Кристин Хана
Рубинени залези (6)

Шеста глава

Руби влезе в апартамента и затвори пътната врата. Беше тихо, ухаеше на цветя.

Метна якето си на маса с мраморен плот, до огромна ваза, пълна с рози.

Пристъпи в жилището със затаен дъх.

Стъклените стени откриваха невероятна панорама към залива Елиът. Подовете бяха от полиран мрамор с мек бял оттенък. Черни и зеленикави нишки прорязваха плочите. В средата на стаята имаше двуместно канапе и три стола с брокатена дамаска и извити крачета. Те бяха разположени около масичка за кафе с кристален плот. В единия ъгъл имаше черно пиано „Стейнуей“ с няколко снимки в изящни рамки върху капака.

Без да пали всички лампи, Руби надникна и в другите стаи. Семпла трапезария, кухня на човек, който обича да готви, кабинет и спалня.

В спалнята завесите бяха стоманеносиви, леглото бе застлано с кашмирена покривка. На стената имаше две огромни плъзгащи се врати. Руби отвори едната и осветлението се включи автоматично.

Дрехите бяха подредени по цветове.

Руби прокара пръсти по тъканите: коприна, кашмир, шотландска вълна, и прочете етикетите: „Армани“, „Дона Каран“, „Ескада“. Въздишка на завист се изтръгна от гърдите й. „Ето за какво ни е изоставила“, рече си горчиво.

Измъкна от джоба си списъка. Лак за коса, маша, шорти, бански костюм, къси чорапи. Затвори вратата на дрешника и се упъти към палисандровия шкаф до стената. Всичко бе подредено безупречно — бельо, чорапи. Взе няколко чифта и се отправи към втория гардероб. Светлината отново се включи автоматично. Дрехите, окачени тук, сякаш принадлежаха на друг човек. Износени стари панталони и пуловери, протрити джинси, избелели ризи и няколко пъстри бански костюма. Странно, майка й имаше скъпи модни дрехи и вехти дрипи, но нищо по средата. Нямаше всекидневен тоалет, подходящ за среща с приятели или обикновен обяд. Нямаше дрехи за делничния живот.

Невероятно…

Голям кашон, на който с червен маркер беше написано „Руби“, привлече погледа й. Сърцето й заби. Обзе я желание да хукне навън, да затръшне вратата след себе си… Не можеше да отдели очи от кутията. Какво ли беше сложила там майка й и защо пишеше нейното име…

Тя пусна на земята дрехите, които държеше, и свали кашона. Отвори го внимателно. Пръстите й трепереха. Вътре имаше пакети. Опаковките на някои бяха с коледни мотиви — елхови клончета, снежинки и елени, други бяха увити в сребриста хартия с балони и свещи по нея. Коледи и рождени дни.

Руби ги преброи. Бяха двайсет и един. По два за всяка от единайсетте години, през които Нора беше далеч от тях. Подаръците, които й бе купувала всяка година и които тя връщаше неразопаковани. Липсваше само черният пуловер — единственият подарък, който задържа.

— О, боже! — въздъхна и вдигна едно пакетче с размер на кредитна карта. По хартията личеше, че е за рожден ден.

Разкъса опаковката. Върху капака на малката кутийка с красиви букви беше изписано името на известна бижутерска фирма. На копринена възглавничка с цвят на опал лежеше сребърен сувенир — торта със свещички.

„Щастлив двайсет и първи рожден ден. С любов, мама“, пишеше отдолу.

Представи си майка си, облечена в скъп тоалет, с безупречен грим, как обикаля от магазин на магазин. Видя я да разговаря с продавачките. „Утре дъщеря ми навършва 21. Трябва ми нещо специално.“ Държи се, сякаш всичко е нормално… а беше изоставила децата си, когато най-много се нуждаеха от майка!

У Руби се надигна познатият хладен гняв. Няколко дрънкулки не променяха стореното. Не й пукаше за това, което Нора бе искала да й даде, а за това, което й бе отнела.

За седемнайсетия рожден ден на Руби нямаше тържество, а потискаща тишина. Нямаше весела компания около отрупана с храна и подаръци маса. Тези неща станаха невъзможни, след като семейството им се разпадна. Няколко скъпи предмета в луксозни опаковки не можеха да заличат раната в сърцето й.

* * *

Руби приближи стаята на майка си и забави ход. До вратата стоеше мъж. Беше висок, слаб, изискано облечен — сиво сако, бледорозова риза и морскосин габардинен панталон.

Обърна се към нея, черните му очи я пронизаха.

— Ти ли си Руби Бридж?

Тя спря. От него се носеше приятен аромат на мускус. Скъпият одеколон беше използван доста щедро.

— Кой се интересува?

Непознатият подаде ръка.

— Приятно ми е, доктор Леонард Олбрайт.

— Къде ви е бялата престилка?

— Аз съм психиатърът на Нора.

Това изненада Руби. Тя не можеше да си представи, че майка й споделя тайните си с някого.

— Наистина ли?

— Говорих с нея и разбрах за твоето… решение. — Тази дума сякаш му горчеше. — Аз съм в течение на нашия случай. Исках да се срещна с теб, за да те предупредя, че майка ти е… много лесно ранима.

— Женен ли сте, доктор Олбрайт?

Лицето му придоби болезнено изражение.

— Не. Защо питаш?

— Майка ми колекционира мъже, които мислят, че е крехка. Като котка върху горещ ламаринен покрив е!

Доктор Олбрайт не изглеждаше очарован от сравнението.

— Защо й предложи да се грижиш за нея?

— Вижте, докторе, когато всичко приключи, можете да зададете въпросите си на Нора. Сигурна съм, че ще ви плати много пари, за да слушате за проклетата й дъщеря, дето я е предала. Но аз няма да разговарям с вас.

— „Предала“. Интересно казано.

— Това ли е всичко? — попита с досада Руби. Той бръкна в джоба си и извади тънка сребърна кутийка със златни инициали, гравирани върху капака. Вътре имаше визитни картички, напечатани на скъпа хартия. Подаде й една.

— Не мисля, че идеята ти да се грижиш за нея е добра. Не и в психическото състояние, в което се намира.

Руби взе визитката и я пъхна в джоба си.

— И защо не?

Той я изучаваше с поглед и тя можеше ясно да забележи неодобрението, изписано на лицето му.

— Не си се виждала, нито си разговаряла е нея от години. Предполагам, че си й много сърдита. Но това, което се случи, е всъщност лошо стечение на обстоятелствата. Може би дори опасно.

— Колко опасно?

— Ти не я познаваш. Както вече казах, сега е крехка…

— Аз живях с нея шестнайсет години, а с вас се вижда веднъж седмично, може би от година… две.

— От петнайсет години.

— Петнайсет години? — Руби стоеше поразена. — Но тогава всичко беше наред!

— Така ли мислиш?

Неговият въпрос я обърка. Преди петнайсет години Руби беше весело момиче, което безгрижно пееше заедно с Мадона и се шегуваше с приятелите си. Тогава мислеше, че бъдещето й ще е нормално продължение на детството в едно щастливо и задружно семейство.

— Майка ти е преживяла много — продължи д-р Олбрайт. — Затова казвам, че е лесно ранима. Знам, че винаги е била такава, но ти очевидно си на друго мнение. — Той направи крачка към нея. Руби почувства, че й става горещо. Не помръдваше. — Майка ти е карала със седемдесет мили в час, преди да катастрофира. В същия ден кариерата й се проваля. Страхотно съвпадение!

Руби не можеше да повярва, че досега не се беше сетила за това. Обля я студена пот.

— Да не би да намеквате, че е опитала да се самоубие?

— Казвам само, че това е опасно съвпадение.

Руби си пое дълбоко въздух. Изведнъж идеята да остане с майка си, пък дори и за седмица, не й се стори добра. Не можеше да има доверие на емоционално нестабилен човек. „Жалко, помисли си, златната рибка ще ми се изплъзне!“ Тази мисъл върна Руби в действителността.

— Тогава чия е грешката? Не аз съм тази, която напусна семейството.

Той я стрелна с очи.

„О, боже, каза си Руби, този път съвсем го разочаровах!“

— Разбира се, че не е твоя — отвърна бавно. — Тогава си била едва на шестнайсет.

* * *

Руби съжали, че не нае по-голяма кола.

Този миниван беше много тесен. И двете седнаха отпред. Макар че прозорците бяха отворени, въздухът не достигаше.

Руби пусна радиото. Чистият, вибриращ глас на Селин Дион настояваше, че любовта идва при този, който вярва в нея.

— Би ли го спряла? — помоли Нора. — Ще ме заболи главата.

Руби се извърна раздразнено. Майка й имаше уморен вид. Бледата й кожа изглеждаше полупрозрачна като костен порцелан. Тънки синкави венички чертаеха фина паяжина по страните й. Тя се обърна към дъщеря си и опита да се усмихне, но устните й не се подчиниха. Затвори очи и подпря глава на прозореца.

Крехка.

Руби все още размишляваше над думите на д-р Олбрайт. Не можеше да ги приеме. Нейната майка беше силна жена, знаеше го още от малко момиче. Съученичките й се страхуваха от бащите си, когато получеха слаба бележка, но не и момичетата на семейство Бридж. Те живееха с опасението да не оскърбят майка си. Не че ги наказваше или им се караше, не, беше много по-страшно.

„Ти ме разочарова, Руби Елизабет. Животът не възнаграждава тези, които поемат по лекия път.“

Руби не знаеше точно какво е „лекият път“ и накъде води, но бе разбрала, че е нещо лошо. Също като самозаблудата, друго „лошо“ нещо, което Нора не допускаше.

„Истината не изчезва само защото си си затворила очите“, беше друга любима фраза на майка й.

Разбира се, всичко се отнасяше „за преди“. След заминаването й вече никой не се интересуваше от какво ще се разочарова Нора Бридж. Всъщност тя се втурна да прави точно това.

— Руби? Музиката!

Руби се пресегна и изключи радиото. Само ритмичният шум от чистачката, която подобно на метроном се местеше от единия до другия край на предното стъкло, запълни внезапната тишина.

На няколко километра от центъра на Сиатъл сивият град отстъпи пред широко зелено поле с ниски крайпътни постройки. Навлязоха в района на фермите. Заоблени, обрасли с дървета хълмове и уханни пасбища се ширнаха от двете страни на магистралата. Белият купол на връх Бейкър, обгърнат в мъгла, се извисяваше самотно.

Още щом напуснаха оживения град, Руби натисна газта. Боеше се, че майка й ще започне да й припомня сантиментални случки от рода на: „Помниш ли как карахме колелета, когато…?“, и тъй нататък, но щом погледна настрани, видя, че Нора спи. Въздъхна с облекчение и намали скоростта. Почувства се добре от това, че през останалия път няма да бъде наблюдавана, нито пък ще се страхува от въпроси.

В Анакортс, малък пристанищен град, врязан дълбоко в океана, купи еднопосочен билет за ферибота. Беше рано за туристическия сезон, но само след две седмици за един курс щеше да се чака по пет часа.

След по-малко от половин час се чу сирената и всички се отправиха към местата си. Дежурният служител, облечен в ярки оранжеви дрехи, даде знак на Руби и тя паркира, след което дръпна ръчната спирачка.

Излезе от колата и се качи горе. Купи си кафе и отиде на палубата. Нямаше никого. Дъждът се смеси с плътна, лепкава мъгла. Продължителният вой на корабната сирена оповести отплаването им.

Руби впи пръсти в мокрите перила. Няколко смели чайки се изравниха с нея, задържаха се за кратко с неподвижни криле и последваха въздушното течение с оглушителни крясъци.

Острови, покрити с пищна зеленина, осейваха сребристото море, докъдето поглед стигаше. Гладките червени стебла на мадронови дървета се накланяха към водата. Тук-там се виждаха постройки.

Руби затвори очи, вдъхвайки соления аромат. В осми клас започна да ходи с ферибота на училище. Спомените й от горните класове бяха неразривно свързани с този кораб…

Тя и Дийн винаги стояха тук, точно на това място, на носа, дори когато валеше.

Дийн.

Беше странно, че вече не мислеше за него така често, както преди. Изминаха повече от десет години, откакто не го беше виждала, но споменът за него продължаваше да й причинява болка.

След като майка й ги напусна, Руби реши, че нищо не може да я нарани повече от това, но Дийн й показа, че в човешкото сърце винаги има място за още мъка.

В някоя гореща и самотна нощ, когато се събудеше внезапно, изплашена от собствения си вик, и усетеше влага по възглавницата, знаеше, че го е сънувала. Каролайн й беше казала (а тя пък го знаеше от Нора), че той беше тръгнал по стъпките на майка си и сега двамата управляваха фамилната империя.

Руби винаги бе знаела, че той ще успее.

Високоговорителите изпукаха. Гласът на капитана прикани пътниците да заемат местата си в превозните средства. Руби слезе долу и се качи в минивана. Двигателите млъкнаха и фериботът пристана. „Добре дошли на Летния остров“, приветстваше избеляла от годините и дъждовете табела.

Една жена излезе от терминала и застана пред ферибота. Беше облечена с дълга до земята кафява дреха без яка. На врата си носеше сребърна верижка с разпятие. Тя помаха на някого на борда.

— О, боже! — възкликна Нора. — Това не е ли сестра Хелън?

— Сякаш нищо не се е променило — вметна Руби с горчивина.

Нора въздъхна.

Руби изкара минивана от ферибота. Поеха покрай пощата и хранителния магазин. Всичко си беше същото. Руби имаше чувството, че са се върнали назад във времето. Нямаше да се изненада, ако пуснеше радиото и чуеше хитовете на осемдесетте.

Пътят завиваше, изкачваше се на малък хълм и слизаше отново в равнината. Отляво се откри пейзаж, сякаш излязъл от платната на Моне — златни треви, зелени дървета и ясно сребристо небе. Отдясно се простираше заливът Ботълнек и гористите височини на остров Шоу. Стари рибарски лодки се поклащаха по вълните.

От пътя се виждаха само някои от къщите. Площта на острова беше пет хиляди акра, но малка част от нея се използваше. На Сан Хуан имаше около триста вили, много от които бяха населени само през активния сезон.

Нора гледаше през измития от дъжда прозорец.

— Когато дойдох тук за първи път… няма значение…

Руби намали скоростта. В думите на майка си долови загадъчност и недоизказаност, които не й се понравиха.

„Петнайсет години“, бе казал доктор Олбрайт. Но никой от семейството не знаеше, че Нора посещава психиатър.

— Какво имаш предвид?

— Нищо — засмя се майка й. Смехът й бе някак крехък.

Руби извърна глава. Защо трябваше да пита? Натисна рязко газта. Тесният път се виеше между високите дървета, чиито клони, мокри от дъжда, бяха натежали и образуваха плътен зелен тунел.

Пристигнаха. Двата ореха от двете страни на алеята се сториха на Руби огромни. Дворът беше обрасъл с трева до коляно. Мястото изглеждаше запуснато.

В края на алеята Руби спря. Пред очите й изплува картина от отминалото й детство.

Дървената къща беше бяла, червени линии обрамчваха всеки прозорец. От едната страна имаше пристройка, която баба й и дядо й направиха за нея и Каролайн, а от другите три — широка веранда. Ако се почистеха избуялите храсти, от нея пак щеше да се вижда морето.

— О, боже — прошепна опиянена тя.

Бяла ограда заобикаляше правоъгълния двор, пълен с цветя. Очевидно Каролайн бе наела градинар. Изглеждаше, сякаш семейство Бридж е напуснало вилата миналото лято, а не преди десет години.

Руби слезе уморено от колата. Наоколо се разлетяха птички, изплашени от необичайните гости. Цареше тишина и спокойствие, сякаш Летният остров беше друг свят. Тук времето беше безгранично. То се измерваше с приливите и отливите, със смяната на сезоните, с вечерния бриз и ураганните бури, господари на това райско земно кътче.

Тя отиде до багажника на колата, свали инвалидната количка и помогна на Нора да седне в нея. Отключи дървената портичка и се върна за майка си. Когато вървеше срещу нея, забеляза колко е бледа, но очите й блестяха.

Нора докосна с ръка оградата. Люспици боя се ронеха от повърхността й и се сипеха като конфети в тревата.

— Едно лято с Каро боядисахте дъските в различни цветове. И себе си бяхте нашарили от глава до пети!

— Забравила съм — каза Руби. Сведе очи и за секунда й се стори, че спортните й обувки са напръскани с блажна боя. Споменът бе толкова жив! Нищо не се беше променило. Освен тя самата. Новата Руби някак не принадлежеше на тази приказна къща.

Застана зад количката и хвана гумените дръжки. Внимателно я придвижи по обраслата пътека. Почти бяха стигнали до верандата, когато майка й внезапно се обади:

— Остави ме тук за минутка! Ти върви! — Извади ключа от джоба си и го подаде на дъщеря си. — Можеш да се върнеш, за да ми кажеш как изглежда вътре.

— Искаш да останеш на дъжда?

— Трябва ми малко време да събера мислите си!

Руби се качи на верандата. Старият, покрит с дъски под ту проскърцваше, ту стенеше като клавишите на разстроено пиано. Тя сложи ключа в ключалката и го завъртя.

Щрак.

— Почакай! — извика Нора.

Руби се обърна. На лицето на Нора бе застинало странно изражение.

— Аз… мисля, че трябва… заедно да отворим.

— Боже, дай да не правим спектакъл от едно влизане! Това е само една стара къща. — Руби остави вратата открехната. Пристъпи вътре, постоя неподвижно няколко секунди, сетне се върна за Нора.

В стаята като огромни, безформени призраци ги посрещнаха мебелите, събрани в средата и покрити с чаршафи. Руби си спомняше как всяка есен цялото семейство участваше в застилането на тези платна — някакъв ритуал, с който затваряха къщата до следващото лято.

Макар че отдавна никой не беше живял тук, прахът бе чистен скоро.

— Каролайн се е погрижила за това място. Учудвам се, че тук всичко си е същото. — В гласа на Нора се долавяше изненада и малко съжаление. Също като Руби и тя се надяваше Каро да е променила някои неща от миналото.

— Знаеш си я каква е, иска всичко да е красиво, поне на повърхността.

— Това не е истина. Каро…

— Опитваш се да ми кажеш каква е сестра ми? — прекъсна я раздразнено Руби.

Нора млъкна. Внезапно кихна. И още веднъж. Очите й се насълзиха.

— Алергична съм към прах. Ще трябва да почистиш.

Руби я изгледа.

— Кракът ти е счупен, не ръцете.

— Не мога, алергична съм.

Наистина основателна причина!

— Добре, ще избърша.

— Не забравяй да минеш и с прахосмукачката. Има прах в килимите.

— Наистина ли? Това звучи като новината на века.

— Извинявай, за момент забравих, че не си… няма значение.

— Вече не съм дете. Чистенето беше едно от нещата, които двете с Каролайн трябваше да се научим да вършим, когато ти ни напусна. — Съзря болката, стаена в зелените очи на Нора. Не искаше да й причинява страдание!

Придвижи количката към средата на стаята. Мекият килим поглъщаше всеки звук.

— Предпочитам да спя в старата детска стая. Няма начин да се кача горе.

Руби покорно закара Нора в долната спалня, където имаше две легла, застлани с еднакви пъстри покривки. Между тях стоеше кутия с разноцветни дървени играчки. Стените все още бяха облепени с тапетите на бледорозови рози, които те с Каролайн си избраха.

Руби се опита да прогони мислите си. Събра чаршафите и ги изнесе от стаята, като вдигна облак прах. Чу майка си да киха. Върна се да отвори прозореца. В стаята нахлу успокояващият шепот на океана.

— Мисля, че ще полегна малко — обади се след малко Нора. — Главата ме боли.

— Можеш ли сама?

— Предполагам, че ще е по-добре да се науча.

— И аз така мисля.

След тези думи Руби се отправи към вратата. Беше на прага, когато до нея долетя гласът на майка й:

— Благодаря ти. Оценявам това, което правиш за мен.

Руби знаеше, че трябва да отговори с нещо мило, но нищо подходящо не й дойде наум. Беше уморена. А и тази къща, пълна със спомени…

Кимна и излезе.