Кристин Хана
Рубинени залези (19)

Деветнайсета глава

Руби лежеше в леглото си.

„… разбрах, че ако незабавно не направя нещо — ще умра!“

Мама е била толкова изплашена, така самотна…

Руби познаваше това чувство. Изпита го през дългите нощи, когато стоеше будна, чакаше и мислеше къде ли е Макс и защо не е до нея, за да я утеши. Връщаше се, ухаещ на чужд парфюм, прегръдката му беше по-студена от айсберг…

Отвори нощното шкафче и извади бележника. Бе разбрала, че писменото изразяване на мисли й действа успокоително, а Бог й беше свидетел — имаше нужда точно от това.

Седна на леглото, сложи бележника на коленете си и започна.

„Преди мислех, че за да очертаеш това, което даден човек представлява, са нужни само няколко щриха.

Но сега се питам дали пък истината не се съдържа в светлосенките.

Майка ми е пребивавала в психиатрична клиника. Това е най-прясното й откровение.

Днес тя нарисува портрета на нашето семейство и през нейните очи видях хора, когото никога не съм си представяла, че могат да бъдат мои родители — пиян, неверен съпруг и депресирана, нещастна съпруга. Как не съм го забелязвала?

Нора е била права да крие истината от мен. Дори сега съжалявам, че я научих.

Понякога миналото наранява повече, отколкото можем да понесем.“

Телефонът иззвъня. Руби се стресна.

— Ало?

— Руби?

Гласът на Каролайн беше някак отпаднал. Руби се притесни.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Не може ли просто да се обадя на по-малката си сестра?

Руби се отпусна назад. Сега Каро звучеше по-добре, но чувството, че нещо не е както трябва, остана.

— Разбира се, но ми звучиш някак…

— Как?

— Не знам. Като че ли… уморена.

Каролайн се засмя.

— Имам две малки деца и котка, която ръси по десет хиляди косъмчета на ден. Винаги съм уморена.

— Наистина ли? Наистина ли е толкова тежко да си майка, съпруга, домакиня?

Каролайн помълча.

— Спомняш ли си, мечтаех да ида до Париж… Сега мечтая само да ида до тоалетната на спокойствие.

— Господи, Каро, никога не сме говорили за такива неща!

— Няма нищо за казване.

— Не е така. Говорим ли по телефона, винаги става дума за мен. Моята кариера, моите гаджета… Все за моите проблеми.

— Така се чувствам по-близо до теб.

„Опашата лъжа!“, помисли Руби.

— Щастлива ли си? — попита меко.

— Разбира се! — изхлипа Каролайн.

— Каро? — сепна се Руби.

— Извинявай, имах лош ден.

— Само днес ли?

— Сега не мога да говоря за това.

— Какво семейство сме, ако не можем да говорим за всичко, което е от значение за нас?

— Разговорът няма да промени нищо, повярвай ми.

— И аз мислех така, но разбрах толкова неща…

— Руби? — Беше Нора.

— Идвам! — извика Руби. Сетне отново доближи слушалката до устните си: — Трябва да затварям. Защо не дойдеш да ни видиш? Можеш да останеш за през нощта.

— Не мога — децата…

— Затрупай ги със сладкиши и ги остави. Да не си закована за тази къща?

Каролайн се засмя горчиво.

— Всъщност е точно така.

— Тя не е тази, за която сме я мислили, Каро! — Руби съзнаваше, че вече е произнасяла тези думи, без да си дава сметка за техния дълбок смисъл. — Тя е… пазител на нашите спомени. Трябва да дойдеш!

— Страх ме е — изрече Каролайн след малко.

— Да си нарушиш спокойствието ли? — избухна Руби. И веднага смени тона: — Не искаш ли да научиш коя си? То е като да отвориш очи в стая, за която си мислила, че е тъмна. Щом се убедиш, че виждаш, страхът изчезва. — Тя се засмя. — Боже, говоря като някакъв надрусан Оби-Уан!

— Руби, ти май си пораснала!

— Да, малко преди да вляза в критическата! Нали съм си даровита! Най-добрата в класа!

— Сред всичките ти десетима съученици!

— От които трима не завършиха. Хайде, Каро, ела да ни видиш. Ще се разходим по брега, както някога… Ще си пийнем текила, ще потанцуваме. Пак ще открием себе си!

— Руби? Чуваш ли ме? — Този път гласът на Нора прозвуча по-настойчиво.

— Трябва да вървя. Обичам те, по-голяма сестричке!

— Ти говориш като по-голяма сестра — отвърна Каролайн. — Гордея се с теб, Руби, и… ти завиждам!

Руби върна слушалката на мястото й и хукна надолу.

— За бога, пожар ли има? — На прага на кухнята се закова. Пред нея стоеше Дийн с огромен букет маргаритки в ръка. — О! — промълви. Лицето й пламна.

Майка й стоеше до масата.

— Имаш гости — рече с усмивка.

Руби се смути.

Първата мисъл, която й мина през ума, беше: „Не съм си измила зъбите и съм още по пижама. Ако имах повече късмет (но нямам!), дъбовият паркет ще се разтвори и ще ме погълне“.

Дийн пристъпи напред и й подаде цветята.

— Още ли обичаш маргаритки?

Тя кимна.

— Трябва да поговорим — изрече задавено той. — Моля те!

Руби потръпна.

— Добре.

Стояха безмълвни, загледани един в друг. Накрая Нора се приближи и пое цветята от ръцете на дъщеря си.

— Ще ги натопя.

Руби се обърна към нея.

Чувстваше се, сякаш току-що се е приземила в средата на кухнята след дълго междузвездно пътуване.

— Благодаря ти, мамо — каза. Сетне се обърна към Дийн: — Къде искаш да отидем?

Той се усмихна.

— Облечи си бански костюм и обуй леки обувки. Ще те чакам отвън. — Целуна Нора по страната и излезе.

Камъчетата по пътеката захрущяха под краката му. Руби се извърна към Нора:

— Ти ли го повика?

— Не, разбира се.

— Не е ли малко…

— Руби Елизабет! Качи се горе и се облечи! Ако си чак толкова уплашена да излезеш на среща с първата си любов, спомни си, че той беше и най-близкият ти приятел!

Тъй като не можа да измисли никакъв брилянтен отговор, Руби излезе от стаята. Качи се в спалнята и отвори куфара си. Бански костюм!

Дали беше забелязала по-рано, че всичко, което взима със себе си, е в черно? Винаги ли се бе обличала така? Някога любимите й дрехи бяха тениски с герои от анимационни филми.

Не било лесно да избереш дрехи за среща с първата си любов.

Накрая откри на дъното на куфара бански костюм от две части в прасковен цвят. Не си свали старите чорапи, само си изми зъбите и приглади косата си назад (слава богу, че майка й я подстрига). Взе си черните очила и слезе долу.

Майка й седеше на кухненската маса, решаваше кръстословица и пиеше чай, сякаш беше съвсем обикновена сутрин.

— Приятно прекарване — каза, без да вдига глава.

— Доскоро.

Руби излезе в градината. Упойващият аромат на рози и море я обгърна. Мирисът на кафяви водорасли бе някак остър.

Слезе от верандата и зави покрай къщата. Дийн стоеше до оградата и крепеше два велосипеда.

— Май ме бъркаш с някоя, дето обича да се поти! — нападна го Руби.

Той й подаде розов шлем с Барби отпред. Руби скръсти ръце.

— Не! Категорично не!

Той се засмя.

— Да не се чувстваш стара за каране на колело, Руби? Или си загубила форма?

По дяволите! Известно му бе, че тя няма да откаже предизвикателството!

— Не съм карала от доста време — опита да се оправдае.

Сграбчи кормилото и понечи да яхне колелото. В очите на Дийн се утаи болезнен спомен.

— Да вървим! — викна Руби.

Излязоха на пътя и поеха по хълма. Руби плувна в пот. Стана й горещо. Не й стигаше въздух дори да се оплаче. Стигнаха Ливингър Хил.

Устремиха се надолу един до друг. Златни пасища, осеяни с ябълкови дървета, летяха край тях. Дийн изправи гръб и пусна кормилото… Руби се потопи в спомена. Пак бяха на четиринайсет. Онова лято се учиха да карат без ръце и всяко обелено коляно беше доказателство за смелост. Носеха се по хълма, разперили смешно ръце, а по радиото „Старшип“ се деряха: „Нищо не може да ни спре“.

Пътят правеше широк завой и слизаше до входа на Троут Лейк Парк. Трябваше да се досети, че ще я доведе тук!

— Какво целиш? — попита без глас. Той като че ли не я чу.

Не, чул я беше.

— Знаеш ли какво казват за любовта и войната? — извърна се към нея.

— Това сега какво е? — поиска да уточни тя.

— Каквото ти решиш. Ела. Да идем в парка. — И без да дочака отговор, той натисна педалите и се отдалечи.

Пътят тънеше в сумрак. Под плътните сенки на дърветата беше хладно.

Руби настигна Дийн и го изпревари. Чу го да се смее. Знаеше, че се смее на спомена за момичето, което не обичаше да губи дори когато наградата да стигнеш пръв беше пакетче пуканки.

Пътят се виеше под огромни ели и отново излизаше на ярката слънчева светлина. Руби скочи от колелото.

Дийн спря зад нея.

Беше забравила колко красиво е тук.

Водите на езерото блестяха в сапфиреносиньо, огромни ели хвърляха тъмни сенки по повърхността му. От високите скали се спускаше кристалночиста река.

Беше пълно с народ.

Дийн я настигна.

— Ще се изкатерим ли?

— Да не съм дива тийнейджърка!

— Аз отивам!

— Води тогава!

Поеха на запад покрай езерото. Не разговаряха.

Минаваха покрай семейства, дошли на пикник, кучета, които ловяха фризби от палави ръчички, пискащи от възторг дечурлига.

Когато достигнаха първите исполински дървета, глъчката остана зад гърба им. Чуваше се само ревът на водопада.

Пътеката беше стръмна. Къпинови храсти драскаха краката им.

Стигнаха на върха. Гигантската устна, както я наричаха, огромна гранитна скала, горе бе съвсем плоска. Тъмнозелен мъх я покриваше като плътен килим, изпъстряха го жълти цветя. Водният поток, не по-широк от метър, прескачаше ръба и падаше двайсет стъпки по-долу в езерото.

Руби забеляза кошница за пикник. Под нея беше застлана покривка на червени и бели райета. Дийн докосна рамото й.

— Ела.

Настаниха се върху дебелия мъх. Дийн извади от кошницата термос и наля лимонада в две чаши. Руби пресуши своята.

— Преди идвахме тук често. — Руби се излегна назад.

— Тук за първи път спомена, че искаш да станеш комедийна актриса.

— Забравила съм.

— Искаше да си известна.

— Все още искам. А ти мечтаеше да бъдеш прочут фотограф. — Не смееше да погледне в очите му. Струваше й се по-разумно да стоят на разстояние и да разговарят като двама съученици при случайна среща. — Много време мина.

— Да… но аз все още мечтая за същите неща. Бих загърбил всичко, ако можех, и бих започнал отначало. Парите не правят човека щастлив.

— Говориш като един от петстотинте най-богати хора на планетата!

Той се засмя.

— Да, предполагам, че си права.

И двамата замълчаха.

— Вчера бях при Ерик — смени темата Руби.

— Каза ми. Това означава много за него.

Руби оплете пръсти под главата си. Ефирно облаче се носеше високо над върховете на елите.

— Ще ми се да не се бях отдалечавала толкова от него!

— Аз съм му брат, а не се бяхме виждали от години! — засмя се горчиво Дийн.

— Бяхте толкова близки преди!

— Нещата се променят, нали?

— Какво се случи?

— Изглежда, не познавам добре хората, които обичам. Бил съм сляп.

— Говориш за това, че е гей?

Най-сетне Дийн се осмели да я погледне.

— Да, и за това.

Руби замълча.

— Дийн… — поде след малко. — Съжалявам. Не исках да те нараня.

Той се извърна рязко към нея.

— Не си искала да ме нараниш? За бога, Руби, ти беше целият ми свят!

— Знам. Но не мога да бъда ничий свят.

— Опитвах се да се грижа за теб! — не я чу Дийн. — Когато майка ви ви напусна, ти беше нещастна, беше съсипана. Исках да ти помогна, но ти не ми позволяваше, ти сякаш водеше непрестанна битка с мен. Но аз вярвах, че ще бъдем заедно и не спирах да те обичам!

Дали щеше да успее да му обясни?

— Дийн… — започна плахо. — Щом затворех очи, сънувах, че ме напускаш. В най-страшните си кошмари чувах гласа ти, но не можех да стигна до теб. Трябваше ли да чакам да си идеш?

— Какво те прави тъй уверена, че щях да те изоставя?

— Стига, Дийн. Бяхме деца, но не бяхме глупави. Знаех, че ще отидеш в колеж, който аз не мога да си позволя, и ще ме забравиш.

Лицата им бяха така близо, че можеше да потъне в синята бездна на очите му.

— Значи ме изрита, преди аз да те напусна.

Тя се усмихна тъжно.

— Май така излиза. Нека сменим темата. Това са стари новини, вече няма значение. Разкажи ми за живота си. Какво е да си най-желаният ерген?

— А какво ще стане, ако ти кажа, че още те обичам?

— Моля те, не… — заекна Руби.

Той обхвана лицето й с ръце и нежно го обърна към себе си.

— А ти престана ли да ме обичаш, Руби?

Усети дъха му. Понечи да каже, че са били само хлапета, но от устните й се отрони чувствена въздишка.

Бе прошепнала името му.

Той я целуна. Докосването на горещите му устни бе някак познато и същевременно ново. Изведнъж тя разбра — това бе сливането на двама души, които твърде дълго са били сами.

Отдръпна се и срещна погледа му.

— Дълго чаках втори шанс, Руби — прошепна той.

Тя затвори очи. Ами ако отново се окажеше излъгана?

— Не мога, Дийн. Ти винаги си искал прекалено много от мен.

— Руби! Кога ще пораснеш?

— Не искам пак да те нараня!

Той погали лицето й.

— Причиняваш ми болка.

— Не мога да ти дам това, което искаш от мен. Не съм готова!

Той отметна кичур коса, паднал на челото й.

— Тогава бяхме деца. Но сега знаем какво имаме.