Кристин Хана
Рубинени залези (8)

Осма глава

Нора се опита да не наблюдава дъщеря си, докато чисти, за да не я дразни.

Руби забърса праха, без да мести предметите. Когато се зае да мие пода, Нора не се стърпя:

— Няма ли първо да пометеш?

Руби бавно се обърна.

— Моля? — Лицето й пламтеше.

Да си беше мълчала! Но вече нямаше връщане назад.

— Трябва първо да пометеш пода, а след това да го миеш. Ако във водата има и препарат — още по-добре.

Руби захвърли парцала. Дървената дръжка хлопна върху дъските.

— Метода ми на чистене ли критикуваш?

— Не бих го нарекла метод. Здравият разум…

— Значи аз нямам здрав разум!

— Руби — въздъхна Нора, — знаеш добре как се прави. Учила съм те…

Още преди да завърши изречението, Руби застана пред нея.

— Ако трябва да постъпя така, както си ме учила, следва да изляза от тази стая, да се кача в колата и да се махна оттук! Без дори да ти помахам за сбогом!

Раздразнението на Нора се изпари.

— Съжалявам — промълви тя.

— Според Каро това е любимата ти дума. Но едва ли осъзнаваш значението й. — После отиде в кухнята, сипа течен сапун в една кофа и я доля с вода. Когато започна да мие отново, движенията й бяха нервни.

Нора я наблюдаваше. Единствено приплъзването на парцала по пода нарушаваше тишината в стаята. Оставаха прашни места и тя ги виждаше, но си замълча.

— С какво да ти помогна? — обади се по едно време.

Без да се обръща, Руби каза:

— Смених завивките в горната спалня. Чаршафите са в пералнята. Можеш да се погрижиш за твоите чаршафи и да включиш машината.

Нора кимна. Трябваше й почти час, за да смени чаршафите си и да ги отнесе в пералното помещение. Когато най-после включи машината, дишането й напомняше хриптене.

На връщане към кухнята забеляза, че всичко блести от чистота. Руби беше заменила дори прашните изкуствени цветя в средата на масата с букет рози.

— О! — възкликна. — Толкова са красиви! Както, когато…

— Благодаря.

Нора разбра, че Руби не иска да се споменава миналото. Тази реакция не я учуди. Дъщеря й винаги е била експерт в забравянето. Нещата, които не искаше да вижда, скриваше. Далеч от очите, за Руби винаги бе означавало далеч от мислите. Нора реши този път да не й позволява да се измъкне толкова лесно.

— Мисля, че мога да ти помогна за вечерята.

Руби я погледна с ужас.

— Не ме гледай като извънземно! — засмя се Нора.

— Тук няма нищо за ядене. Ние… аз трябва да отида да напазарувам.

— Познаваш Каролайн. Сигурна съм, че в тези шкафове ще се намери нещо за извънредни случаи като този. Само трябва да поразровим.

— Тогава нямаш нужда от моята помощ. Аз се качвам в стаята си.

— Не мога да достигна горните шкафове.

Руби изглеждаше така, сякаш току-що бе захапала лимон.

— Кулинарните ми способности клонят към нула — каза с раздразнение.

Нора не се учуди.

— Защото никога не си се интересувала от готвене.

— Когато станах на седемнайсет, се заинтересувах, но теб те нямаше, за да ми обърнеш внимание.

Точно в целта!

— Сега мога да те науча.

— Каква късметлийка съм!

Нора реши да не й позволява повече да я наранява. Придвижи се до кухнята, без да каже и дума. Застанала с гръб към Руби, започна да отваря една по една вратите на шкафовете. Откри няколко доматени консерви, пакет спагети, бутилка олио, буркан консервиран артишок и метална кутия пармезан. Извади продуктите и включи печката. Сетне зачака.

Но търпението й не стигна.

— Руби? — повика я внимателно.

— Какво трябва да направя? — пристъпи Руби.

— Свали от рафта големия тиган… не този, по-големия, и го сложи на първия котлон. Сипи една супена лъжица олио и пусни газта.

Руби отвори бутилката и сипа близо половин чаша в съда. Нора реши да не коментира. Пресегна се за отварачката за консерви и спокойно поясни:

— Супените лъжици са в чекмеджето отляво. — Сетне й подаде доматите. — Добави ги и намали огъня. — Руби се подчини. — Нарежи сега на дребно артишока и го сложи в олиото. И добави половината пилешка консерва.

Руби се премести на кухненския плот с гръб към Нора и се зае да реже артишока.

— Ох, по дяволите!

— Добре ли си?

Руби отстъпи.

Едри капки кръв покапаха върху плота. Нора се пресегна за кърпата.

— Ела тук, миличка. Дай си ръката.

Руби коленичи. Не поглеждаше раната. Лицето й беше пребледняло. Нора внимателно я хвана за китката. При вида на кръв, кръвта на дъщеря й, ръцете й се разтрепериха.

Когато бяха деца…

Внимателно превърза пръста и вдигна поглед.

Руби също бе завладяна от спомени. В очите й проблесна копнеж по нещо изгубено. Нора бе чакала този копнеж толкова дълго!

— Само едно порязване, за бога! — издърпа дланта си Руби. — Не се налага да си търся пръста под масата, нали?

Дали си бе въобразила?

— Сложи артишока на огъня — изрече с треперещ глас.

И се обърна уж да вземе подправките, а единственото, което виждаше, беше лицето на Руби, каквото изглеждаше през оня кратък миг.

— Сипи вода в тенджерата и я остави да кипне — продължаваше да дава нареждания.

През следващите трийсет минути Руби изпълняваше всичките й поръки и упорито отказваше да я погледне в очите.

Накрая вечерята беше готова и те седнаха една срещу друга на кръглата дървена маса.

Руби забучи вилицата си в яденето.

— Да кажем ли молитвата? — попита Нора.

— Не.

— Но ние винаги…

— Ние не съществува. Вечерната молитва беше една от традициите, които си отидоха заедно със семейството ни. С Бог имаме споразумение. Когато той спря да ме чува, аз спрях да му говоря.

— О, Руби… — въздъхна Нора.

— Не ме гледай с този поглед на ранена кошута! — Руби започна да яде. — Вкусно е.

— Благодаря. — Нора затвори очи. — Благодаря ти, Боже… — Говореше тихо, но не толкова, че Руби да не може да я чуе. — … за храната, която си ни дал… и за времето, през което аз и Руби сме заедно.

Руби остави вилицата с трясък.

Нора започна да се храни. Тишината я изнервяше. Мъчително е да се чувстваш отчужден от детето си, да си на хиляди мили от него, но когато седите на една маса, отчуждението е непоносимо.

Сети се за думите на Лео: „Разкажи й нещо лично, но само едно“. Докато го обсъждаха по телефона, съветът изглеждаше лесно приложим, но сега й се стори немислимо да поведе разговор. Все още се чудеше как да започне, когато Руби стана от масата.

— Извини ме — промърмори, отиде до мивката и пусна горещата вода.

Нора разбра, че вечерята е приключила. Почисти масата и остави съдовете до Руби. Докато едната миеше, другата подсушаваше. Стаята тънеше в тишина. Когато свършиха, Нора се премести във всекидневната. Мислено се готвеше за втори рунд. Руби мина покрай нея и се отправи към стълбището.

— Искаш ли да запалим огън? — опита Нора. — Юнските нощи са хладни.

Руби с видимо неудоволствие се върна до камината. Коленичи и се зае да нарежда дървата, както я бе учил дядо й.

— Някои неща не се забравят — обади се Нора.

Огънят лумна.

Изтекоха няколко дълги минути, преди Руби да заговори:

— С изключение на това, какво е да имаш майка.

Нора си пое въздух.

— Не е честно! Бях с теб всеки ден…

— До деня, в който замина.

Нора стисна длани между коленете си. Не искаше дъщеря й да види как треперят.

— Ти и Каролайн бяхте целият ми живот.

Руби се засмя пресилено, изправи се и тръгна към майка си.

— Това приключи, когато бях на шестнайсет. В деня, когато влезе в хола с куфарите и обяви, че заминаваш. Помниш ли какво ни попита? „Кой иска да дойде с мен?“ Да, така каза.

— Напуснах дома ни, защото…

— Не ме интересува причината.

Ако само я бе оставила да довърши!

— Не знаеш всичко.

Дъщеря й се обърна рязко. На лицето й бе изписана борбата, която бушуваше в душата й. Нора разбра, че Руби крие нещо.

— Разкажи ми за себе си — каза накрая младата жена.

Това е моят шанс, помисли си Нора.

— Добре. Нека да седнем на верандата, както по-рано, помниш ли? Ще поговорим, ще споделим по нещо за себе си… Става ли?

Руби се засмя.

— Аз те помолих да ми разкажеш за себе си, но не съм обещавала обратното.

— И аз имам нужда да те познавам по-добре — не се предаваше Нора. — Диалогът е добро средство хората да се опознаят.

— Направо заприлича на „Мълчанието на агнетата“!

— Предполагам, че аз ще съм доктор Лектър. Психопат и канибал. Страхотно!

Руби я изгледа изпитателно.

— Може да стане интересно. Аз съм на двайсет и седем, ти — на петдесет. Оня ден ги навърши. Време е да си поговорим, струва ми се.

Стана и се отправи към верандата. Нора се усмихна и я последва. Руби си бе спомнила кога е рожденият й ден!

Дъждът беше спрял. Хладният бриз донесе аромат на море и цъфнали рози. Бяха подранили тази година, както обикновено след мека зима. На хоризонта гаснеше рубинен залез.

На бледата светлина Руби изглеждаше някак крехка. Нора изпита непреодолимо желание да протегне ръка и да отмести падналия на лицето й гарвановочерен кичур, сетне нежно да й каже…

— Не го казвай, Нора!

— Кое?

— „Ех, Руби, можеш да станеш толкова красива, ако се постараеш малко!“

Сякаш бе прочела мислите й!

По-рано й го казваше често, но не за да я нарани, разбира се. Трябва да й е било много тежко, за да го помни след толкова години! Заля я вълна от срам.

— Съжалявам! Исках да кажа, че си красива по свой начин.

Руби се обърна и срещна погледа й. Възцари се тишина. Нарушаваше я единствено шепотът на океана.

— Виж, Нора… — Руби скръсти ръце и седна на парапета. — Кажи ми нещо, което не знам.

Нора се вгледа в черните й очи. В тях играеше пламъчето на любопитството.

— Мислиш, че не те разбирам — започна меко, — но аз знам как се чувства човек, когато обърне гръб на родителите си.

Руби се премести на стола до майка си.

— Ти обичаше родителите си. Разказвала си ни много за тях.

— Историите винаги бяха истински и в същото време не бяха. Преднамерено премълчавах лошите моменти.

— Премълчаваше?

— Животът е доста жесток. Но има и светли мигове. За тях ви разказвах. — Нора въздъхна дълбоко. — В деня, когато завърших гимназия, напуснах дома си и никога вече не се завърнах.

— Избягала си?

— Да, от баща си.

— Колко време мина, докато се срещнахте отново?

Нора затвори очи.

— Видях баща си на погребението на мама. Ти и Каролайн още не бяхте родени.

— И никога повече?

— Никога. — Искаше й се тази дума да не я наранява толкова. — Не се срещнахме повече. Не ходих дори на погребението му. Докато съм жива, ще си задавам въпроса — дали взех правилно решение. Чувството, което изпитвам, не е съжаление, а по-скоро… копнеж. Искаше ми се да беше различен, но най-вече исках да мога да го обичам.

— Все пак някога си го обичала, нали?

— Може би… когато съм била много малка. Не си спомням.

Руби стана, приближи се до парапета и се загледа в далечината. Заговори, без да се обръща:

— Четох статията в „Пийпъл“. Там беше написано, че: „Посланието на Нора Бридж е прошка и доверие“. — Извърна се рязко. — Опита ли се да му простиш?

Нора отвори уста да излъже. Изведнъж я осени прозрението, че излъже ли сега, ще изгуби Руби завинаги.

— След години, когато имах собствени деца… и загубих обичта им… започнах да съжалявам, че постъпих така с него. Когато бях млада, не знаех — нямаше откъде да знам! — колко жесток може да бъде животът. Сега вече знам как съм го наранила. Но е твърде късно.

— И аз трябва да ти простя сега, това ли е твоето послание?

— Не всичко се отнася до теб, Руби. Разказах ти нещо много съкровено за себе си. Болезнено и лично. Очаквам от теб да се отнасяш с уважение към живота ми.

Руби се смути.

— Извинявай!

— Приема се. А сега ти ми разкажи нещо за себе си. — Погледът й бе пълен с очакване.

— Беше през това лято — поде Руби, — когато ни напусна. Мислех си, че ще се върнеш.

— Знам…

— Не преставах да те чакам. През следващия юни Каролайн също ни напусна и останахме само аз и татко. Една нощ направо… пощурях. — Тя преглътна и отмести поглед. Сетне продължи: — Карах до Сиатъл, влязох в една дискотека. Заговори ме някакъв младеж, не си спомням дали си каза името. Косата му беше синя, по ушите си имаше обеци… очите му бяха като мъртви. Отидох с него в апартамента му и му позволих… да ме чука. — Млъкна обречено. — Беше ми за първи път.

Нора онемя. Жестока мисъл я прониза. „Ето, това й завещах!“ Не смееше да проговори.

— Направих го, за да те нараня. Мислех, че някога все пак ще се върнеш и аз ще ти го кажа. Представях си как ще изглежда лицето ти, когато ти го съобщя.

— Искала си да ме видиш да плача?

— Най-малко.

Нора въздъхна.

— И сега бих заплакала, ако ще се почувстваш по-добре.

— Вече няма нужда. — Сетне добави тъжно: — Дийн го прие много тежко.

Дийн.

Нора затаи дъх. Връхлетя я закъсняла, безполезна печал. Като вълна, надигнала се от измамно спокойно море.

Понякога прекарваше часове, без да се сети за Ерик, а сега изведнъж си спомни нещо. Какво?

Звън на училищен звънец? Смях на младежи, долитащ от съседната стая?

Трябваше да каже нещо, болката в очите на Руби беше неизчерпаема, но в гърлото й бе заседнала буца.

— Стига за тази вечер! Ще се кача горе да взема душ.

Нора гледа дълго след дъщеря си, сетне прошепна:

— Лека нощ, Руби.

Върна се в спалнята, бутна вратата след себе си и пропълзя в леглото. Придърпа телефона и набра номера на Ерик.

Отговори й на третото позвъняване.

— Ало?

— Здравей, Ерик. — Отпусна глава на възглавницата. — Звучиш, сякаш са те натъпкали с хероин.

— И аз… така се… чувствам. — Думите излизаха от устата му провлачени и неясни.

— Добре ли си?

— Да… Само м-малко с-съм дрогиран. Ново лекарство…

— Добре, ще те оставя да поспиш. Ще ти се обадя утре.

— Спя — измърмори той. — Да, утре.

— Лека нощ, Ерик.

— Лека…

Нора изчака да чуе сигнала „свободно“ в слушалката и затвори.

* * *

Руби се качи горе, изтегна се на леглото и се зае с писане.

„Летният остров ще ме унищожи. Когато напуснах Лос Анджелис, бях силна и самостоятелна, не особено преуспяваща, но все пак бях себе си. Тук нещата са различни. Ухае на рози, насадени от баба, бърша си ръцете с кърпи, бродирани от нея… Седя на масата, край която отраснах, и си спомням за времето, когато с мъка се изкатервах на стола и краката ми не достигаха пода…

Гледам морето и в шума на вълните чувам смеха на сестра си…

И майка ми е тук.

Между нас двете се води битка, в това няма съмнение, но аз се страхувам да й задавам въпроси, а тя (мога да кажа със сигурност) се страхува да ми отговори. И изобщо — танцуваме по такта на две различни мелодии.

Тайна за тайна — това е играта.

Сигурна съм, че няма да се сближим прекалено, обаче рано или късно трябваше, наистина трябваше, да се потопя в тези дълбоки, студени води.

Ще науча за майка си неща, които не искам да знам. Дори вече едно разбрах — избягала от къщи след завършване на гимназията и никога след това не проговорила на баща си.

До вчера не бих се изненадала. Дори щях да изкоментирам: «Разбира се, бягството е нещо, което Нора Бридж умее добре». Но днес наблюдавах очите й, докато говореше за баща си, и видях в тях болка. За нея да бяга и да се крие, е болезнено. Иска ми се да не го бях узнала. Докато слушах откровенията й, за пръв път си зададох въпроса: Тя изпитала ли е болка, когато е напуснала децата си?“