Кристин Хана
Рубинени залези (15)

Петнайсета глава

Руби остави на кухненската маса бележка: „Отивам при татко“, и излезе.

Пое по оградения от дървета път към пристанището. Много нови къщи и крайпътни заведения бяха изникнали, откак не бе минавала по тези места. Островът се бе променил и на нея промяната не й се нравеше. Дали все още имаше ливади, където тревата е до коленете и из нея се крият диви зайци?

Прапрадядо й бе дошъл тук от мрачната стара Англия. С него била и тъмнооката му съпруга — ирландка. Имали седемнайсет долара, с които си купили двеста акра земя на Лопес. След няколко години пристигнал и брат му. Двамата отглеждали ябълки и развъждали овце и бързо се превърнали в преуспяващи фермери.

Днес, сто години по-късно, баща й притежаваше едва десет акра земя. Родителите му завещаха къщата на Летния остров на Руби и Каролайн. Страхуваха се, че синът им може да я изгуби или продаде. И с право.

Сега Рандъл Бридж живееше на висок хълм, от който се виждаше целият залив.

Бе роден и израснал тук, на суровия морски бряг, тук отгледа децата си. В гардероба му нямаше други дрехи, освен пуловери за зимата и фланелки за лятото. От сезон на сезон затягаха коланите. Той все чакаше следващото лято „нещо да се промени“. Зиме поправяше лодки, за да изхранва семейството си.

Руби се изкачи до върха на хълма. Наложи се да набие спирачки, за да не удари семейство елени, застанали по средата на пътя. Кошутата и двете малки, наострили уши, се извърнаха грациозно и изчезнаха във високите треви. Тя продължи по-бавно. Не биваше да забравя, че този остров е и техен дом.

Скоро излезе от широкия път и зави по второкласно шосе, пресичащо ябълкови насаждения.

Най-сетне пристигна. Жълтата дървена къща, строена в началото на двайсетте години, се бе сгушила под двете огромни върби.

Руби паркира до стария пикап на баща си, слезе и се огледа. Нищо не се беше променило. Тя се спусна по пътеката покрай празните заешки клетки, които бяха направили заедно с баща си, и излезе при задната веранда. Дворът изглеждаше запуснат. Плевелите бяха задушили всичко. Пчелите жужаха оглушително.

Руби спря на верандата. Предстоеше й среща с новото семейство на баща й. Макар че някога това беше и неин дом, тя чувстваше, че сега принадлежи на друга жена, непозната, само десет години по-голяма от нея самата. Щеше да види за първи път брат си. Дете, което нямаше представа, че баща му е натоварил други две деца с мрачното наследство на едно разбито семейство.

Пое си дълбоко въздух и почука. След като никой не й отговори, отвори вратата и влезе в кухнята.

Всичко беше променено.

Розови памучни завеси, бяла колосана покривка, бледи тапети с рози и диви лози по тях.

Ако й трябваше доказателство, че баща й продължава живота си, това беше достатъчно.

— Татко? — извика тя и не се учуди, че гласът й прозвуча плахо.

Заобиколи масата — столовете бяха яркозелени — и надникна във всекидневната. Той беше там, коленичил пред малката печка, слагаше дърва в огъня. Когато вдигна глава и я видя, очите му се разшириха от изненада. Широка усмивка грейна на набръчканото му лице.

— Не мога да повярвам… Ти си тук. — Той затвори вратичката на печката и се изправи. Протегна ръце и тя потъна в тромавата му прегръдка. — Каролайн ми каза, че сте тук. Чудех се дали ще дойдеш да ме видиш.

Тя се притисна към него. Не биваше да плаче! Дрехите му миришеха на пушек и море.

— Разбира се, че щях да дойда — изрече сподавено. И много й се искаше наистина да е така.

Той докосна лицето й. Грапавата кожа на ръцете му й напомни за часовете, когато му помагаше да шлайфа палуби.

Малкото момиче и баща му, един до друг в рубиненото зарево на залезите…

— Липсваше ми.

— Ти също. — Така беше. Сега, застанала срещу него, съзираше в очите му неугаснала обич. Искаше й се да му беше простила по-рано, че се ожени отново.

Така и не се бе научила да прощава, да приема хората. Нараняваше ги, отмъщаваше. Таеше болката дълбоко у себе си от страх да не бъде наранена.

Извърна очи към горния етаж.

— Не искам да преча…

— Мерилин заведе Итън на лекар — усмихна се Рандъл. — И не се преструвай, че не се радваш.

Тя се ухили глуповато.

— Всъщност… исках да видя детето. Да видя брат си — поправи се бързо.

— Ще го видиш. — Той се извърна.

Пак ли го бе засегнала?

— Как се разбирате с майка си? — отпусна се на канапето баща й.

— Като куче и котка — тръшна се на креслото до печката Руби.

— Не виждам поражения — засмя се той. — Изненадах се, когато Каро ми каза, че си изявила желание да се грижиш за Нора. Но бях и горд да го чуя.

Връхлетя я непоносима тъга по изгубената им близост.

— Тази седмица мислех да дойда да ви видя — каза с виновна усмивка баща й.

— Как е риболовът тая година? — смени темата Руби. Мимолетна сянка пробяга през лицето му. — Какво има? Някакъв проблем ли?

— Последното лято беше ужасно. Трябваше… пак да продам земя.

— О, татко… — Руби си спомни последния път, когато водиха този разговор. Това беше в годината, след като Нора ги напусна и той не излезе в морето нито веднъж. Наложи се да продаде четирийсет акра, последната им собственост от бреговата линия. Тя отчаяно искаше да му помогне, но спестяванията й бяха нищожни. — Колко ти трябват?

— Три хиляди. Не се тревожи, нека да говорим за…

— Мога да ти дам на заем.

— Ти?

Тя извади чековата си книжка от чантата и въпреки протестите му написа чека и го остави на масата.

— Не мога да го приема, Руби.

Но и двамата знаеха, че щеше да го вземе.

— Радвам се, че мога да ти помогна.

— Хубаво — продума той, сетне добави едва чуто: — Благодаря ти.

Възцари се тишина, нарушавана само от пропукването на огъня. Руби си помисли за дядо си. Той беше дълбоко разочарован от липсата на всякакви амбиции у сина си. В момент като този не би се гордял с него. Изведнъж баща й се изправи.

— Хайде да се поразходим.

Тя го последва навън.

Спуснаха се към брега. Няколко рибарски лодки се поклащаха мудно на пристана.

„Капитан Хук“ беше на котва. Баща й скочи на палубата и подаде ръка на Руби да се качи. Сетне й хвърли ново въже.

— Искаш ли да го навържеш? С Нед излизаме утре и морето. Обещах му всичко да е в ред.

Руби седна, кръстоса крака и се захвана за работа. В началото действаше неуверено, но после пръстите й почувстваха, че движението им е познато, и заработиха по-бързо.

— И Нора не очакваше, че ще дойда тук с нея — подхвърли, стараейки се да звучи небрежно.

— Сигурно не се учудваш.

За момент Руби загуби кураж. „Млъкни! — заповяда си. — Не питай нищо!“ Пое си дълбоко въздух и го погледна в очите:

— Какво всъщност се случи между вас?

Той се изправи и се отдалечи към другия край на лодката. След малко се върна и застана пред нея, но тя имаше усещането, че не я вижда. Изглеждаше като хванат в капан.

— Татко?

Погледът му я прониза. Сякаш виждаше вътре в нея.

— Ще останеш ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Ех, Руби… — въздъхна той. — Не познавам друг човек, който може така лесно да се изолира от хората около себе си.

— Не е лесно.

Той се усмихна мрачно.

— Но така изглежда. Ти замина за Калифорния и започна нов живот, далеч от нас… но донякъде грешката е и наша, моя и на Каролайн. Не ти се обаждахме достатъчно често… или не улучвахме подходящ ден… или не говорехме каквото трябва… А ти се отдалечаваше все повече и повече. Не дойде на сватбата ми, не се обади да ме поздравиш, когато се роди брат ти. Не дойде да видиш сестра си, когато се родиха децата й. Но грешката си е наша, ние те изоставихме. А сега идваш и слагаш пръст в раната. Ще бъдеш ли тук утре или след един месец, или на Коледа, за да видиш последствията?

— Не знам, татко — промълви едва чуто.

Той се вгледа в нея замислено, сетне измъкна въжето от ръцете й.

— Ела с мен! — И скочи на брега.

Вървеше толкова бързо, че Руби трябваше да подтичва, за да го стигне. Изкачиха се отново на хълма. Той блъсна пътната врата толкова силно, че едва не удари Руби по лицето.

— За бога, татко… — започна тя.

Баща й се втурна в кухнята и измъкна от един шкаф бутилка текила. Сложи я на масата и се тръшна на стола. Тази картина предизвика у Руби нов прилив на спомени.

— Ще се напиеш.

— Това смятам да направя.

— Плашиш ме.

— Нямам такова намерение, миличка. Сядай и затягай колана!

Руби изтегли стол и приседна. Неволно започна да потропва с крак по пода.

Баща й беше… променен. Не можеше да прецени точно в какво, но човекът с побелелите коси, износения пуловер и протрития панталон, който седеше пред нея, не беше този, когото очакваше. Този мъж, стиснал гърлото на бутилката, изглеждаше така, сякаш бе забравил да се усмихва!

— Помни, че те обичам — изрече внезапно той.

Руби долови в гласа му безпомощност, която я порази. Как се бяха отчуждили толкова?

— Помня.

— Не съм сигурен. По те бива в забравянето. Историята започва през 1967-а, няколко години преди проклетият свят да се взриви. Бях в университета във Вашингтон. Бях завършил подготвителната година, сигурен бях, че ще играя в Националната футболна лига. Не си давах много зор да уча. Изведнъж всичко се сгромоляса, целият свят. Тогава срещнах Нора. Беше мършава, изплашена и изглеждаше, сякаш не е спала от седмици. Въпреки това по-красиво момиче от нея не бях виждал. — Той опря лакти на масата. — Един ден получих повиквателна за армията. Стори ми се като лоша шега. Можех да се отърва под предлог, че във фермата имат нужда от мен, но аз мразех този остров! — Той въздъхна и изправи гръб. — Имах нужда някой да ме чака, да ми пише писма. Тогава се върнах при Нора, моята красива малка сервитьорка, и й предложих да се ожени за мен.

Руби бе смръщила вежди. Като дете бе чувала тази история хиляди пъти.

— Не я ли обичаше?

— Когато се оженихме — не. Други жени бях обичал повече. Както и да е, оженихме се и прекарахме чудесен меден месец на езерото Куиналт Лодж. После я заведох във фермата и я оставих при родителите си. Още в края на първата седмица и двамата бяха влюбени в нея. Тя се превърна в дъщерята, която никога не бяха имали, и се привърза към тази земя така, както аз не успях. Нейните писма ме крепяха жив, докато бях далеч. Не е ли смешно, че се влюбих в нея, когато бяхме на два континента? Обичах я, но се върнах вкъщи различен. Виетнам беше превърнал самоуверения хлапак в суров мъж. Или — той се усмихна тъжно, — може би семената на злото са си били у мен и войната само им предостави благоприятна почва да покълнат. Бях станал груб и циничен. Майка ти положи много усилия да ме промени към по-добро и за няколко години бяхме много щастливи. Роди се Каролайн, после ти…

Руби изпита странното чувство, че целият й живот се превръща в ситен пясък, който изтича между пръстите й.

— Когато се прибрах у дома, двамата с майка ти се преместихме в лятната къща. Аз започнах работа в хранителния магазин в Оркас. Всички ме мислеха за неудачник. „Толкова пропилени възможности!“, подхвърляха на баща ми. Господи, мразех този живот! — Вдигна глава и я погледна в очите. — Нямах представа докъде ще ме доведе това.

Руби преглътна мъчително.

— Не ми казвай…

— Започнах да спя с други жени.

„Не!“

— В началото майка ти не знаеше. Бях много внимателен, правех всичко възможно, за да не разбере. Пиех много, дявол знае защо — не помагаше. Разбрах кога започна да ме подозира, но нямаше доказателства.

— О, боже! — прошепна Руби.

— Накрая, през онова лято, някой й каза истината. Тя се върна разстроена вкъщи, аз бях пиян, наговорих й грозни неща. На другия ден тя си тръгна.

Руби имаше чувството, че потъва, че се плъзга към пропаст и няма за какво да се задържи.

— Господи! — повтори.

Баща й протегна ръце. Тя се дръпна рязко назад, столът й изскърца.

Той се изправи бавно.

— Семейството ни носи този товар дълго. Някои опитаха да продължат напред, други се отказаха. — Той се вгледа в нея. — Но всички са наранени. Тя е твоя майка, част от теб. Нима не разбираш, че без нея не можеш да бъдеш цялостна личност?

Сякаш светът се срути пред очите на Руби. Не остана нито едно парче твърда земя, на която да се задържи и да си каже: „Ето това е моята истина“.

— Тръгвам си.

Баща й се усмихна тъжно.

— Добре.

— Обади се на Нора и й кажи, че отивам при Каролайн. Ще се прибера по-късно.

— Обичам те, Руби. Моля те, не го забравяй!

Тя знаеше, че очаква от нея да му каже същото, но не можа.