Кристин Хана
Рубинени залези (10)

Десета глава

Валиум.

Това разкриваше една нова, непозната Нора Бридж, за която Руби дори не подозираше.

През 1985 година все още всичко беше прекрасно. Или поне Руби така си мислеше.

Съжаляваше, че намери лекарството. Някои неща наистина трябва да бъдат оставени да потънат в забрава.

Не можеше да стои в тази стая нито минута повече! Слезе долу и откри майка си в кухнята.

— Ще си сготвим пиле. Как ти звучи?

— Добре — измънка Руби.

— Нарежи броколите. Дъската е на плота.

Руби се зае със задачата.

— По-дребно. Трябва да са колкото хапки.

Въртяха се из кухнята половин час. Руби свари пилето и го наряза на порции, Нора приготви всичко останало. Накрая тавата беше сложена във фурната.

— Имам изненада за теб — каза Нора, като отмести дъската за рязане. — В дрешника в моята стая ще намериш голяма картонена кутия. Би ли я донесла?

Руби поклати глава.

— Не мисля, че е добра идея. — Изненадите на майка й невинаги бяха добри.

Вдигна очи и срещна погледа на майка си. Нещо в начина, по който веждите й се извиха, накара Руби да размисли. Тя отиде в спалнята, откри кутията и я отнесе в дневната.

— Отвори я! — нареди Нора още от прага.

Руби вдигна капака и надникна вътре.

По дяволите!

Нейният шейсетмилиметров кинопрожектор и ролка с филм.

— Домашно кино — с плаха усмивка рече Нора.

— Само не ми казвай, че искаш да си припомним старото време.

— Искам да ги изгледам, това е всичко. Ти само ги пусни. Не мога да те задължа да ми правиш компания.

Руби се двоумеше. Дали щеше да реши да остане, или не, тези филми бяха тук, в къщата, дебнещи като чудовища под детското легло. На дъното на кутията лежеше сгънато бяло платно. Екранът.

Окачи го на стената, сложи апарата на масата и закрепи ролката.

Сетне угаси лампите. С унил тракащ звук лентата се завъртя.

Руби приседна на страничната облегалка на дивана. На екрана се появи надпис: „Талантите от остров Лопес“.

Сред гълчавата се чу гласът на майка й:

— Ето я, Ранди, идва!

На тези кадри Руби беше на не повече от пет години. Слабичка, с миловидно личице, облечена в розова рокличка. Подскачаше и се въртеше по сцената, размахваше малките си ръчички.

— О, Ранди, не е ли чудесна!

— Шшшт!

Краткото изпълнение на Руби приключи с реверанс и залата избухна в аплодисменти. На следващия кадър бяха на плажа. Каролайн беше нагазила във водата до колене и се смееше. Нора, седнала на пясъка, разглеждаше мидени черупки и камъчета, които децата бяха събрали в една кофичка. Руби, облечена в пъстър бански, изтича към нея и протегна краче да й закопчее сандала. Сетне мама я вдигна във въздуха и я целуна.

Мама…

Руби се отпусна на дивана. Цялото й детство преминаваше пред очите й в накъсани черно-бели изображения, съпроводени от детски смях.

Как е могла да забрави как се смееха, как мама я вдигаше и я целуваше… Помнеше силните рамене на баща си, който я носеше на „конче“, помнеше как изглеждаше светът отвисоко… Как бе могла да забрави майчините целувки!

Ето го баща й — стиснал ръчичките й, я върти в кръг… Тук мама я учи да си връзва обувките… Дъждовен Хелоуин — две принцеси, хванати за ръка, понесли тиквени фенери… Дядо Коледа й и донесъл морско свинче и тя не може да му се нарадва… Мама и татко танцуват в дневната, камерата подскача в детските ръце…

Екранът потъмня. Руби се изправи замаяна, спря апарата и светна лампите. Майка й плачеше без глас.

Вдигна мокрото си лице и нещо у Руби сякаш се пречупи.

— Изглеждате толкова щастливи заедно…

— Бяхме щастливи, но… нещата се промениха.

— Аз видях какво се случи с него, когато си замина. Той те обичаше, повярвай ми!

— Права си. Ранди щеше да остане с мен винаги.

— Но ти не пожела да останеш с него!

— Ах, Руби, толкова неща не знаеш! Децата нямат право да съдят брака на родителите си.

— Смяташ, че не бива да ми разкриваш причината, поради която си го напуснала?

— Не ти ли стига това, че бяхме нещастни?

На Руби някак й се щеше да се разгневи, но се чувстваше… уморена. Кадрите, запечатани на филмовата лента, й показаха какво всъщност е изгубила.

— Бях те забравила — започна тихо. — Никога не съм те сънувала, нямах детски спомени за теб… — Нора изхлипа. — Тази вечер си спомних медальона, който ми подари за единайсетия рожден ден. Беше сребърен, овален. От едната страна имаше твоя снимка, а от другата — на татко и Каро.

Нора кимна и изтри очи.

— Още ли го пазиш?

Руби стана и отиде до камината. Загледа се в снимките на племенниците си. Вдигна ръка и докосна шията си. Усети забравения хлад на среброто. Бе свалила медальона на шестнайсет.

Беше горещ и влажен ден през втората седмица на август. Руби и Каролайн упорито отказваха да си купуват необходимите неща за горния клас. Повтаряха си отчаяно: „Мама ще се върне, когато стане време за училище“. Но тя не се върна. Дойде септември. Животът им се бе променил.

През този сезон, когато приятели и съседи излизаха на пикник край езерото Троут, семейство Бридж стоеше в утихналата си къща. Това лято Руби и Каро се научиха да се движат безшумно. Правеха всичко възможно да бъдат незабележими. Така не им се налагаше да дават болезнени обяснения и да отговарят на въпросите на любопитни познати. Не беше много трудно. Баща им се беше погрижил за това. През юни, след напускането на Нора, той започна да пие. През август вече почти не излизаше от стаята си. „Капитан Хук“ остана на котва през цялото лято. Наесен се наложи да продаде парче земя, за да могат да си платят сметките. На първия учебен ден Руби свали медальона и го изхвърли.

— Руби? Попитах те за медальона.

Тя се извърна рязко.

— Изхвърлих го.

— Разбирам.

— Не, не разбираш! Изхвърлих го не защото те мразех. — Тя си пое дълбоко въздух. Нужно й беше усилие, за да направи това признание. — Изхвърлих го, защото ми напомняше за теб с непоносима болка.

— О, Руби!

Таймерът на печката сигнализира, че яденето е готово. Руби се изправи.

— Благодаря ти, Боже! Хайде да ядем!

* * *

Нора прекара дълга и безсънна нощ. Накрая стана и излезе на верандата да наблюдава изгрева. Скоро след като се съмна, позвъни на Ерик, но никой не отговори. Почувства се самотна.

Морето се отдръпваше и оставяше след себе си широка мокра пясъчна ивица.

Тя си припомни колко често излизаха с бащата на Ранди да събират миди и стриди за неделно барбекю.

Бях те забравила.

Знаеше, че Руби я обвинява и я мрази, но да я забрави? Как да се пребори с това?

Искаш да съм като Каролайн? Да се преструвам, че всичко е нормално?

Нора се облегна назад и въздъхна уморено. Руби имаше право. Нейният гняв беше справедлив. Всичко или нищо. Бяло или черно. Тя не можеше да живее в сивата сянка, в която сестра й се чувстваше комфортно.

— Липсваш ми, Руби! — прошепна. Не можеше да го каже на тази жестока дъщеря. Обзе я тъга. Трябваше да избере как да постъпи: да се освободи от това, което й тежеше, или да се престори, че не съществува. Липсваш ми, мъничката ми…

Тя се замисли за всичките тези години, които беше пропуснала — Руби отива в колеж… напуска колежа… заминава за Лос Анджелис (дали беше взела стария фолксваген на баща си, или беше намерила начин да си купи нова кола?)… наема първата си квартира…

Толкова време е изтекло…

— Достатъчно! — каза си Нора гласно и изпъна гръб. Трябваше да поеме инициативата. Разполагаше само с една седмица, по-точно с шест дни, за да разчупи твърдата черупка на миналото.

Но как?

— Ето как ще постъпя — посъветва сама себе си. — Ще си представя, че съм получила писмо от читател.

„Скъпа Нора,

Преди много години разруших брака си и изоставих децата си. По-малката ми дъщеря никога не ми прости. Скоро ми каза, че няма нито един жив спомен, свързан с мен. Много ме боли.

Как да си я върна?“

Въздъхна. Ако беше получила такова писмо, първите й думи към тази жена щяха да бъдат упрек за непростимото й поведение, щеше да й каже, че не се изненадва от омразата на дъщеря й.

— Лицемерка! — обвини се гласно. — Нищо чудно, че съсипа кариерата си.

Както и да е, след няколкото морализаторски фрази щеше да й пише:

„Накарай я да си спомни!“.

Лесно е да се каже! Нора се усмихна. Ако накараше Руби да преоткрие миналото, може би щяха да намерят общ път през настоящето… дори и към бъдещето. Знаеше, че няма да е леко. Щеше да е направо мъчително, но това беше единственият начин. Сега на Руби й беше лесно да мрази майка си, защото помнеше само ужасната й постъпка през онова лято. Но щеше ли да е толкова просто, ако си спомнеше хубавите им моменти?

Вратата зад нея се приплъзна.

— Нора?

— Здравей, миличка.

— Да станеш в осем, е някаква лудост — мрачно констатира Руби. — Искаш ли кафе?

— Не, благодаря. Вече пих. Защо не си налееш и не дойдеш при мен? Толкова е красиво.

Руби прокара пръсти през рошавата си коса. Без да продума, влезе вътре. След малко се върна и седна на парапета.

Нора се бе загледала към брега. Мълчаха. Между тях се бе зародила някаква близост.

— Помниш ли онова барбекю за Четвърти юли? — внезапно каза Нора. — Баща ти беше отишъл за риба, а ние трите палихме фойерверки.

Руби се усмихна.

— Най-много обичах бенгалския огън!

— Пишехме във въздуха, помниш ли? Аз чертаех думите: „Обичам ви“.

Руби обви чашата си с длани, сякаш внезапно почувства нужда от топлина.

— Каролайн винаги чертаеше името на момчето, в което беше влюбена в момента. По едно време избраникът се наричаше Александър Йоргенсон. Трябваха й цели две пръчици, за да го изпише. Беше изпаднала в паника.

Нора се усмихна. Представи си Ерик и Дийн да се въртят около грила и да се смеят. Никога не пропускаха ядене! Внезапно в гърлото й заседна буца.

— А ти винаги пишеше… „Дийн“ — изрече задавено.

— Да… — въздъхна Руби. — Те двамата с Ерик тутакси се появяваха, щом сложеше сьомгата да се пече. Помниш ли? — Тя вдигна поглед. — Каролайн ми каза, че контактуваш с Ерик. Как е той?

Нора знаеше, че този момент е неизбежен. Мислеше, че е подготвена за него, но не беше. Въздъхна. Нямаше начин да изпълни желанието на Ерик да запази тайната. Но как да каже на дъщеря си, че един от най-добрите й приятели от детството умира?

— Мамо?

Нора срещна погледа й, пълен с очакване.

— Ерик е болен от рак.

Руби пребледня.

— О, боже…

Нора наблюдаваше дъщеря си. През лицето на Руби премина сянка. Дали това бе сянката на някой хубав спомен?

— Зле ли е? — прошепна най-сетне.

— Да.

— Ще умре ли?

— Да. — Болката от тази истина бе непоносима.

Руби скри лицето си в длани.

— Трябваше да поддържам връзка с него. Боже… — Тя заклати глава. — Като че ли беше вчера, когато всички бяхме заедно. Не мога да си го представя… болен.

— Знам. И аз продължавам да мисля за „четворката“ около юлското барбекю. Наблюдавах ви двамата с Дийн на брега. Държахте се за ръце, докато фойерверките ви угаснат. Смехът ви се чуваше чак дотук. А когато пораснахте и започнахте да си шепнете… някак се притеснявах.

Руби я погледна учудено. Сълзи се стичаха по страните й, лицето й изглеждаше състарено.

— Не съм знаела.

— Майчинството е… територия, осеяна с подводни скали. — Изведнъж се почувства уязвима. Не биваше да го казва! За щастие Руби беше заета със собствените си мисли.

— Можем ли да посетим Ерик?

— Да. Той е в старата къща на острова. Знам, че ще се радва да те види. — Нора се отпусна назад. — Понякога затварям очи и си представям всички нас. Теб, мен, Каролайн… Ерик и Дийн. Най-често си спомням дните на борда на „Вятър в косите й“. Дино и Ерик много обичаха…

— Разбрах! — възкликна Руби изведнъж. — Разбрах какво правиш! Искаш да си спомня. — Гласът й одрезгавя.

— Да.

— От тези спомени обаче боли!

— Знам, миличка, но…

Иззвъня телефонът. Руби скочи и се втурна вътре.

— Кой е? О, аз съм дъщеря й Руби… Да… само минутка… сега ще я повикам. Нора? — провикна се към верандата. — Търси те асистентката ти Дий.

— Кажи й, че ме няма.

Руби провря глава през вратата.

— Вече й казах, че си тук. Хайде, чака те.

Нора се придвижи с количката към телефона.

— Здравей, Дий.

— О, Нора, благодаря на Бога, че най-сетне те открих! Писмата вече те чакат. Не мога да направя нищо без теб. Том Адамс се обади и заплаши, че ще ме уволни, ако не те открия до утре. Имам нужда от тази работа, Нора. Знам, че ти никога не би ме изгонила, но…

— Аз вече минах по този път — въздъхна Нора. — Мога да си представя как се чувстваш. Изпрати ми писмата на адреса, който ще ти дам.

— Том иска отговорите веднага.

Разбира се. За Том нещата винаги трябва да стават незабавно.

— Прочете ли какво пишат читателите?

— Ами… само някои.

Стомахът на Нора се сви.

— Много ли е зле?

— Направо ужасно, Нора! Хората около теб са се разприказвали пред таблоидите… и не са казали хубави неща. Снощи една жена от Айова заяви по телевизията, че се готви да заведе дело срещу теб. За подвеждане или нещо от този род.

Нора погледна към Руби. Дъщеря й бе наострила уши.

— Добре, Дий, ще чакам пратката.

Дий въздъхна с облекчение.

— Нора… Знам, че се готвиш да продължиш вестникарската колонка. Хората казват…

— Не се безпокой. Всичко ще е наред. Благодаря ти. Дочуване. — И затвори.

— Нора?

Тя вдигна бавно глава. Руби стоеше пред хладилника, скръстила ръце.

— Какво искат от теб?

— Шефът ми във вестника иска да отговоря на някои… не особено ласкави писма на читатели.

— Е, нали това ти е работата?

Нора не отговори. Може би Руби не разбираше. Не знаеше какво е да си отхвърлен.

Някаква жена от Айова… съдебен иск…

Тя затвори очи и разтърка челото си. „Това ще отвори много работа на Дейвид Летерман“, помисли си горчиво.

Чу, че Руби се отправя нагоре по стълбите. И слава богу!

Но само след минута дъщеря й сложи длани на раменете й.

— Нора?

Тя отвори очи. Руби й подаваше вестник.

— Вчера го взех. Може би трябва да го прочетеш.

Нора се вгледа в снимката на първа страница. Може би беше от миналогодишните „Еми“. Боже, как беше излязла — подпухнала, присвила очи…

Пое вестника от ръцете на Руби. Погледът й пробяга по редовете.

— Това е вече минало — въздъхна и пусна вестника. Той изшумоля на пода.

— Не бъди наивна! Можеш да извлечеш и полза от ситуацията. Погледни Моника Люински… Поканиха я на „Оскарите“!

— Благодаря ти за подходящото сравнение.

— Имах предвид, че…

— Много си млада, за да разбереш, Руби. С кариерата ми е свършено. Нямам сили да отговоря и на едно писмо. Ще се крия, докато всичко утихне. Ще се появи нещо друго и ще ме забравят.

— Шегуваш се!

— Ни най-малко.

— Но ти си известна…

— Да, печално известна!

— Сигурна съм, че ще се намери някакъв начин да се завърнеш достойно.

— Ти не знаеш нищо за кариерата ми, Руби. Аз бях неделима част от аудиторията си. Бях една от тях. Всичко, което мислех и чувствах, споделях с читателите и слушателите си. Бях искрена до болка.

Руби вдигна вежди.

— Според вестникарската ти колонка вярваш в брака. И за това ли си била искрена?

— Наистина вярвам в брака, в любовта и сплотеността на семейството. Но в личния си живот се провалих.

— Провали се, така ли?

— Не вярвам някоя от нас да оцени ролята ми на съпруга и майка като успешна.

— Не, но ме учудва, че наричаш това провал.

— А как да го нарека?

Руби се замисли.

— Винаги съм смятала, че ни изостави заради кариерата си… Като да напуснеш работа, която мразиш. Оставаш без пари, но си горд, че си им затръшнал вратата.

— Не се гордея със себе си.

— Защо? — прошепна Руби. — Защо го направи? Не можеше ли едновременно да градиш кариера и да си гледаш децата?

Нора въздъхна. Имаше толкова много отговори!

— За да ме разбереш, трябва да знаеш как в действителност стояха нещата. Но ти искаш да забравиш, че някога съм съществувала… че сме били семейство.

— Така е по-лесно!

— И за мен е по-лесно да забравя за кариерата си. Не мога да платя цената! Пресата ще открие какво съм причинила на децата си… на теб, Руби… тогава ще ме разкъсат.

— Не съм си представяла, че можеш да губиш!

Нора се усмихна тъжно.

— Мога!