Кристин Хана
Рубинени залези (24)

Двайсет и четвърта глава

Нора седеше на кухненската маса, четеше вестник отпреди петнайсет години, който бе открила в килера, и отпиваше от изстиналото си кафе.

Водещата статия нападаше властите в щата Вашингтон, че прогонвали морските лъвове към Балард Локс. Колонката отстрани съобщаваше, че на кучето на президента Рейгън е направена операция.

Имаше и снимка.

Нора хвърли поглед към горния етаж.

Предната вечер не можа да дочака Руби. Това, че дъщеря й не се прибра рано, сигурно беше добър знак.

Отгръщаше страницата, когато телефонът иззвъня. Докуцука до апарата.

— Да?

— Нора, Дий се обажда.

Нора се подпря на хладилника.

— Здравей, Дий. Какви прекрасни новини си ми приготвила днес?

— Няма да ти харесат.

— Обратното би ме учудило.

— Току-що разговарях с Том Адамс. Позвъни ми вкъщи. Каза да ти предам, че ако в сряда сутрин цитирам: „проклетите отговори не са на проклетото му бюро“, ще заведе иск за десет милиона долара. Документите били готови, само ти давал последен шанс. — Дий се изкашля. — Каза, че ще съди всички, работили с теб. Включително и мен.

— Не може да ви съди! — викна Нора, макар да не беше наясно с процедурата.

— Сигурна ли си? — Дий звучеше изплашена.

— Аз ще поговоря с него — обеща Нора.

— О, благодаря ти, Нора.

— Какво става при вас? Врявата позатихна ли?

— Не, за съжаление. Снощи икономката ти даде интервю на Лари Кинг и… каза ужасни неща.

— Адел е казала нещо лошо за мен?

— А пък някоя си Барб Хайнеман твърди, че си поръчала скъп стъклопис и не си го платила. Фризьорката ти Карла те нарече… извинявай… заядлива чавка.

— Господи!

— „Татлър“ пише, че фотографът не бил първата ти афера. Ти и съпругът ти сте имали „отворен“ брак, поддържали сте много контакти едновременно. А понякога… — Дий понижи глас. — … сте го правили групово. Като в „Широко затворени очи“.

Идеше й да избухне в истеричен смях. „Широко затворени очи“? Групов секс?

За първи път, откак започна тази каша, й се стори, че губи здравия си разум.

Не заслужаваше такова нещо. Изкарваха я по-черна и от дявола!

— Има ли още нещо? Не съм ли родила мутант, плод на връзка с извънземен?

— Неее! — засмя се Дий. — Освен…

— Какво?

— Тази седмица клюкарската колонка на Лиз Смит разправя, че някой щял да публикува нещо за теб, нещо гадно, което те разголвало изцяло.

— Това е…

— Предполага се, че… авторът е твой близък.

Нора въздъхна. Не беше изненадана.

— Разбирам.

— Икономката ти каза, че късаш талоните за глоби за паркиране и изхвърляш съдебните призовки. Един от градските съветници заяви, че ще ти натресе разследване.

— Дочуване, Дий! — Нора не знаеше дали асистентката й има да добави още нещо и не я интересуваше.

Дръпна ядно вратичката на едно шкафче. Ето къде били евтините жълти чинии, които купи от разпродажба преди сто години!

Грабна една, претегли я в ръка. Не, няма смисъл да се прави боклук.

„Ще ти натресе разследване.“

Запокити чинията към отсрещната стена. По пода с трясък се посипаха парчета порцелан.

„Като в «Широко затворени очи»… групов секс…“

Още една чиния се разби с радващ ухото звук.

„Отворен брак… заядлива чавка…“

Поредната чиния полетя към стената.

Подът бе осеян с парченца жълт порцелан. Нора дишаше тежко.

Трябваше да го пробва още преди години. Помагало! Тя се засмя налудничаво. Посегна за нова чиния.

„Иск за десет милиона долара…“

Чинията полетя.

— Какво, по дяво… — Руби, засилена от горния етаж, вдигна ръка, за да се предпази от летящия обект. Когато трясъкът затихна, тя колебливо източи шия. — За бога, мамо, ако не ти харесват, купи нов сервиз!

Нора коленичи на студения йод. Разсмя се истерично, докато от очите й потекоха сълзи. Задави я ридание. Скри лицето си в ръце. Имаше чувството, че не може да спре.

Много й бе дошло — болестта на Ерик, пропадналата й кариера, окаляната репутация… Почувства се самотна. И остаряла. Изпита някаква мрачна увереност, че се е борила за изгубена кауза. Вдигна очи и през завесата от сълзи съзря Руби.

— Мамо! — Тя коленичи срещу нея. — Добре ли си?

— Добре ли изглеждам?

— Изглеждаш като Къртни Лав след концерт. Но преди пластичните операции! — Руби протегна ръка и отмести кичур коса от челото на Нора.

— Една жена е завела срещу мен дело за подвеждане. Мой близък е описал живота ми — много подробно и много гадно, и смятал да публикува „творението“ си. Не се учудвай, ако чуеш, че баща ти и аз сме участвали в групов секс. — Нора изкриви устни в безрадостна усмивка. — Но не се тревожи, ще се справя. И по-лошо съм виждала. Единственото, което има значение, е, че те обичам.

— О, мамо!

Нора се изправи сковано и закуцука към масата. Стовари са на един стол и вдигна гипсирания си крак на съседния.

Вгледа се в Руби, свела глава, коленичила на пода. Хрумна й, че няма по-жестока тишина от онази, която настава след изричането на двете малки думички: Обичам те. Детството й премина в очакване да ги чуе от баща си, когато се омъжи, цяла вечност се надява да ги изрече мъжът й.

Изглежда, сега отново бе осъдена да чака. А мислеше, че нещата с Руби са потръгнали.

— Искаш ли кафе? — попита, сякаш нищо не се беше случило, сякаш под краката им не хрущяха парченца евтин порцелан.

Руби вдигна поглед.

— Не.

Плачеше.

— Какво има, Руби? — смути се Нора.

— Не се преструвай, че не си го казала. Моля те!

Нора не знаеше какво да отвърне.

Руби скочи и хукна нагоре по стълбите. Заслушана в стъпките й, Нора си пое мъчително дъх.

След няколко минути Руби изтрополи обратно. Носеше куфар.

Нора прехапа устни.

— Съжалявам, мислех, че…

Руби пусна куфара на пода. Стъклата на прозорците звъннаха.

— Руби, миличка… — опита Нора отново. В гласа й се прокрадна болка.

— Да простиш, е нещо… — Очите на Руби бяха плувнали в сълзи. — Трябваше ми цяла вечност да го осъзная!

— Не разбирам… — Дълбока бръчка проряза челото на Нора.

— Обичам те, мамо.

Нора реши, че си въобразява. И в най-смелите си мечти не беше чувала тези думи!

— Моля? — прошепна само с устни.

— Само го запомни, става ли?

— Какво…?

Руби тръсна купчина листове на масата.

— Цяла нощ го преписвах…

— Какво е това? — Нора не сваляше поглед от дъщеря си.

— Прочети го! — изрече мрачно Руби.

— Трябва да си сложа очилата — присви очи Нора.

„В интерес на истината трябва да ви кажа, че ми платиха, за да напиша тази статия. Платиха ми добре. Толкова добре, че ако отида в някои скъп ресторант, няма да се тревожа за сметката. Платиха ми достатъчно, за да мога да заменя очукания фолксваген с по-малко очукано порше.

Длъжна съм да ви кажа, че не харесвам майка си. Глупости! «Не харесвам» е израз, подходящ за пиклата, дето работи във видеотеката до нас.

Аз мразя майка си.“

Вдигна очи. Руби плачеше неудържимо. Раменете й се тресяха.

— За „Зад кулисите“ е — изхлипа.

Нора остро си пое въздух.

— Как си могла?

Руби запуши устата си с длан, грабна куфара и хукна навън. Двигателят изрева, под гумите зачаткаха камъчета.

Сетне стана тихо.

Нора опита да не поглежда към листовете, изпъстрени с равни сини букви, но не можа да се сдържи. Думите я връхлетяха с безпощадна яснота.

„Аз мразя майка си.“

Тя пое дълбоко въздух и вдигна листовете до очите си. Ръцете й трепереха.

„Тази история започна преди единайсет години на място, което малцина от вас са виждали — островите Сан Хуан в щата Вашингтон.“

Няколко реда по-надолу капна първата сълза.

* * *

Руби плачеше и стискаше волана. В края на алеята рязко натисна спирачката.

Отново бягаше. И нямаше къде да се скрие.

Бе извършила нещо отвратително, егоистично. Бягството нямаше да поправи нищо.

Включи на задна, върна се и паркира колата.

Слезе, мина през уханната градина и се отправи към брега. Искаше й се да отиде на нейната си скала, но знаеше, че майка й не може да стигне с патериците дотам.

В края на пътеката спря.

Надяваше се, че щом Нора прочете статията, ще излезе на верандата — нейното любимо място, и ще я види.

Денят беше приказен. Небето синееше, гората бе яркозелена, океанът проблясваше в сребристо.

Руби се отпусна върху свежата трева и затвори очи. Ухаеше на лято. На детство.

Щеше да запомни този ден завинаги! Животът й започваше днес. Днес пося зрънцето на своето бъдеще.

Щеше ли да може да загърби позора, или щеше да го носи у себе си до края на дните си, както бе носила досега съсипващия си гняв?

— Руби?

Тя отвори очи. Нора стоеше зад нея, подпряна на патериците си. Ореол слънчева светлина окръжаваше златистата й коса. Руби се надигна.

— Мамо? — прошепна. Гърлото й бе сухо като пустиня.

— Радвам се, че се върна. Предполагам, че не е лесно да избягаш, когато си на остров. — Тя сложи настрана патериците и приседна внимателно. Държеше в ръка жълтия бележник. Вятърът шумолеше с тънките листове. — Прочетох го. Много е жестоко.

Руби си пожела земята да се отвори и да я погълне. Бяха изминали толкова дълъг, мъчителен път една към друга! Но нейният егоизъм бе разрушил всичко. Ако не беше статията, сега можеха да се смеят, да бъбрят за булчински рокли, за халки и букети…

— Знаех, че ще те нараня, но отначало исках точно това.

— А сега?

— Сега бих направила всичко, за да си взема думите обратно!

— Истината винаги наранява, Руби. Природен закон като гравитацията. — Тя се усмихна тъжно. — Докато четях материала ти… съзрях истинското си лице. Цял живот бягах от себе си. Когато започнах да пиша вестникарската колонка, знаех, че хората няма да ме харесат такава, каквато съм. Затова си измислих тази Нора Бридж — жена, на която можеш да се довериш, от която можеш да се възхищаваш… После направих всичко възможно, за да заприличам на нея, но не успях. Много ми тежаха миналите грешки. Но през целия си живот и за миг не съм преставала да вярвам в теб.

— Знам.

— И доверието ми не е било безпочвено. Разбрах това, когато прочетох статията докрай. Тя разкрива моя път от момичето, което се криеше под стълбите на бащиния си дом, през жената, която се криеше зад металните пръчки на леглата в психиатричната клиника и зад микрофона… — Тя се усмихна. — … до жената, която вече не се крие.

— Няма да я публикувам. Не искам да ти причиня това!

— Напротив!

Руби не беше изненадана, че майка й не й вярва.

— Давам ти дума! Няма да им я пратя!

Нора стисна дланта на дъщеря си.

— Аз искам да я публикуваш. Тя ни рисува безпощадно точно. Показва как любовта поема в погрешна посока и как можем да намерим обратния път, ако вярваме, че той съществува. Статията ти не е предателство, Руби!

— Обичам те, мамо, и толкова съжалявам, че…

— Шшт, недей! Не казвай нищо! Семейството ни премина през много трудности. Но вече нищо няма значение. — Очите на Нора блестяха от непролети сълзи. — Отиваме да се обадим на агента ти. Ще дойда при Сара Пурсел.

— Няма начин! Жива ще те изядат!

— Не ми пука! Аз трябва да бъда до дъщеря си, за да й вдъхвам сили. Вече не могат да ми навредят, Руби. А и ме сърбят ръцете за реванш.

На Руби й се стори, че пред нея стои непозната жена.

— Ти си изумителна!

Нора се засмя.

— Доста време ти трябваше, за да го забележиш.