Кристин Хана
Рубинени залези (22)

Двайсет и втора глава

Руби лежеше неподвижна. В главата й сякаш звучаха барабани. Чувстваше се толкова изчерпана, че не можеше и да спи. На няколко пъти светва лампата, с надежда Каролайн да се събуди, но не й провървя. Сестра й изглеждаше като изпаднала в кома.

След вечерта, полята обилно е „маргарити“ и сълзи, двете с Каро най-сетне се прибраха в спалнята. Мушнаха се в леглата и дълго разговаряха в тъмното, смяха се и плакаха. Накрая Каролайн заспа.

Руби затвори очи и си припомни случките от последните няколко часа. Майка й седеше на пода, единият й крак бе неудобно изпънат напред, в ръка държеше чаша. Озарено от отблясъците на огъня, лицето й беше като на ангел. Държаха се за ръце с Каро и разговаряха. Гласовете им се преплитаха с музиката…

Руби се почувства като дете, долепило ухо до вратата, за да чуе какво си шепнат родителите му. Бе някак изолирана. Никога не се бе обвързвала с друг човек, никога не направи опит да обича. Търсеше мъж, в който да не може да се влюби. Толкова се боеше да не я изоставят, че не пожела никой да остане завинаги.

И преди си бе давала сметка за това, но сега болеше повече.

Майка й и Каролайн си говориха за обичта и загубата, за обвързването и отговорността, за това, че любовта е повече от чувство, че е избор. И че има времена, когато единствено съзнанието за отговорността на този избор те крепи.

Мама стисна пръстите на Каро и каза: „Не намерих сили да се преборя и избягах. Осъзнах колко обичам баща ви едва когато беше станало късно. През всичките тези години не престанах да си задавам въпроса: Ами ако…“.

Руби затвори очи и се заслуша в шепота на океана.

„Вярваш ли, че има втори шанс?“, бе попитал Дийн.

— Вярвам! — извика. Дано утре, на яхтата, намери смелост да го повтори.

До тази вечер й се струваше невъзможно да отвори сърцето си за някого. Да признае, че има нужда да обича и да бъде обичана. Но сега животът изглеждаше различен.

Сякаш всичко беше възможно.

* * *

На следващата сутрин Нора се почувства свежа и някак подмладена. Добре че прояви благоразумие — изпи само една „Маргарита“.

Отметна завивките и отиде в банята. Сетне си облече къси панталонки в цвят каки и бяла ленена риза.

Във всекидневната я посрещнаха остатъците от снощния „пир“. Три недопити чаши се мъдреха на масичката, пепелникът бе пълен с угарки, няколко обложки на грамофонни плочи бяха разхвърляни по пода.

За първи път през това лято вилата изглеждаше обитаема. Доста време беше чакала безпорядъкът, който създадоха трите жени, да я оживи.

Нора пусна кафеварката и закуцука по стълбите.

Вратата на спалнята беше затворена.

Открехна я внимателно. Момичетата спяха. В съня си изглеждаха млади и крехки.

Каролайн спеше свита на кълбо, съвсем в края на матрака, Руби, разперила ръце, заемаше по-голямата част от леглото.

Нора се приближи тихо и докосна лицето на малката си дъщеря.

— Събуждайте се, сънчовци!

Руби измуча и отвори очи.

— Здрасти, мамо.

Каро се размърда и още преди да отлепи клепачи, протегна изтръпналите си ръце. Изправи се бавно.

— Ще ми се пръсне главата! — изстена и се строполи на възглавницата.

И Руби не изглеждаше по-добре, но не се оплакваше.

— Очевидно на ЛН й липсва тренинг — вяло упражни остроумието си тя и разтърка слепоочията си. — Имаме ли аспирин?

— Аспирин? — изстена Каролайн. — Няма да помогне! Трябва ми лекар! — Тя се поизправи на лакът. — Никога вече няма да ти се водя по акъла, Руби! О, боже, ще повърна…

Руби прегърна сестра си през рамо.

— Виж колко щастлива изглежда мама тази сутрин! — звънна смехът й.

Нещо бодна Нора в сърцето. „Моите момичета — каза си с тъга. — Като че ли вчера си пожелаваха Барби за Коледа.“ Сетне бодро плесна с ръце:

— Хайде, размърдайте се! Забравихте ли, че днес ще прекараме деня на яхтата с Дийн и Ерик? Лоти ни е поканила на вечеря в седем.

— Ще плаваме с яхта? — Каролайн позеленя. Освободи се от ръцете на Руби и напрегна всички сили, за да се изправи на крака. Постоя така около минута, дишайки тежко, и се насочи към банята. На вратата се обърна и отправи към Руби измъчена усмивка: — Първа съм под душа.

— По дяволите! — Руби сграбчи главата си. — Да не източиш всичката топла вода!

— Както едно време! — прихна Нора.

Руби хвърли на майка си кос поглед и се усмихна престорено сантиментално:

— Не помня такива „наквасени купони“ през ученическите ни години! Нито пък имам спомен да сме танцували на един крак, запели с цяло гърло.

— „Ти и аз срещу света“ — изтананика Нора. Постепенно усмивката й се стопи. — Нашата песен…

— Помня я…

Нора пристъпи напред, но нещо в погледа на Руби я задържа. С Каро беше по-лесно.

— Аз… отивам да приготвя закуска и да направя сандвичи за обяд. Дийн иска да бъдем на яхтата към единайсет. — Почака Руби да каже нещо, но тя мълчеше. Обърна се и заслиза внимателно по стълбите.

Беше стигнала до средата, когато чу шум от приближаваща се кола. Хвърли поглед към часовника — беше девет и половина. Не точно тъмни зори, но все пак според островните традиции — твърде рано за посещения.

Беше стигнала до кухнята, когато чу потрепването на входната врата. Приглади с пръсти косата си и отвори.

Пред нея стоеше един от най-красивите млади мъже, които бе виждала. Хубостта му беше в състояние да разтупти сърцето на всяка, и не толкова млада представителка на слабия пол. Макар че не го беше срещала след сватбата, тя веднага го позна — съпругът на Каролайн.

— Здравей, Джери.

Той изглеждаше стъписан.

— Нора? — изхъмка.

— Предполагам, изненадан си да научиш, че имаш тъща. — Тя отстъпи, за да му направи място да влезе.

— В сравнение с изненадите, които получих за последните двайсет и четири часа, тази е нищожна.

Нора кимна неопределено. Не знаеше за какво говори той.

— Каролайн е горе. Не се чувства много добре.

— Нещо не е наред ли?

— Причината е в текилата.

Младият мъж си отдъхна.

— Виждам, че сте се запознали с ЛН.

— Не бяхме очаровани. Искаш ли чаша кафе?

— Ще съм ти много благодарен. Снощи изпуснах последния ферибот и спах в колата на пристанището. Цялото тяло ме боли, все едно съм бил затворен в консервена кутия.

Нора се отправи към кухнята.

— Сметана? Захар? — викна през рамо.

— И двете!

Тя се върна с чаша горещо, ароматно кафе. Джери я пое, от ръцете й с усмивка.

— Благодаря ти. — Сетне хвърли поглед към горния етаж: — Будна ли е?

Изглеждаше някак безпомощен. Нора побърза да каже:

— Почакай тук, ще се кача да я повикам.

— Че къде ще ходя!

Изведнъж се извърнаха като по команда.

Каролайн стоеше зад тях. Беше облечена във вчерашните ленени панталони и копринена блуза, сега измачкани до неузнаваемост. Косата й беше разбъркана. Петна размазана спирала ограждаха очите й.

— Здравей, Джери. Чух ти гласа.

Руби се спусна устремно по стълбите.

— Виж, Каро… — започна назидателно, но видя Джеръми и млъкна.

Джери пристъпи към Каролайн.

— Кари? — Нежността в гласа му каза на Нора всичко, което искаше да знае. Между тях може и да имаше проблеми, но имаше и любов.

— Не трябваше да идваш — рече Каролайн и скръсти ръце, сякаш да се защити от нещо.

— Не биваше да си тръгваш. Не и преди да сме разговаряли! Имаш ли представа как се почувствах… — Гласът му изневери. — … когато намерих писмото ти?

— Мислех, че…

— Напускаш ме след всичките тези години и ми оставяш писмо, с което ме информираш, че ще се върнеш, когато решиш!

— Мислех, че ще си доволен да ме няма.

— Доволен? — Той прокара ръка през косата си. — Ела си у дома — прошепна. — Мама ще гледа децата до понеделник.

— Ще я подлудят до утре сутринта.

— Проблемът си е неин. Имаме нужда да останем сами.

— Добре. — Каролайн се обърна и тръгна нагоре по стълбите. След минута се върна с чантата си в ръка. Прегърна силно Руби, прошепвайки й нещо, при което и двете избухнаха в смях.

Сетне влезе в кухнята при Нора.

— Благодаря ти — каза тихо.

— О, скъпа! Толкова дълго чаках! Това, което стана снощи…

— Не искам да ми липсваш вече!

— Няма начин. Сега мисли как да се отървеш от мен! Обичам те, Каро!

— И аз те обичам, мамо. — Майка и дъщеря се прегърнаха. Нора притисна Каролайн към гърдите си, сетне нежно я отблъсна.

Джери грабна чантата й, хвана я за ръка и заедно напуснаха къщата.

Руби и Нора излязоха на верандата.

Сребристият мерцедес последва белия роувър по алеята.

— Отиде си — каза Руби.

— Ще се върне. — Нора вдигна очи към високото небе. Нямаше нито едно облаче. Лек бриз шумолеше в клоните на дърветата, слънчеви зайчета пробягваха по изумруденото море.

Руби стоеше до нея. Бяха толкова близо, че раменете им се докосваха.

— Извинявай, мамо!

— За какво? — извърна се Нора.

Руби изглеждаше някак променена. Сякаш бе станала по-сериозна.

— За върнатите подаръци, за пропиляното време… Но най-много съжалявам, че не се научих да прощавам.

Нора не разбра как се случи, коя от двете първа протегна ръце, но изведнъж се озоваха вкопчени в силна прегръдка, смееха се и плачеха едновременно и сякаш времето бе спряло.

* * *

Точно в единайсет сирената на „Вятър в косите й“ изсвири.

— Те са тук — прошепна Руби. В гласа й имаше нотка на безпокойство.

— Страх ли те е да срещнеш Дийн? — попита Нора.

Руби кимна.

— И целия свят да обиколиш, няма да намериш мъж като него.

— Проблемът не е в него, а в мен.

— Съдбите ви се преплетоха още като деца и мисля, че ще останете завинаги свързани. Той е част от живота ти, Руби, независимо дали ти харесва, или не. Върви! Спомни си хубавите години, а лошото забрави.

— И аз това искам, мамо, повече от всичко на света…

Сирената изсвири повторно.

— Вземи кошницата с храната — рече Нора.

И тръгнаха една след друга към кея. Нора бързаше, колкото й позволяваха патериците.

Застанал на носа, Дийн издърпваше такелажа.

— Добре дошли на борда! — провикна се.

Нора подаде патериците на Руби и се заизкачва по мостика. Когато стъпи на палубата, ги взе обратно и закуцука към Ерик.

Няколко възглавници придържаха слабото му тяло изправено. Лицето му беше бледо, очите му бяха потънали дълбоко в тъмните орбити.

Нора се изненада от вида му. Ерик ли беше това!

Болният вдигна очи. Нора едва не избухна в ридания — в тези огромни, печални очи светеше неунищожимият дух на един от най-близките й хора. Тя го притегли в прегръдките си.

Той склони глава на рамото й.

Дийн запали двигателя. Руби чевръсто отвърза яхтата. Бавно се отлепиха от брега. Щом заобиколиха носа, вдигнаха платната.

Подета от вятъра, яхтата полетя по вълните.

Ерик обърна лицето си така, че хладният полъх да го докосва. Нора наклони глава към него.

Застанала на носа, Руби разпери ръце.

Дийн бе слязъл в кабината. Когато се върна, от колоните се лееше „Отдадени на любовта“ на Робърт Палмър. Руби му пригласяше.

Интервалите между песните изглеждаха безкрайни като капчици застинало в очакване време.

Дийн стоеше на руля, Нора и Ерик седяха един до друг на задната палуба, Руби бе застанала на носа, загледана в океанската шир.

— Радвам се, че си тук — рече Ерик.

— Че къде другаде да съм? — усмихна се тя. — Ти, Дийн и Руби… най-важната част от живота ми. Винаги ще помня моето чернокосо момче. Всеки път щом се огледах наоколо, вие бяхте там, радостни, пълни с живот. „А сега какво да правим, госпожа Бридж?“, питахте настойчиво. Сякаш бе вчера — насядали сте около масата в кухнята, коленете ви са ожулени, покрити с лепенки… Боже, времето лети!

— Да, и отлита — изгледа я втренчено Ерик.

В гърлото й заседна буца. Не, няма да плача! Докосна лицето му. Той извърна глава.

— Как мислиш, дали ще изяснят чувствата си? — кимна след малко. Руби и Дийн стояха на двата края на яхтата.

— Надявам се… Те се нуждаят един от друг.

— Грижи се за него! — Гласът му секна внезапно. — Мислех, че винаги ще съм наоколо… да закрилям малкия си брат. — Ерик изтри една сълза с края на карираното одеяло.

— Ще го закриляш! — изхлипа Нора. Едра сълза се търкулна по страната й.

Изведнъж платната се издуха и заплющяха. Яхтата пореше белите гребени на вълните. Дийн се приближи към брат си:

— Искаш ли да поемеш руля?

Лицето на Ерик светна.

— О, да!

Дийн подхвана крехкото му тяло и му помогна да се изправи. Ерик се вкопчи в руля.

Вятърът рошеше рядката му коса. Очите му се насълзиха.

— Китове! — извика внезапно Руби и посочи вдясно на борд.

Нора засенчи очите си с длан.

Шест гигантски перки се издигаха над разпененото море.

— Този свят ми принадлежи! — изкрещя Ерик и разпери ръце. Засмя се високо и за първи път от седмици това бе неговият смях.

Нора щеше да го помни винаги такъв.