Кристин Хана
Рубинени залези (25)

Двайсет и пета глава

„Имах своите петнайсет минути слава. И странно — но четвърт час по-късно все още бях известна.

Двете с майка ми се превърнахме в нещо като символ. Символ на това, че светът все пак не е поел от развала към провала. А в това има смисъл. Живеем във време, когато вечерните новини ни заливат с негативна информация, а ние ни най-малко не се учудваме.

Седим си в дневните на плюшените си дивани, сред десетилетното си охолство, и клатим глави.

Понякога сменяме канала, но рядко си задаваме въпроса: Кой е казал, че убийството заслужава повече ефирно време от възрастната жена, която полага безвъзмездни грижи за болни от СПИН?

Е, хайде, стига речи! Това, в което се убедих, е, че знаменитостите не са богове, както си мислех. Това ме накара да променя мнението си за света. Известните имат много пари и… малко лична свобода. Имат повече възможности и по-малко доблест. Всичко е за продан. Оставим ли медиите да избират героите ни, тежко ни.

Това, което открихме двете с майка ми, беше, че не сме толкова изолиран случай, колкото ни се струваше. Хората имат нужда да чуят както лошите, така и добрите новини. Разказът за моята съдба ги развълнува и им допадна. Момиче мрази майка си… момиче се научава да обича майка си… момиче се отказва от кариерата си, за да не разбие сърцето на майка си. Пожънах невероятен успех. Сега всички ме обичат. Обичат и майка ми. Представят си живота й като роман и са щастливи, че е преодоляла толкова трудности. Сега тя е нещо повече от знаменитост… Тя е една от тях. Обикновена жена, която изненадващо се прочува и се превръща във всеобща любимка.

Следя шоуто й по радиото и реакциите на аудиторията й. Обаждат се гневни слушатели, наричат я лицемерка, предателка. Предишната Нора Бридж щеше да дава дълги обяснения или да прибегне към лични нападки. Но не и сегашната! Тя изслушва всекиго, съгласява се с него и продължава. Говори за поуките от грешките, за чудото, което представлява семейството.

Едно от нещата, които разбрах това лято, е, че нищо не може да замени човека, когото обичаш. Но това не е най-важното и не него ще запомня, за да го предам на дъщеря си. Истините, които научих на Летния остров, са простички. И замалко да ги отмина!

С нея сме едно цяло. Тя е в кръвта ми, в ударите на сърцето ми. Не мога да си представя живота без нея.

Узнах и колко ценно е времето. Научих го от приятеля ми Ерик. Понякога затварям очи и си го представям такъв, какъвто беше: засмян, застанал на носа на яхтата, загледан напред. Чувам гласа му, носен от вятъра, усещам докосването на дланта му, нежно като дъжд…

Животът е кратък.

Когато Ерик изгуби битката си с рака, ще открия, че липсата му е непоносима за мен.

Тогава ще вдигна телефона и ще набера нейния номер. Гласът й ще ми даде сили.

Без майка си… половин човек. Подобна празнота те изяжда отвътре. Повярвайте ми!

Когато напуснах Лос Анджелис, бях твърдоглава, огорчена от живота, цинична млада жена. На Летния остров открих себе си.

Лесно беше.

Бях се втурнала да ровя из живота на майка си, а намерих своя.“

 

 

— Дали ще дойдат скоро?

Бяха изминали само три дни, откакто се разделиха с Нора и Руби, а Дийн и Ерик не спираха да говорят кога ще бъдат отново четиримата заедно.

— Да, ще дойдат някой ден — отвърна Дийн уклончиво.

Нора се обаждаше всяка вечер, за да се чуе с Ерик. Руби беше все заета. Разговаряха веднъж и макар че си казаха само приятни и хубави неща, той усещаше, че се отчуждават.

Сега тя беше известна. Детската й мечта да бъде любимка на публиката се сбъдна. Той не можеше да я обвинява, че се наслаждава на своята популярност, но се чудеше дали в живота й все още има място за него.

Ерик се закашля. Дийн се извърна към него и видът му го изненада. Не му се случваше за пръв път. Състоянието на брат му се влошаваше бързо. Лицето му беше бледо, очите — хлътнали. Вече почти не се усмихваше. Лекарствата не облекчаваха задълго болката му.

— Да излезем ли вън? — обади се Ерик. — Такъв хубав ден е.

— Разбира се.

Дийн изнесе кресло под старата мадрона, откъдето брат му можеше да гледа брега. После се върна горе, уви Ерик в дебело одеяло и го изнесе навън. Сякаш се грижеше за малко дете.

Ерик се отпусна върху възглавниците и затвори очи.

— Усещам слънцето — прошепна.

Болка, копнеж и мъжество прозвучаха в гласа му. Сълзи задавиха Дийн.

— Сега се връщам.

Влезе в къщата, грабна фотоапарата и се върна на двора. Започна да снима.

Ерик отвори очи. Погледът му бе мътен. Внезапно разбра какво прави брат му.

— За бога, Дино, приличам на чудовище… — вдигна немощно длан през лицето си.

Дийн свали фотоапарата и коленичи до брат си.

— Не си по-лош от Том Круз.

— Бях хубав мъж — усмихна се Ерик. — Но ти изчака да заприличам на Пришълеца, за да ме снимаш.

Дийн докосна потното му чело.

— Пропуснах онези години, братле. Не искам да пропусна и този момент. Искам да имам спомен за теб…

— По дяволите! — изстена Ерик.

— Знаеш ли какво виждам през обектива? Герой.

— Е, давай тогава. Снимай героя в едър план — изкриви устни Ерик.

Дийн изщрака филма, остави апарата на градинската масичка и се отпусна на тревата до брат си.

— Дали ще дойдат скоро?

— Някой ден… — Дийн се повдигна на лакът. — Сега Руби е известна. Помниш ли, че вчера я гледахме в „Среднощен купон“? Тя винаги е мечтала за това.

— Да. Аз пък исках да стана космонавт. Затова на панаира винаги се качвах на ракетата.

— Мисля, че Руби се нуждае от тази популярност.

Ерик се изви на една страна с едва чуто стенание.

— И мислиш, че славата е единственото, което желае?

— Преди време се срещах с известна манекенка. Страхотно е да те обичат всички.

— Това не е любов.

— Да, но…

— Аз знам какво е любовта, братле. Руби ще се върне при теб.

— А какво беше между теб и Чарли?

Никога досега не бяха говорили за това.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

Ерик се усмихна и някак се подмлади.

— Не ми беше лесно. Да се налага да избираш между това, какъв се чувстваш, и това — какъв обществото смята, че трябва да си…

— За бога, Ерик, извинявай…

— Исках да разговарям с теб за това, но ти беше само на шестнайсет. И се страхувах да не ме намразиш. Затова мълчах. Това, което изпитвах към Чарли, беше най-важното нещо в живота ми. Обичах го наистина много… И когато умря, една голяма част от мен си отиде заедно с него. Нямаше да се справя без Нора. Тя беше винаги до мен… — Той затвори очи. Дишането му се ускори. След малко се стресна: — Къде съм си оставил носната кърпа?

— На кухненската маса е. Сега ще ти я донеса.

— Добре. — Ерик веднага се успокои и се отпусна на възглавницата. — Дали ще дойдат скоро?

— Някой ден… — Дийн забеляза, че дишането на брат му отново е станало равномерно, отпусна се на тревата и затвори очи. Топлите слънчеви лъчи докоснаха лицето му. Той се пренесе назад във времето — двамата с Ерик лежат на пясъка, след като цяла сутрин са се гонили по плажа и са се плискали в морето…

Стресна го шумът на кола.

— Здравей, Лоти — помаха с ръка той, без да става.

— Така ли ще посрещнеш знаменитата си бъдеща съпруга?

Дийн ококори очи.

Руби стоеше пред него с ръце на кръста. Той скочи и я взе в обятията си. Целуна я пламенно. Тя се отскубна със смях.

— Толкова е хубаво да се връщаш у дома! — Приклекна до Ерик, който още спеше, и хвана ръката му: — Здравей, Ерик.

— Здрасти, Сали — втренчи се в нея той.

Руби хвърли на Дийн недоумяващ поглед.

— Влошава се. Понякога забравя къде се намира — поясни той.

Руби се изправи. Той обгърна кръста й с ръка и я придърпа към себе си.

— Гледахме ви в „Шоуто на Сара Пурсел“, бяхте страхотни.

— Стана голям купон — засмя се Руби. — Доста храна дадохме за хорските приказки. Но да си известен, е жестоко. В буквалния смисъл. Отказах собствено комедийно шоу.

— Наистина ли?

— Подписах договор за роман.

— Здравейте, момчета! — провикна се Нора, размахала ръка. — Как е Ерик?

Дийн поклати глава.

— Нора, ти ли си? — обади се Ерик.

Тя коленичи до него.

Наистина изглеждаше зле.

— Тук съм, Ерик. — Хвана ръката му. — Тук съм.

— Знаех, че ще дойдеш всеки момент. Виждала ли си носната ми кърпа? Мисля, че Сали я е скрила.

— Не, миличък, скоро не съм я виждала. — Гласът й потрепери. — Знаеш ли кой ден сме днес?

— Понеделник?

— Четвърти юли!

— Ще празнуваме ли?

— Разбира се.

— С фойерверки?

— Ти поспи, а аз ще кажа на Дийн да се заеме с барбекюто.

— Дийн не го бива да се оправя с барбекюто. Преди все аз приготвях рибата.

— Да, така е. Затова сега го напътствай.

— Добре — усмихна се Ерик и се обърна към брат си: — Само трябва да извадиш месото, преди да се е подпалило.

Нора се наведе и целуна Ерик по страната. Още преди да се бе изправила на крака, той се унесе. Когато се обърна, Дийн видя влагата в очите й. Протегна ръка и тя я пое. Стояха безмълвни, хванати, за ръце, насред двора, тримата. Накрая Руби наруши мълчанието:

— Нека празнуваме!

— Благодаря ти, Нора — промълви Дийн просълзен. Четвърти юли бе далеч, но Ерик имаше нужда от празник.

Докато Руби и Нора нареждаха масата, Дийн се качи горе и включи уредбата. Музиката винаги беше неразделна част от техните празници. Той сложи тонколоните на прозореца с лице към двора, намери една от местните станции за стари шлагери и усили звука. Тази вечер искаше да върне времето. И сякаш някой чу молбата му — „Дайър Стрейтс“ запяха „Пари за нищо“.

Когато излезе навън, Нора и Руби бяха приготвили всичко. Царевица и макаронена салата бяха сипани в керамични купи. Сьомгата бе гарнирана с резенчета лук и лимон. По радиото зазвуча нова песен — „Луда по теб“ на Мадона…

Дийн обгърна с ръка раменете на Руби и я притегли към себе си.

— Господи, колко спомени ми навява това!

— Да танцуваме тогава!

Ако затвореше очи, Дийн щеше да види като на филмова лента украсената с гирлянди спортна зала на гимназията… Руби е облечена в бледосиня рокля с тънки презрамки, водопад от кестеняви коси се спуска по гърба й…

Не, нямаше да затваря очи. Щеше да гледа — напред и само напред.

Разнесе се гласът на Шон Касиди. Нора пристъпи към тях. Ерик тактуваше лекичко с крак.

Прекараха деня в шеги и смях. Говориха си, припомняха си весели моменти от миналото, мечтаха за предстоящите дни. Ядоха от картонени чинии, които крепяха на коленете си. Ерик хапна малко сьомга. Когато падна мрак, дойде време за фойерверките.

Руби изтича на брега и изписа с искрящи огнени букви: „Руби обича Дийн“. Встрани от нея Нора пишеше: „Винаги ще обичам моите момичета“. Засмени, те се обърнаха и замахаха с ръце.

Ерик изви глава и срещна погледа на брат си. Сърцето на Дийн се сви. Ерик изглеждаше безнадеждно стар и уморен.

— Обичам те, братле.

Заплашителна тишина сякаш погълна музиката, смеха, плисъка на вълните…

— И аз те обичам, Ерик.

— Без погребение! Разпръснете праха ми в океана и празнувайте. Както днес.

Да разпилее праха на Ерик над изумруденото, разпенено море, да гледа как вятърът го отнася…

Ерик затвори очи. Дишаше тежко.

— Не мога да намеря програмата за занятията — изрече.

— Ще я потърся.

Ерик отвори невиждащи очи.

— Доведи мама! Искам да говоря с нея. Тя е тук, нали?

Дийн кимна, очите му се напълниха.

— Разбира се, че е тук.

Ерик се усмихна и се отпусна на възглавницата.

— Знаех, че ще дойде.

— Ще отида да я повикам.

Трябваше му цяла вечност, за да пресече поляната.

Музиката, женският смях и шепотът на океана внезапно се върнаха.

— Хайде, Дино — втурна се към него Руби. — Още не си написал името ми.

Дийн стоеше пред нея безмълвен. Не можеше да помръдне.

— Той пита за мама.

Нора изохка високо и прехапа устни.

Руби отпусна ръка, сребристи искри заваляха в тревата като дъжд.

Без да изрекат и дума, тримата поеха към къщата.

Руби коленичи до Ерик. Очите й бяха влажни.

— Дръж се! — усмихна се той.

— Добре.

— Да се грижиш за братлето ми!

— Ще се грижа. — Задавиха я сълзи.

Ерик въздъхна и притвори клепачи.

Дийн се приближи до Руби и хвана ръката й.

— О, боже! — прошепна тя.

— Мамо? — сепна се Ерик. — Мамо? — повтори с отчаяние.

Дийн стисна пръстите на Руби. Нейната близост беше единственото, което го крепеше в този момент.

Нора се приближи до креслото и приседна в крайчеца му.

— Тук съм, миличък — промълви.

Ерик извърна към нея невиждащи очи.

— Дино си дойде у дома… при мен. Знаех, че и ти ще дойдеш. Сигурен бях. Къде е татко?

Нора докосна челото му.

— Ето, дойдох. Прости ми, че толкова се забавих.

Ерик въздъхна, погледът му се проясни.

— Грижи се за Дино вместо мен. Ще има нужда от теб.

В гърлото на Нора заседна буца.

— Ние с баща ти ще бъдем до него — изрече твърдо, през сълзи.

— Благодаря ти… Нора. Ти винаги си била моята майка. — Ерик се усмихна и затвори очи. След миг промълви едва чуто: — Чарли, ти ли си?

И си отиде.