Кристин Хана
Рубинени залези (18)

Осемнайсета глава

Беше прекрасно, свежо юнско утро.

Руби се събуди късно. Цяла нощ се бе въртяла в леглото. Предстоящият разговор с Нора не й даваше мира.

Отметна завивките и се надигна. Влезе в банята и остави водата да се стича по нея, докато стана хладка. Стъпи върху мекото розово килимче и се загледа във водата, която с въртеливо движение изтичаше в сифона. Сетне изтри парата от огледалото и се взря в неясното си отражение. Косата й беше твърде къса и неравна, сякаш момичето с яркочервените кичури и дъвка в устата, което я подстрига, бе използвало ножица за стригане на овце! И какво, за бога, накара Руби да я боядиса гарвановочерна? Така лицето й ставаше вампирски бледо!

Нищо чудно, че нито едно свястно момче не й обръщаше внимание. Трупът на Лора Палмър изглеждаше по-добре!

Искаше да е непривлекателна! Това откритие я зашемети.

Грабна чантичката с гримовете и я захвърли в металното кошче. С облекчение чу как се удари в дъното. Край на хипи модата!

Почувства се по-добре. Върна се в стаята. Облече джинси и зелена тениска и се спусна на долния етаж.

Нора, подпряна на патериците, стоеше до кафемашината. Вдигна очи.

— Изглеждаш… красива! — възкликна. Сетне добави: — Извинявай, не исках да прозвучи толкова…

— Всичко е наред. Предположих, че не съм привлекателна с целия този грим и…

— Даже не посягам към такова нещо!

Руби се засмя.

— Трябва да си оправя косата. Има ли наблизо добър фризьор?

— Преди аз те подстригвах.

Изведнъж Руби си спомни. Неделна вечер. Тя седи в кухнята с увита около врата хавлия. Ножицата щрака около главата й. Баща й е във всекидневната, вестникът прошумолява в ръцете му.

Руби застина. Сега, в този миг, можеше да се промени всичко!

— Ще ме подстрижеш ли и сега? — попита внимателно.

— Разбира се. Донеси кърпа. Ножицата трябва да е тук някъде.

Нора се придвижи с патериците до чекмеджетата, където държаха дребните неща. На Руби й се стори, че това отлагане на разговора е добре дошло и за майка й.

— Изнеси една табуретка на двора. Днес времето е чудесно.

Руби откри всичко необходимо и го изнесе навън. Избра място, откъдето се откриваше прекрасна гледка към залива, сложи стола на тревата и седна. Скоро чу стъпките на Нора зад себе си. Движеше се бавно и неуверено.

— Сигурна ли си, че можеш? Нали не мислиш да ме подстрижеш както в началното училище?

Нора застана зад гърба й.

— Помниш ли как веднъж вместо лак за коса беше използвала корабен лак! Случайно те докоснах и си убодох ръката, сякаш бях погалила таралеж! — Тя се засмя и уви кърпата около врата й. Прокара пръсти през влажната й коса. — Само ще я оформя, съгласна?

Руби въздъхна. Мислите й се рееха в миналото. Изведнъж се стресна.

— Съгласна — изрече задавено.

— Само стой изправена.

Ритмичното потракване на ножицата и познатото докосване на майчините пръсти подействаха на Руби като хипноза.

— Снощи ми се обади Ерик — поде Нора. — Каза, че си ходила да го видиш.

Руби затвори очи.

— Не съм готова да разговарям за Ерик.

— Добре. Защо не ми разкажеш за живота в Холивуд?

Първото, което й дойде наум, беше: Статията!

— Няма много за разказване. Прилича на третия кръг на ада. Не ми се говори за това.

Ръката на Нора застина за миг.

— Не от любопитство питам. Искам само да знам какъв човек си станала.

— О! — Това беше въпрос, на който и тя не можеше да си отговори. Обикновено се питаше не каква е, а каква иска да бъде. По-добре е да гледаш напред, не назад. — Не знам.

— Спомням си, когато доктор Морен те сложи за първи път в ръцете ми. — Нора престана да движи ножицата. — Още от дете беше като огън и лед. Надаваше вой до Бога, когато не изпълнехме някой твой каприз, а само видът наранено животинче можеше да те накара да избухнеш в сълзи. Проходи на осем месеца, проговори на две години. И не млъкваше!

Изведнъж Руби разбра, че именно това й е липсвало — майка й да й разказва каква е била като бебе, като дете, по-късно като тийнейджърка…

— И какво друго?

— На дванайсет искаше да си направиш татуировка. Никога не си проби ушите, защото всички други си ги бяха пробили. На тринайсет искаше да се присъединиш към кришнарите. Дълго време се страхуваше от тъмното. Винаги когато имаше буря, се сгушвах до баща ти, за да освободя място на леглото, защото знаех, че събудиш ли се, веднага ще се мушнеш при нас. — Отмахна влажните кичури от лицето й. — Вече всичко ли е различно?

— Не смятам да си пробивам ушите!

— Благодаря.

— За какво?

— Щях да страдам, ако се бе променила много — засмя се Нора. — Ти някак озаряваш света, знаеш ли? Помниш ли, когато ходихме в редакцията на вестника? Стоях, слушах как убедително говориш и си мислех: „Та тя може да управлява страната, тази моя дъщеря!“. Бях дяволски горда с теб.

Руби преглътна мъчително. Нора пак защрака с ножицата. Няколко минути по-късно каза:

— Готова си. — Отстъпи и подаде на дъщеря си огледалото.

Руби погледна отражението си в сребърния овал. Изглеждаше млада. Като жена, чийто живот тепърва започва.

— Страхотно е! — обърна се към Нора. Погледите им се срещнаха. Между тях проблесна топлота.

— Вчера ходих да видя татко.

— Знам. Той беше тук.

— Трябваше да поговорим.

— Да. — Нора се наведе и вдигна патериците си. — Имам нужда от чаша кафе. И трябва да седна. — И без да чака, се отправи към къщата.

Руби прибра табуретката, сипа две чаши кафе и излезе на верандата.

Майка й беше седнала на любимия си люлеещ се стол, а тя предпочете парапета.

— Благодаря ти — пое чашата от ръцете й Нора.

— Татко ми каза, че ти е изневерявал — изстреля Руби.

— Нещо друго?

— Какво друго може да има значение?

— Много други неща.

Руби не знаеше какво да каже.

— Твърди, че войната го е променила, но имам чувството, че само заблуждава околните.

Нора се облегна назад.

— Влюбих се в баща ти в първия миг, в който го видях, но бяхме много млади и се оженихме по-скоро от детска прищявка. Аз исках да имам семейство и дом, в който да се чувствам сигурна. Но не знаех той какво иска. Може би съпруга, при която да се прибира… Жена, която да му се възхищава… В началото бяхме идеалната двойка. И двамата мислехме, че е велик.

— За теб не е било трудно, след като той се е преструвал на влюбен.

— Не го съди жестоко. Неговите изневери са само част от причините да се разруши бракът ни. Аз нося по-голямата вина.

— И ти ли спеше с друг?

— Не, но го обичах прекалено много, а това понякога може да е толкова лошо, колкото и да нямаш никакви чувства. Аз се нуждаех от много любов и внимание, оставях го без сили. Нито един мъж не може да изпълни тъмната бездна на женската душа. Знаех, че рано или късно ще потърси други жени. Аз го прогоних с въпросите и подозренията си.

Руби не разбираше.

— Но откъде си знаела, че ще започне да ти изневерява?

— Ти ми каза, че си живяла с един мъж. Макс ли се казваше?

Руби кимна.

— Да, но…

— Той беше ли ти верен?

— Не… Всъщност, може би… за кратко.

— А ти очакваше ли да е само с теб?

— Разбира се! — Отговорът дойде внезапно. Сетне Руби въздъхна: — Не. Не очаквах да желае само мен.

— И си била права. Щом майка ти не те е обичала достатъчно, за да остане до теб, защо да го очакваш от един мъж? — Нора се усмихна тъжно. — Това наследих от баща си, ето че съм го предала и на теб.

— Господи! — Майка й имаше право. Прекара живота си в страх да не бъде изоставена. Този страх й попречи да бъде обичана. Ето защо остана с Макс през всичките тези години. Не го обичаше и следователно той не можеше да я нарани. А усещането за празнота, което бе изпитвала винаги, бе всъщност нейното собствено неверие, че може да бъде обичана. — Помня деня, когато се върна — каза тихо.

Нора си пое дъх.

— Не обичам да си припомням този момент — изрече накъсано.

— Съжалявам… мамо! — Гласът на Руби беше спокоен. — Наговорих ти ужасни неща.

Нора вдигна очи. Бяха пълни със сълзи.

— „Мамо“? — повтори. — Не се чувствай виновна за това, което каза тогава. Ти беше дете, а моята постъпка бе жестока.

— Защо се върна?

— Моите момичета ми липсваха. Но като видях какво съм ви сторила, изпитах срам. В погледите ви усетих онова чувство, с което аз някога гледах баща си. Това… направо ме съсипа.

Руби не можа да се сдържи:

— Добре. Разбрах защо си напуснала татко, но защо остана далеч от нас?

— Да съм далеч от вас… за теб това е било началото на историята, а за мен — краят…

Нора въздъхна дълбоко. Водите на миналото се оказаха наистина дълбоки.

— Всички мислеха, че ние с Ранди сме идеалната двойка. — Обви чашата си е длани, сякаш имаше нужда да поеме топлината й. — Бях млада и се интересувах от мнението на околните повече, отколкото от същността на нещата. Такива стават хората, когато са живели дълго с алкохолик. Детството ми беше белязано с постоянно криене, преструване, отбягване на хората, които можеха да разкрият, че баща ми не е човекът, за когото го представяхме. Трябваше да съм сигурна, че нито едно от грозните неща, които се случваха в дома ни, няма да стане достояние на другите. Усвоих този урок още преди да се науча да си връзвам обувките. „Преструвай се, усмихвай се пред хората… плачи, когато си сама.“ Подозирах, че ми изневерява, дълго преди да получа доказателства. Твърди доказателства.

— Как можеш да се шегуваш с такива неща? — едва не разплиска кафето си Руби.

— Смехът през сълзи лекува, казват. — Тя се усмихна и продължи: — Започна да пие. Пиеше след вечеря. В дните, когато се прибираше. Вие сигурно не сте и забелязали. Няколко бири, уиски със сода… Към десет беше подпийнал, до единайсет — съвсем пиян. Ставаше раздразнителен. И всичките му страхове и разочарования избиваха. Внезапно разбрах, че се страхувам от него, както се боях от баща си. Това го вбеси най-много. Както виждаш, и аз бях част от проблема. Мислех, че ще стана като майка си — незабележима жена, която не изричаше повече от две думи и умря съвсем млада… Но все пак успявах някак да владея положението, докато Емелин Фъргюсън не ми каза за Шърли Комсток…

— Треньорката ми по футбол?

Нора кимна.

— Спомняш ли си как изведнъж баща ти започна да харесва този спорт?

Руби се задъха.

— Не може да е истина!

— На острова жените са малко — горчиво изрече Нора. — В началото си казах, че не ме интересува. Аз бях негова съпруга! Но той започна да пие още повече и да се прибира все по-рядко. И аз се предадох. Започна с безсъние. Не можех да затворя очи. После дойдоха пристъпите на паника. Лекарят ми предписа валиум, но не помогна много. Лежах будна нощем с разтуптяно сърце и се обливах в гореща пот. Всеки път, когато идвах да те взема от тренировка, се прибирах вкъщи съсипана. Докато един ден получих припадък. Свестих се на пода в кухнята. Нищо не помнех.

— Каза ли му?

— Не, разбира се. Помислих си, че полудявам. Само ти и Каро ме карахте да се боря за оцеляването си. — Нора млъкна внезапно. Сетне продължи: — Да се справя със ситуацията, ставаше все по-непосилна задача — неговото пиянство, караниците, моето безсъние, чувството, че ме мамят, че ми се подиграват… И тогава…

Нора затвори очи. Преломният момент, в който всичко се срина, изплува в съзнанието й. Беше слънчев летен ден като днешния. Бе отишла да вземе Руби от тренировка по-рано и… ги видя.

Пъхнал ръка под блузата й, Ранди целуваше любовницата си, без дори да се крие.

— … изпих шепа приспивателни. Когато дойдох в съзнание, разбрах, че ако незабавно не направя нещо, ще умра. Не знам дали можеш да разбереш как съм се чувствала. Така че поех дълбоко дъх, събрах си багажа и заминах. В началото мислех да остана само няколко дни, най-много седмица. Струваше ми се, че ще е достатъчно, за да се възстановя.

— Но?

Нора въздъхна дълбоко. Искаше да погледне дъщеря си в очите, но не можеше. Вгледа се в останалата глътка кафе на дъното на чашата.

— Тогава срещнах Винс Корел.

— Оня, който продаде снимките на „Татлър“?

— Фотограф е. Тогава правеше снимки на острова за някакъв календар. Поне така каза. Не ме вълнуваше дали е истина, интересуваше ме само начинът, по който ме гледаше. Каза ми, че съм най-красивата жена на света. Не бях красива и с баща ти не бяхме се любили дълго време и… когато Винс ме докосна, аз се предадох. Прекарахме една чудесна седмица. Правихме си снимки… За първи път можех да споделя с някого мечтите си… и щом ги изрекох на глас, разбрах, че не искам да се връщам към живота, който бях водила. И тогава той си тръгна. Бях съкрушена. Знаех, че баща ти ще научи. Не пазехме в тайна връзката си. Може би дори ми се искаше Ранди да знае, но не съм съвсем сигурна. Когато всичко свърши и осъзнах, че съм провалила брака си и съм изгубила децата си, отново се нагълтах с приспивателни. Този път беше сериозно. Изпратиха ме в болница за умствено увредени в Евърет.

— Колко време остана там? — едва чуто прошепна Руби.

— Три месеца.

— Какво?

— Там времето течеше различно. Подложиха ме на електрошокова терапия. След седмица забравих по-голямата част от външния свят. Спаси ме д-р Олбрайт. Той идваше всеки ден и ми говореше, докато се почувствам по-добре. Полагах големи усилия да се възстановя бързо и да се върна у дома. Но когато се върнах…

— О, боже! — възкликна Руби. — Това е бил оня ден…

Нора усети горещите ручейчета по лицето си и се изненада. Мислеше, че е изплакала този ден отдавна.

— Вината не е твоя, Руби.

— Но татко е можел да те задържи у дома! След всичко, което ти е сторил…

— Не съм го молила да ме приема обратно. Бях се провалила. И го знаех. Не ме беше грижа за брака ми, исках да върна себе си. Звучи ужасно, когато го изричам, беше ужасно и когато го направих… но това е истината. — Щеше й се да потърси утеха в прегръдките на Руби, но се боеше да не бъде отблъсната от тази нейна гневна, непрощаваща дъщеря. — Разочарованието те дебне на всяка крачка. Постоянно си повтаряш: „Ако само бях…“. Баща ти се ядоса. Аз бях изплашена. Потърпевшите сте вие с Каро. Допуснахме много грешки. Но искам да знаеш, че единственото, което има значение, е, че никога не съм преставала да те обичам и да мисля за теб. През всичките тези години.

Руби се вгледа в очите й.

— Вярвам ти — изрече едва чуто.

За Нора това бе началото на избавлението.