такъв въпрос! А вие как я карате с мама?

— Тя не е тази, за която я мислех — тихо каза Руби.

— Че как ще е? Не сте си говорили, откак Брус Уилис престана да бъде „съдружник по неволя“!

— Да, но все пак! Защо е взимала валиум през 1985 година?

— О, чудя се дали лекарят й не я е накарал да изостави татко.

— Защо?

— Защото това им е работата — засмя се Каро. — Помагат на нещастните жени да намерят щастието. И аз съм го чувала десетки пъти от моя терапевт.

— О, мислех, че семейният ти живот е самото съвършенство!

— И ние имаме проблеми, както всяка двойка, но не ми се говори за това. Недей, Джени… Не прави така… Руби, ще затварям, току-що племенницата ти обърна чаша гроздов сок върху главата на брат си.

Преди Руби да каже и дума, връзката прекъсна.

* * *

Всичко беше готово.

Дийн потропа на вратата на Ерик, изчака едва чутото: „Влез“, и отвори. Брат му седеше в леглото и четеше „Илюзии“ на Ричард Бах. Вдигна очи и се усмихна.

— Здравей, братле, вече е почти обяд. Къде беше? — Той посегна към чашата. Тънките му пръсти трепереха.

Дийн забърза към него и хвана чашата, преди да падне. Пъхна в нея тънка сламка и я поднесе към устата на брат си.

Ерик преглъщаше бавно и мъчително. Дийн му помогна да я върне на подноса и той му се усмихна, отпускайки се отново на възглавницата.

— Благодаря ти, направо умирах от жажда. — Сетне добави: — Казах „умирам“, без да искам.

Дийн направи усилие да се усмихне. Нищо не излезе.

Скръсти ръце и се загледа през прозореца.

— Работих над нещо — каза след малко.

— Изненада?

Дийн срещна погледа на брат си. Някогашният блясък в очите му не бе угаснал. В гърлото му заседна буца. Кимна сковано. Бавно свали металните плъзгачи на леглото и попита:

— Готов ли си за едно малко приключение?

— Шегуваш ли се? Толкова ми е писнало това лег о, че направо ми се плаче.

Дийн се наведе и го вдигна.

Боже, беше лек като перце!

Сякаш бе понесъл малко дете. Но това беше брат му! Неговият силен по-голям брат, полузащитник на футболния отбор!

Дийн побърза да прогони спомените.

Пресякоха всекидневната. Лоти запуши зяпналата си уста. Спусна се към брега. В края на дока беше поставил шезлонг, отрупан с възглавници.

— „Вятър в косите й“ — промълви Ерик.

Дийн внимателно остави брат си на стола и зави с вълнено одеяло слабото му тяло.

Слънцето залязваше. Небето беше толкова ниско, че можеше да го докоснеш с ръка. Последните лъчи обагряха всичко в розово — вълните, облаците, яхтата…

Дийн седна до Ерик.

— Има още много работа по нея. Джеф Брейн обеща да я стегне. Утре ще дойде да я огледа. Мислех си… Може би, ако я изкараме… — Не довърши. Не знаеше как да облече в думи неясната надежда, която трепкаше у него.

— Ще трябва да си припомним как се управлява.

— Ще се наложи.

Ерик придърпа одеялото почти до брадичката си.

— Какво е чувството да си любимият син?

— Самотно.

Ерик въздъхна и отпусна глава.

— Помниш ли времето, когато обичаше и мен? Тогава бях футболна звезда. Имах ужасен характер, но пред мен се очертаваше блестящо бъдеще. Аз бях нейната гордост.

Майка им го обожаваше. Наричаше го „моят тъмнокос ангел“. Родителите им идваха на острова само по време на футболния шампионат. Майка му обличаше най-хубавите си дрехи и отиваше на стадиона да окуражава своя полузащитник.

Ерик дълго живя, огряван от огъня на родителската любов, но когато им каза за Чарли, разбра колко наивен е бил. Майка му престана да му говори. Така че Дийн, по-младият и по-малко съвършеният син, се зае със семейния бизнес. Макар че това не беше нещо, с което държеше да се занимава, традицията го задължаваше.

— Спомням си — спокойно отвърна той.

— Чух телефонът да звъни снощи около единайсет часа — каза Ерик.

Дийн зарея поглед към океана.

— Мда. От телефонната компания питаха…

— Тя беше, нали?

— Да.

— В Атина ли остава?

— Заминават за Флоренция. Имало страхотни неща по магазините. — Бе казала и: „Защо не дойдеш и ти, Дийн, във вилата има толкова много стаи?“. Сякаш нямаше значение, че по-големият й син умира.

Ерик вдигна очи. Погледът му бе пълен с надежда.

— Ще дойде ли да ме види?

— Не. — Нямаше смисъл да го лъже.

— Каза ли й какво е? Знае ли, че нямам много време?

Дийн се пресегна и хвана ръката на брат си. Този израз на близост изненада и двамата.

— Съжалявам.

— Какъв е смисълът да се бориш с агонията на рака, ако собственото ти семейство няма да пророни и една сълза край леглото ти?

— Аз съм тук — прошепна Дийн. — Не си сам.

Очите на Ерик се напълниха.

— Знам, братле, знам…

— Тя не… — Дийн се задави. — Тя не можа да те разбере.

— Някой ден ще съжалява, но ще бъде късно. — Той затвори очи и се унесе.

Дийн придърпа одеялото.

— Разкажи ми нещо за себе си — промълви Ерик.

— Няма кой знае какво за разказване. Работя.

— Много забавно! Получавам вестници от Сан Франциско, чета клюки. Май те считат за един от най-желаните ергени. Ако не те познавах добре, щях да помисля, че си човек, на когото нищо не му липсва.

На Дийн му се искаше да се засмее и да каже: „Така е. Имам всичко, което може да желае един мъж“. Но не можеше да си позволи да лъже Ерик.

— Има нещо, което ми липсва, но не знам какво е.

— Харесваш ли работата си?

Дийн се изненада. Никой досега не му беше задавал този въпрос.

— Не — изстреля неочаквано.

— Влюбен ли си?

— Отдавна не ми се е случвало.

— И не можеш да разбереш какво ти липсва? Не ме разсмивай, Дино! Тук въпросът не е какво ти липсва, а що за живот е това? — Ерик отново затвори очи. — Боже, колко съм искал да си щастлив през всичките тези години… — Обори го дрямка. Изведнъж се сепна: — Помниш ли летния лагер? Вчера се сетих. Първия път, когато отидохме там…

— … срещнахме Руби. — Дийн се усмихна. — Катереше се по дърветата като момче. Казваше, че кръжоците по сръчност били занимания за пикли.

— Не искаше да слиза, докато не я помолиш.

— Да. Така започна, нали? Никога не бяхме срещали такова семейство…

Замълчаха. Нямаше нужда от думи. Свързваше ги носталгията.