Кристин Хана
Рубинени залези (4)

Четвърта глава

Руби усили радиото във фолксвагена докрай. От малките черни тонколони гръмна „Металика“.

Петдесет хиляди долара.

Искаше й се този ден да не е сама. Ако имаше телефона на Макс, щеше да му се обади, да му каже, че й липсва. Можеше и да похарчи малко пари за него… за тях двамата.

Мислите й бързо се върнаха към действителността и внезапният изблик на щедрост изчезна. Макс не заслужаваше и цент.

Беше се отправила към Бевърли Хилс. Обикновено стоеше далеч от такива места — луксът я депресираше, но днес беше различно.

Щом стигна до първия отворен магазин на Родео Драйв, спря и паркира автомобила. Грабна чантата си (вътре бе мушнала плика с чека), излезе от колата и затръшна вратата. Не я заключи. Ако някой беше толкова изпаднал, че да реши да открадне старата й бричка, имаше нейната благословия.

Тръгна покрай бутиците. Срещаше жени, облечени в скъпи, красиви дрехи, но никоя не спря поглед на нея. В тази част на света двайсет и седем годишна жена, облечена в гръндж стил, просто не съществуваше. И петдесетте хиляди долара нямаше да стигнат, за да получи частица от тяхното внимание.

Като отминаваше една лъскава витрина, с крайчеца на окото си зърна зашеметяваща сребристосиня рокля от фина, полупрозрачна материя. Закова се на място. Роклята бе дълга, с остро деколте и дълбока цепка отстрани. Отпред бе обсипана с мъниста. Това бе най-съвършената дреха, което бе виждала. И в най-смелите си мечти не можеше да си представи, че ще бъде нейна.

Стисна чантата си и отвори стъклената врата. Над главата й се чу лек звън. В ъгъла, застанала пред един от хромираните щендери, стоеше жена.

— Изчакайте малко, скъпа! — провикна се лъчезарно тя.

Руби се почувства неловко. Искаше й се да извади чека и да го размаха под носа й.

Най-накрая продавачката дойде. Беше висока и слаба, облечена в черно от главата до петите. Всеки косъм на главата й си беше точно на мястото.

— Какво желаете? — В гласа й се долавяше леко раздразнение.

Руби посочи към витрината.

— Искам онази рокля.

— Имате чудесен вкус. Ще я пробвате ли?

Руби кимна.

— Чудесно.

Жената я отведе в пробна с размерите на средно голяма спалня.

— Искате ли чаша шампанско?

Руби се засмя. „Така се пазарува!“

— Нямам нищо против.

Продавачката плесна с ръце и след минута мъж, облечен в смокинг, донесе чаша с охладено питие.

— Благодаря — усмихна се Руби и се разположи на дивана в пробната.

Газираното вино се разля по цялото й тяло като топла вълна и забушува в кръвта й. Тя се отпусна назад и се усмихна. За първи път от години се чувстваше значима.

Някой почука на вратата.

— Влез!

Продавачката подаде глава.

— Как върви? Аз съм Мона. Ако имате нужда от мен, ме повикайте.

Руби свали дрехите си и внимателно облече роклята, като се наслаждаваше на допира й до кожата си. Чувстваше се, сякаш сменя самоличността си… сякаш се пренася в друг свят.

Приближи се към голямото огледало в ъгъла и дъхът й секна. Дори прекалено късата й коса, тежкият грим и маратонките не пречеха да изглежда красива. Деколтето подчертаваше малките й стегнати гърди, талията й изглеждаше много фина, а цепката разкриваше стройното й бедро.

Това беше жената, която се надяваше да стане!

— О, боже, сякаш е ушита за вас! Не се нуждае от никакви поправки. Никога не съм виждала такъв синхрон между тяло и дреха!

— Ще я взема — отсече Руби.

Отдавна мечтаеше за миг като този! Макар че роклята можеше да виси дълго в гардероба й, докато тя стане жената за нея…

Написа чек и напусна магазина. Внимателно окачи дрехата отзад във фолксвагена, усили музиката — пееха „Степенулф“ — и потегли с пълна газ.

Беше си почти у дома, когато профуча покрай магазин на „Порше“.

Засмя се и скочи на спирачките.

* * *

Нора лежеше свита на дивана в тъмната всекидневна. Изпрати Дий, изключи телефона и пусна телевизора.

Голяма грешка.

Скандалът течеше по всички канали. Показваха снимките отново и отново, най-често придружени от думите на брачната клетва или на записи от радиопредавания, в които даваше съвети за съпружеска вярност. Най-много я нараниха интервютата. Всичките й почитатели се отказаха от нея. Една жена дори плачеше и я обвиняваше в предателство. „Вярвахме й!“, бяха най-често споменаваните думи.

С нея беше свършено. Вече никой нямаше да напише писмо, за да й поиска съвет, никой нямаше да чака на телефона, за да разговаря с нея в ефир.

Знаеше какво се случва долу, пред сградата, в която се намираше апартаментът й. Няколко пъти звъня на портиера, но промяна в обстановката нямаше. Репортерите стояха отвън, с камери и микрофони в постоянна готовност. Само да надзърнеше през вратата — и щяха да се нахвърлят върху нея като подивели кучета. Пазачът твърдеше, че гаражът е безопасен и може да изкара колата си незабелязано, но тя не се възползва.

Стана и отиде до прозореца. Огромните стъкла отразяваха ярките светлини на нощния град и ги превръщаха в пъстра палитра от цветове. Взря се в отражението си — крехко и неясно.

Чувството за нищожност й беше познато отпреди много години. Усещането, че си никой, което подхранваше амбицията й да промени съдбата си, отново я бе обзело.

Ако баща й беше жив сега, щеше да се засмее:

— Вече не си толкова ярка звезда, нали, миличка?

Нора отиде в кухнята и отвори домашния бар. Не беше пила алкохол от години, но сега се нуждаеше от няколко глътки, за да се успокои. Сипа си чаша джин. В началото вкусът й се стори ужасен, но след известно време езикът й изтръпна и тя усети парещите следи на питието в празния си стомах.

Потътри се към дневната. Спря до голямото пиано и се взря в семейните снимки.

На една от фотографиите тя, бившият й съпруг Ранди и двете им дъщери бяха застанали пред семейната къща на морския бряг, сплели ръце, с лъчезарни усмивки на лицата.

Пресуши чашата и се отправи към кухнята за още. Зави й се свят, пред очите й сякаш се спусна завеса.

„И по-добре!“, каза си. Точно сега нямаше нужда от ясна мисъл.

Върна се при пианото. Малки момиченца в розови роклички на коледно тържество… семейството на излет в планината пред старата им палатка… жена, която изглеждаше някак самотна. Беше красива. Гримьорът, фризьорът и личният асистент се бяха погрижили за това. Скъпите дрехи й стояха безупречно, феновете й я обожаваха.

Нора се отдалечи от пианото и отиде до телефона на стената. С непослушни пръсти набра номера на психиатъра си.

— Кабинетът на доктор Олбрайт — отговори женски глас.

— Здравей, Мидж, обажда се Нора Бридж. — Надяваше се, че говори достатъчно ясно, за да я разберат. — Там ли е докторът?

Последва мълчание.

— Няма го, госпожо Бридж. Да му предам ли нещо?

„Госпожо Бридж“? Само преди ден беше Нора!

— Вкъщи ли е?

— Не, но мога да ви запиша час. Остави номера на д-р Хорнби в случай, че възникне нещо спешно.

— Благодаря, Мидж, няма нужда.

Изчака момичето да затвори и остави слушалката. Сетне издърпа кабела от контакта.

Ерик.

Сигурно беше вече на острова. Тя реши, че ако побърза, може би ще хване ферибота…

Грабна ключовете на колата от кухненския плот и повлече крака към спалнята. Прикри тъмнорусата си коса с шал, сложи си тъмни очила. На нощното шкафче забеляза шишенцето сънотворни.

Боже, колко се нуждаеше от едно хапченце!

Пъхна кафявата опаковка в джоба си.

Единственото, което взе от къщи, беше една стара семейна снимка, направена в Дисниленд, когато дъщерите й бяха още малки. Мушна я в чантата си и излезе, без да заключи.

Докато чакаше асансьора, облегна гръб на стената. „Дано не срещна никого!“, помисли разсеяно.

Имаше късмет. Гаражът беше пуст. Тя се добра до черния мерцедес. Трябваше й малко време, докато улучи ключалката. Отпусна се на кожената седалка. Погледна се в огледалото. Лицето й беше бледо, по страните й имаше следи от сълзи.

— Какво правиш? — попита тя жената с тъмните очила. Чу дрезгавия си глас и изхлипа отчаяно. — Моля те, Боже — прошепна, — нека Ерик да е още там.

Запали колата и даде газ. Гумите изсвириха.

Изскочи на Секънд Авеню, без дори да се огледа.

* * *

Дийн стоеше на пристана и наблюдаваше как хидропланът се носи по вълните и набира скорост. Беше забравил колко красиво и спокойно е това място.

Ароматът на водорасли и море го връщаше назад във времето, вълните нашепваха спомени. Тук двамата е Ерик строяха пясъчни замъци и заравяха съкровища, подскачаха от камък на камък, докато си изпорежеха стъпалата в острите мидени черупки, измъкваха изпод скалите малки рачета и с часове ги наблюдаваха…

Ерик беше по-силният. Всичко му се удаваше с лекота, винаги твърдо отстояваше желанията си. Когато навърши седем, трябваше да напусне къщата на дядо си на остров Лопес, но той успя да убеди майка им да остане. Дийн още си спомняше как, седнал на най-горното стъпало на дървената стълба, слушаше изплашен словесната битка, в която по-големият му брат настояваше да му разрешат да посещава местното училище.

„Абсурд!“ — бе първата дума на майка му, но Ерик упорито се сражава с нейната непреклонност и спечели. А истината беше, че майка му бе твърде заета с делата на „Харкърт и синове“, за да се грижи за децата си. О, на няколко пъти опита да „постъпи правилно“, като ги премести в „Чоут“, но накрая ги остави на мира.

Дийн затвори очи. Ненавиждаше обстоятелствата, които го върнаха отново тук. Мисълта, че ще види Ерик умиращ, бе непоносима.

Никога нямаше да забрави. Беше неделя. Дийн беше в гимназия. Ерик учеше в Принстън. Останаха близки, макар да ги разделяха хиляди километри. Чуваха се по телефона всеки уикенд. Но един разговор промени всичко.

„Влюбен съм, братле… Приготви се за изненада… Името му е Чарли и е…“

Дийн не си спомняше нищо повече. Съзнанието му сякаш се изключи. Почувства се предаден.

Заговори бързо в слушалката. Не си спомняше какво точно каза, знаеше само, че между тях зейна пропаст.

Дийн завърши Станфорд, започна работа в семейната фирма, някак свикна с мисълта за раздялата.

Ерик се премести в Сиатъл, преподаваше английски език в колеж.

Живя с Чарли дълго.

Преди няколко години Дийн получи бележка, в която му съобщаваше, че партньорът му е починал от СПИН.

Изпрати цветя и картичка със съболезнования. Мислеше да се обади по телефона, но всеки път, когато доближеше апарата, разбираше с безпощадна яснота, че няма да намери точните думи.

Обърна се и тръгна по пристана. Спря се за миг пред ръждясалата стълба, забита в пясъка, и се заизкачва по нея. Беше останал без дъх, когато стигна горе.

Голямата викторианска къща изглеждаше точно така, както си я спомняше. Старите лози се виеха по железните колони на верандата и стигаха чак до стръмния покрив. Белите храсти бяха подрязани. Моравата беше свежа. Розите бяха обсипани с цветове. Наоколо се носеше упойващ аромат и жужене на пчели.

Дийн се приближи към къщата, навеждайки се под клоните на старото мадроново дърво. Когато се изправи, сребърен проблясък прониза очите му.

Ветропоказателят проскърцваше тихо и жално. Спомени нахлуха в съзнанието му неканени…

Руби стои на покрива на бараката, разперила ръце.

Пристъпи към нея.

„Е — попита тя през смях, — ще падна ли, или не?“

Внезапно осъзна, че я обича. Искаше да й го каже, но се боеше мутиращият глас да не му изневери.

Целуна я. Устните му за първи път докосваха устните на момиче…

До вечерта лежа на плажа, заслушан в прибоя, ослепял за всичко наоколо…

Пред входната врата спря, събра кураж и почука.

Отвътре се чуха ритмични стъпки. Вратата се отвори и Лоти провря глава навън.

— Дийн! — протегна ръце старата бавачка.

Той прекрачи прага и се отпусна в прегръдката й, както в детството си, вдъхвайки характерния й аромат на лимонови бонбони.

— Лоти, как се радвам да те видя!

Тя му хвърли престорено сърдит поглед изпод побелелите си вежди.

— Учудена съм, че си намерил пътя дотук без куче-водач.

Не се бяха виждали повече от десет години — изглеждаше остаряла. Косите й бяха съвсем посребрели, но закачливите й зелени очи издаваха, че е жена, която се радва на живота.

Изведнъж почувства колко му е липсвала през тези години. Лоти дойде в семейството като готвачка за едно лято, но се привърза към тях и остана. Нямаше собствени деца. Прие двете момчета с цялото си сърце и се грижи за тях през времето, докато живееха на острова.

— Съжалявам, че ни срещат нерадостни обстоятелства — каза Дийн.

— Сякаш беше вчера, като изтривах шоколада от лицето му. Не мога да повярвам, че е истина! Не мога да повярвам!

Влязоха в хола. В огромната камина гореше огън. Стаята си беше същата. Двата дивана с бледожълта дамаска и дървени крачета все още — един срещу друг, и масичката за кафе от палисандрово дърво между тях, и голямата купа върху нея…

Сякаш тази къща бе недосегаема за времето!

Дийн кимна към стълбището.

— Как е той?

Очите на Лоти се изпълниха с тъга.

— Новините не са добри. Пътуването му се отрази зле. Днес идва медицинската сестра и каза, че някакво ново хапче, наречено „Пейн коктей“, ще го накара да се почувства по-добре.

Болка.

Това беше нещо, за което Дийн не бе мислил досега.

— Боже! — промълви безсилно и прокара ръка през косата си.

Мислеше, че е готов. Че се е подготвил психически. Но сега, когато беше тук, разбираше какъв глупак е бил. Не можеше да гледа как брат му умира!

— Ерик обади ли се на нашите?

— Да. Те са в Гърция. В Атина.

— Зная. Как е реагирала мама?

Лоти сведе очи.

— Отговорил икономът. Тя била по магазините.

— Ерик съобщил ли й е за заболяването си? — Гласът му трепереше.

— Разбира се. Искаше да й го каже лично, но после реши, че е по-добре да й остави съобщение.

— Тя обади ли му се?

— Не.

От гърдите на Дийн се изтръгна болезнена въздишка.

— Качи се — изрече Лоти тихо. — Не изглежда много добре, но си е той…

Дийн поклати глава и пое по стълбите.

Горе спря. Вдясно бяха спалните на родителите им. Вляво имаше две врати. Вратата на неговата стая бе затворена. Не беше нужно да влиза вътре, за да си припомни как изглежда — син вълнен килим, дървено легло, покрито е памучно одеяло, прашен плакат на Фара Фосет в прочутия червен бански.

Колко мечти и копнежи бяха останали между тези стени…

Внезапно почувства някаква умора.

Приближи се до стаята на Ерик и спря на прага. Пое си въздух, отвори вратата и влезе.

Специалното медицинско легло сякаш изпълваше малкото помещение. Бе сложено така, че докато лежи, Ерик да може да вижда през прозореца.

Той спеше.

Дийн го гледаше втренчено. Черната му коса беше опадала на места и по главата му се белееха голи петна. Кожата му имаше бледожълт оттенък, тъмни кръгове ограждаха очите му. Преди усмивката не слизаше от лицето му, сега синкавите устни бяха сгърчени болезнено. Отслабналото тяло се губеше в пижамата.

Дийн стисна металната преграда на леглото, тя изскърца. Ерик бавно отлепи клепачи.

— Ерик… — Задави го стенание.

— Не се тревожи, братле…

— Как…?

— Не се тревожи да покажеш изненадата си от вида ми. — Ерик посегна към малката розова купичка, оставена на подноса до леглото. Костеливите му пръсти трепереха, докато я поднасяше към устата си. Отпи малка глътка. Угасналите му очи се спряха на Дийн. В тях се четеше необятна мъка. — Не очаквах да дойдеш.

— Разбира се, че щях да дойда. Трябваше да ми кажеш по-рано!

— В мига, в който ви съобщих, че съм гей, разбрах, че в това семейство лошите новини са истински бумеранг.

В гърлото на Дийн бе заседнала буца. Ако изречеше и дума, щеше да избухне в ридания.

Ерик се усмихна.

— Сега си тук и това е достатъчно.

Прииска му се да приглади редките кичури коса на потното чело на брат си, но ръцете му се тресяха.

Би дал всичко да можеше да заличи миналото или да върне времето назад!

— Говори ми. — Ерик се унасяше. — Говори ми, братле. Това е достатъчно.