Кристин Хана
Рубинени залези (21)

Двайсет и първа глава

— Каролайн? — прошепна Нора.

— Не мога да повярвам! — Руби скочи и сграбчи сестра си в крепка прегръдка.

Нора въздъхна. Може би това е щастието — да гледаш дъщерите си една до друга, усмихнати, зарадвани. Някога, преди, биха могли и трите да сплетат ръце в прегръдка, но животът й бе отредил тежкия жребий да наблюдава тази среща отстрани.

Тя се изправи неуверено.

— Здравей, Каро, радвам се да те видя!

Каролайн се откъсна от ръцете на Руби.

— Здравей, майко. — Усмивката й изглеждаше пресилена, но в това нямаше нищо чудно. Още като дете тя умееше да се усмихва дори когато сърцето й плачеше.

— Страхотно! — възкликна Руби. — Сестра ми си е вкъщи и купонът може да започне. Не сме се забавлявали от сто години!

На меката оранжева светлина Нора изучаваше голямата си дъщеря. Каролайн беше елегантно облечена с бял ленен панталон и розова копринена блуза с къдрици, които красиво падаха върху китките й. Всеки кичур от сребристорусата й коса си беше на мястото, гримът й беше безупречен. Но у Нора се прокрадна усещането, че не всичко е така перфектно, както изглежда. В цялото това съвършенство имаше някаква пукнатина, която дъщеря й се опитваше да прикрие. Сивите й очи бяха пълни с безмълвна тъга.

Внезапно Нора се запита какво бе довело Каролайн тук. За нея не беше характерно да върши нещата спонтанно. Та тя планираше дори ежедневните покупки!

— Къде са децата? — обади се Руби.

— Оставих ги при свекърва ми. — И някак нервно стрелна Нора с очи. — Сама съм. Знам, че трябваше да се обадя, преди да тръгна, но се надявам, че не съжалявате…

— Хайде, не се дръж като дете, нали аз те помолих да дойдеш! — засмя се Руби и обгърна слабите рамене на сестра си. Една до друга, двете се отправиха към къщата, доближили глави, за да си кажат нещо.

Нора ги последва и чу Руби да пита:

— У дома всичко ли е наред?

Отговорът беше толкова тих, че не стигна до нея. Тя спря на вратата на кухнята:

— Искате ли да ви оставя? Да си побъбрите?

Двете сестри бяха стигнали до всекидневната. Обърнаха се едновременно и Руби каза:

— Малко сме объркани от внезапната среща, но ще се справим.

— Аз само мислех…

— Знам какво мислиш — прекъсна я Руби внимателно.

Каролайн продължи към дневната. Някак неестествено силно стискаше елегантната си чанта. Токчетата й потропваха по пода. Крехката й фигура излъчваше… боязън.

„Бедната Каро! — помисли Руби. — По тънък лед стъпваш!“

— Майко? — Каролайн се извърна с бегла усмивка на устните. Очите й бяха пълни с печал. — Искаш ли да видиш новите снимки на внуците си?

— Разбира се! — Ала прозвуча някак изкуствено приповдигнато. — Но ако наистина искаме да се опознаем, снимките няма да ни помогнат много.

Каролайн побледня.

— Да седнем — изрече. Приседна с изпънат гръб на канапето и отвори на коленете си албум.

Руби се настани до нея. Нора остави патериците и седна от другата й страна. Каро прокара пръсти по кожената подвързия.

Нора забеляза, че тези перфектно поддържани ръце, украсени със златни и диамантени бижута, треперят.

Каролайн отвори албума. Първата снимка беше от сватбата й. Изглеждаше някак скована в елегантната си, обсипана с мъниста рокля с голи рамене. В черния си смокинг Джери бе зашеметяващо красив.

— Последните снимки са най-отзад. — Тя трескаво запрелиства албума.

— Почакай! — спря я Нора.

„Кой дава тази жена за съпруга на този мъж?“

В желанието си да остане незабележима Нора беше седнала в дъното на църквата. Когато свещеникът зададе този въпрос, отговори Ранди: „Аз“. А трябваше да бъде: „Ние, майка й и аз“.

Но тя пропусна този момент.

Бе дошла на сватбата, но мисълта й беше другаде. Масата, отбелязана на поканата й, беше за специални гости, но не и за най-близките роднини. Нора знаеше, че е само някакво допълнение към сватбената атмосфера като цветята и гирляндите. Потънала в бездната на собствената си вина, благодари на Бог, че изобщо е тук. Приближи се до дъщеря си, целуна я по страната, промълви: „Бъди щастлива!“, и избяга.

Години наред си бе забранявала да мисли за това. Сега изведнъж в съзнанието й се зароиха въпроси.

Кой бе играл ролята на майка на Каролайн в този тържествен ден? Кой беше зашил последните мъниста по роклята й? Кой я бе придружил, когато е купувала скъпото бельо, което щеше да сложи само веднъж — на сватбения си ден? Кой й бе прошепнал: „Обичам те!“, преди да я предаде на мъжа, с когото свързваше живота си?

Прошумя още една страничка от албума.

Нора се сепна.

Когато стигнаха до общата снимка, Руби каза през смях:

— Искам да заяви, че никога вече няма да се облека така!

— Нито пък кракът ти ще стъпи у нас — парира Каролайн.

Усмивката на Руби помръкна.

— И аз така мисля.

— Тези думи могат да станат семейното ни мото. — Каролайн отгърна следващата страница. — Тук сме на сватбено пътешествие на Хаваите.

— Изглеждате щастливи — промълви Нора. Каролайн вдигна очи. В тях се четеше неизчерпаема мъка.

— Да, бяхме щастливи…

— О, Каро… — Нора разбра всичко.

— Стига с тоя меден месец! — провикна се Руби. — Къде са децата?

Каролайн прелисти набързо още няколко страници. Балони и цветя в болнична стая. Каро в леглото, с измъчена усмивка на изхапаните устни. В ръцете й — бебе с червено личице, увито в розова пеленка.

Нора посети Каро в болницата, но не си я спомняше да се усмихва така — като озарена от неземна светлина. Отиде с куп скъпи подаръци, обсъди с дъщеря си състоянието й, коментира колко сладко е бебето и… си тръгна. Дори когато между тях стоеше това чудо — новият живот, те не разговаряха като близки хора. Нора не беше до дъщеря си, за да сподели с нея тегобите на майчинството. Кой бе утешавал нейната Каро, кой й бе шепнал: „Не се безпокой, скъпа, Бог за това ни е създал“?

Никой.

Нора прехапа устни. Сълзите й рукнаха.

— Мамо? — Каролайн се стъписа.

— Извинявай, не исках да се разкисвам…

Каролайн не казваше нищо.

Нора не забеляза, че дъщеря й плаче, докато една сълза не капна върху албума, отворен на снимка на Джени в бебешка люлка.

Тя се пресегна и сложи ръката си върху хладната длан на дъщеря си.

— Толкова съжалявам — прошепна.

Каролайн поклати глава. Кичур коса падна върху лицето й.

— Този ден ми липсваше най-много. — Засмя се през сълзи. — Майката на Джери ми помогна да си събера багажа и ме изпрати до вкъщи с дълъг списък инструкции. — Още една сълза се търколи по лицето й. — Помня първата нощ. Джени спеше в креватчето си до мен. Аз протягах ръка и докосвах нежните й пръстчета, галех личицето й. Мечтаех да си до мен, да ми кажеш: „Не се страхувай, всичко ще бъде наред“. — Тя вдигна очи. Гримът й се беше размазал. — Но теб те нямаше и аз трябваше да се справям сама.

Буца заседна в гърлото на Нора.

— О, Каро…

— Опитах се да си спомня онази молитва, която ми казваше вечер, за да не се страхувам от тъмното. Глупаво е, но си въобразявах, че всичко ще бъде наред, ако само успея да се сетя за думите й.

— „Светла звезда, блестяща звезда, пази това момиченце в нощта!“ — Нора се усмихна плахо. — Не съществуват думи, за да изразя колко съжалявам за това, което ви причиних на вас двете с Руби!

Каролайн протегна ръце и Нора я прегърна. Зарови лице в рамото на дъщеря си и заплака. Хълцаше като дете — горчиво, пречистващо. Внезапно вдигна поглед и съзря Руби. Лицето й бе пребледняло, устните — стиснати. Очите й бяха пълни с непролети сълзи.

— Трябва да пийнем по нещо — изправи се Руби.

Каролайн изтри мокрите си страни.

— Аз не пия.

— Откога? Като завърши осми клас…

— Причината са дузина приятни спомени. В колежа Джери ме наричаше ЛН — лесна за напиване. След втората чашка си въобразявах, че „Долу дрехите!“ е страхотна игра.

— ЛН? Браво! Вече съм на двайсет и седем години, а за последно съм пила със сестра си, преди да стане пълнолетна. Тази вечер ще променим това.

Нора се засмя.

— Последния път, когато пих, спрях колата си в ствола на дърво.

— Не се тревожи, няма да те пуснем да припариш до волана — обеща Руби.

— Добре — съгласи се Каро, — по едно питие!

Руби затанцува ча-ча-ча към кухнята. След малко провря глава през вратата и подвикна:

— „Маргаритаааа…“

И влетя в дневната, понесла огромни чаши. Сетне се втурна към грамофона и сложи плоча. Игличката се плъзна по гладката повърхност. Фреди Меркюри извиси глас.

Стъклата на прозорците завибрираха. Руби отпи голяма глътка от коктейла си, изтри устни с опакото на ръката и остави чашата на масичката. Сетне протегна ръце към сестра си.

— Хайде, мис Америка, нали няма да откажеш един танц на най-слабата холивудска комедиантка?

— Ти не си най-слабата… — опита се да възрази Каро.

— Да танцуваме! — прекъсна я Руби.

Каролайн поклати глава и пое ръката на сестра си.

Нора бавно отпиваше от чашата си.

Дъщерите й стояха една срещу друга, поруменели от танца. Изглеждаха толкова зрели, толкова самостоятелни, че сърцето й се сви.

— Стига, Руби! — изрече през смях Каро. — Зави ми се свят.

— Мисля, че проблемът е в това, че не си достатъчно пияна. — Тя грабна двете чаши и подаде едната на сестра си. — До дъно!

Каролайн отметна влажните кичури от лицето си. За момент изглеждаше, че ще се строполи.

— По дяволите! — промълви и допи коктейла на един дъх. Сетне протегна празната си чаша. — Може ли още една?

— Ама разбира се! — Танцувайки, Руби се запъти към кухнята.

На уредбата се завъртя следващият албум. „Юритмикс“ запяха за сладките мечти.

— Ще потанцуваш ли с мен, мамо? — подаде ръка Каролайн.

„Мамо.“ Не я беше наричала така от години.

— Ако те настъпя, ще ти строша стъпалото.

— Не се тревожи, няма да усетя нищо — прихна Каро. — Упоена съм. — Последната дума й се стори неточна и тя се поправи през смях: — Пияна. — И повтори твърдо: — Пияна.

Нора се подпря на патерицата си и пристъпи към нея. Обви едната си ръка около болезнено тънката талия на дъщеря си и премести тежестта си върху патерицата. Каролайн положи ръце върху раменете на майка си.

— Тази песен беше последната на бала ми. И на сватбата помолих да я пуснат. Помниш ли?

Нора кимна. Отвори уста да каже нещо, но начинът, по който я гледаше Каролайн, я спря.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита внимателно.

— За кое?

Нора се почувства безпомощна.

— За брака ти.

Красивото лице на дъщеря й се сгърчи.

— О, мамо! Не знам откъде да започна!

— Няма значение…

— „Маргарити“ за госпожите… — припя Руби. Видя майка си и сестра си да стоят в средата на стаята и се закова. — Боже, оставих ви за пет минути и солените фонтани пак аха-аха да бликнат!

Нора й отправи умолителен поглед.

— Руби, недей…

Руби избухна:

— Каро, какво ти е?

Каролайн отстъпи. Погледна сестра си, сетне майка си и отново сестра си.

— Не мога да говоря за това! — изрече. Гласът й бе някак пречупен.

Руби протегна ръка.

— Не ме докосвай! — изписка Каро. Сетне се усмихна измъчено: — Имам чувството, че ще се разпадна, ако ме докоснеш.

И се свлече на колене на пода.

Руби седна до нея, а Нора се подпря на патерицата си и се наведе. Каро отпи голяма глътка от коктейла и остави чашата. Очите й бяха сухи. През тези очи на зряла жена — очи, лишени от илюзии — гледаше едно малко момиче, което не преставаше да се пита как го е сполетяло това страдание.

— Добре ли спиш? — попита Нора.

— Не.

— Храниш ли се редовно?

— Не.

— Вземаш ли успокоителни?

— Не.

— А, това е добре — кимна Нора. Стисна дланта на дъщеря си. — Разговаряхте ли с Джери за това?

— Не мога! — викна Каролайн. — Ние някак се разминаваме! И се чувствам толкова самотна. Боже, толкова съм самотна, че не издържам!

— Изобщо ли не си му споменавала за това? — възкликна Руби.

— Дори не можеш да си представиш за какво говорим!

— Да, но…

Нора докосна Руби по лакътя.

— Тя не се нуждае от упреци. Време е нещата да бъдат назовавани с истинските им имена. Трябва да я убедим, че каквото и да се случи, ние ще бъдем до нея. — Нора погледна Каролайн с любов. — Повярвай ми, знам какво ти е. Животът така те е притиснал, че се чувстваш като в задънена улица.

— Откъде знаеш? — изхлипа Каролайн.

— Знам. — Помълча и тихо изрече: — Джери вижда ли се с друга жена?

Каролайн изстена, сълзите й бликнаха неудържимо.

— Всички ми казват, че е същият като татко! — Тя изтри очите си с длан. — Мисля да го напусна.

— Обичаш ли го?

Долната устна на Каролайн трепна едва доловимо. Ръцете й, сплетени в скута, се вкопчиха една в друга до побеляване.

— Много…

Нещо прободе Нора в сърцето.

Нали тя ги бе учила, че бракът е за цял живот?

— Нека ти кажа какво означава това — поде внимателно. — Когато напуснеш човека, когото обичаш, сърцето ти сякаш се разделя на две. Лежиш сама в леглото и той ти липсва, пиеш кафе сутрин и той ти липсва, отиваш да си правиш косата и в главата ти непрестанно се върти мисълта, че няма кой да забележи новата ти прическа… И така ден след ден сърцето ти боледува. — Тя въздъхна. — Но най-лошото е това, което причиняваш на децата си. Ще си кажеш: разводите са нещо обичайно, ще го преживеят. Може би — ако любовта наистина е напуснала семейството ви. Но ако все още го обичаш и си тръгнеш, без да направиш опит да съхраниш брака си, ще се поболееш от чувство за вина. Ще плачеш ден и нощ, докато очите ти пресъхнат. И едва тогава ще разбереш какво е истинска болка. — Помълча, сетне заговори отново: — Ще мине време. Може би ще се посветиш на кариера, която ще те направи богата и известна. Ще си кажеш, че цял живот си се стремила точно към това… Но в един момент ще разбереш, че славата и парите са без значение. Ще се почувстваш… празна. Децата ти ще са израснали без теб… Ще знаеш, че са държали нечия чужда ръка, че са плакали на чуждо рамо… Ще се наложи всеки ден да живееш с болката, която си им причинила. Не прави моята грешка, Каро! Бори се! Бори се за семейството и любовта си! Те са всичко, което човек има на света, Каролайн. Всичко!

Без да вдига глава, Каро прошепна:

— Ами ако вече съм го загубила?

Нора протегна ръка и докосна косите й:

— Намери го отново!