Кристин Хана
Рубинени залези (16)

Шестнайсета глава

Руби никога не беше ходила в дома на сестра си, но знаеше адреса наизуст. Каролайн беше единствената, на която изпращаше коледни картички всяка година. След единайсет месеца саркастични нападки и разногласия трябваше да оправят отношенията си, за да започнат през януари наново.

Щом напусна магистралата на път за Редмънд, попадна в задръстване.

Допреди десетина години наоколо се ширеха стотици акри земя с малки и големи ферми, разпръснати между две реки. Сега на тяхно място се простираше империята на „Майкрософт“. Макар и рядко, все още тук-там се бе запазило някое и друго ранчо с име на „Вечнозелената долина“ или „Сянката на дъгата“, както и дърветата покрай речните брегове. Но за съжаление къщите изглеждаха смущаващо еднакви.

Руби хвърли поглед на картата на града и зави по „Изумрудената алея“. От двете страни на пътя се занизаха тухлени къщи. Кварталът изглеждаше безлюден.

Лесно откри номер 12712.

Паркира до сребристия мерцедес, грабна чантата си от предната седалка и се отправи към двойната дъбова врата. Почука. Отвътре се чу шум и някой извика:

— Минутка!

Вратата се отвори и на прага застана Каролайн, безупречна и в един по обяд, в бледосин ленен панталон и кашмирен пуловер с остро деколте.

— Руби? — възкликна и я сграбчи в прегръдките си.

Руби затвори очи. От часове насам за първи път си пое свободно дъх.

— Толкова се радвам, че си тук! — Каролайн я пусна, отстъпи и я огледа.

— Нямах възможност да купя нищо на децата…

— Няма значение. — И я повлече вътре.

Жилището бе много изискано, нямаше нищо излишно. Всеки предмет си беше на мястото, като че ли тук не живееха малки деца.

Минаха през кухнята. Металните повърхности блестяха. На хладилника бяха сложени семейни снимки. Над двойния умивалник имаше еркерен прозорец, от който се откриваше гледка към обширна зелена площ. Игрище за голф.

В трапезарията сребърният сервиз за чай на баба й заемаше почетно място върху масивен дъбов шкаф. В дневната тапетите имитираха матовия отблясък на мрамора, паркетът също бе дъбов. Две кресла с копринена дамаска с цвят на отлежало бренди стояха от двете страни на диван, застлан с ръчно бродирана покривка. Две кристални лампи върху палисандрови масички пръскаха светлина върху старинния китайски килим.

— Къде са децата?

— Шшт, тихо, да не ги събудим! — долепи показалец до устните си Каролайн.

— Може ли да се кача на пръсти и да…

— Ще ги видиш, когато станат.

Едва доловима сянка премина през усмихнатото лице на сестра й. Руби усети как я бодва неясна тревога. Какво можеше да не е наред с Каролайн, най-стабилния и здравомислещ човек, когото познаваше? Та дори през онова ужасно лято, което никога нямаше да забравят, тя бе запазила самообладание и не бе престанала да се усмихва.

А ето че сега изглеждаше нещастна.

— Нещо се е случило с теб — констатира Руби. — Ще ми кажеш ли какво?

Каролайн приседна на края на стола. Преплете пръсти, кокалчетата им побеляха.

— Нищо особено… — усмихна се ведро. — Наистина… Лоша седмица… Децата лудуват, изморявам се, това е.

Нещо тук не беше наред!

— Имаш връзка е друг мъж? — изстреля Руби.

— След раждането на Фред предпочитам да ме ударят с чук по главата пред това да правя секс.

— Може би в това проблемът. Аз правя любов два пъти седмично, понякога дори с някой друг.

— Руби! — прихна Каро. — Боже, колко ми липсваше!

— И ти на мен.

— Е, какво те подгони насам?

— Защо мислиш, че нещо ме гони?

— Ха! Не съм виждала толкова черни дрехи, откакто Джени се маскира като вещица за Хелоуин! Е, какво има? Остави мама да се мъчи в инвалидната количка и избяга с писък от къщата? Или я свали на няколко километра извън града с надежда да не я намериш на връщане?

— Тази сутрин ходих при татко.

— Е?

— Когато Нора ни напусна… татко е имал връзка с друга жена.

Каролайн се облегна назад.

— А, това ли…

— Ти си знаела?

— Всички на острова знаеха.

— Не и аз!

— Ти не искаше да знаеш.

— Тя не е тази, за която я мислех, Каро! — изстена Руби. — Затворихме се в тази къща като в капан и искам или не, започнах да я опознавам! Говорихме и…

— Започна да я опознаваш?

Завист ли проблесна в погледа й?

Внезапно Каролайн скочи и излезе от стаята. Върна се с две чаши вино и кутия цигари.

— Ти пушиш? — засмя се Руби. — Фас в твоите ръце е като…

— Моля те, Руби, не ми е до шеги! — Прозвуча някак безпомощно.

— … реклама на рака! Не беше смешно…

Каро отвори френския прозорец и двете седнаха край градинската маса под голям пъстър чадър. Отпред се простираше игрището за голф. Цветните лехи отстрани бяха оформени професионално.

Каролайн извади цигара и запали. Руби също запали. Не беше пушила от години. Вкусът на цигарата й хареса.

— Общувах с мама в течение на години — издиша дима Каролайн. — Понякога обядвахме заедно, обаждах й се всяка неделна сутрин, опитвах се да бъда дъщерята, от която се нуждаеше, но си останахме непознати. А ти… — Тя стрелна Руби с очи. — Досега бягаше от нея като от прокажена, а сега твърдиш, че я познаваш.

Руби не знаеше какво да каже.

— Ние… намерихме общ език.

Каролайн дръпна от цигарата си и издиша бавно, без да извръща поглед.

— Как се държи?

— Опитва се да ми припомни коя е, аз коя съм, какво сме имали заедно. Това ми причинява болка! Тази сутрин, преди татко да хвърли бомбата, се сетих за посещението ни на областния панаир. Разхождахме се по алеите, ядяхме захарен памук, возихме се на въртележка… Разбрах, че ми липсва!

— Познато ми е. — Ръцете на Каро трепереха. — Прости ли й?

— Преди се опитвах да забравя. Сега…

— Знаеш ли — подзе Каролайн, — дълго време си повтарях, че това не се е случило в моето семейство, а другаде, с други хора.

— Искаш да кажеш, че и ти не си й простила?

Очите на Каро бяха пусти.

— Прямотата ти е божи дар, Руби, дори когато наранява. Ти си… толкова земна. Аз…

Зад тях се чу писък.

— Мили боже, застреляха ли някого? — подскочи Руби.

Каролайн въздъхна. Раменете й увиснаха.

— Принцесата се събуди.

— Добре ли си? — наведе се към нея Руби.

— Всичко е наред — усмихна се престорено Каро, стана и се отправи към къщата. Руби я последва.

От детската стая се чуха нови писъци, този път гласовете бяха два. По стълбите се изтърколи кутийка с дяволче на пружина.

— Бягай — обърна се към нея Каро с уморена усмивка. — Спасявай се.

Гола Барби се приземи до масата. Крясъците ставаха нетърпими. Руби се бореше с желанието да си запуши ушите.

— Хайде да се качим! Искам да видя племенниците си.

— Не и докато Джени е в такова настроение. Повярвай ми.

Поредната играчка се разби в основата на стълбите, последвана от оглушителен плач.

— Ма-моо… ела!

Каролайн се обърна към Руби:

— Моля те, някой друг път…

— Добре, ще дойда другата седмица и ще поостана. Вие с Джери може да излезете някъде да се позабавлявате.

— Да се забавляваме? — Тя се усмихна замислено. — Би било чудесно.

Внезапно Руби си спомни, че следващата седмица ще е заета. Трябваше да се върне в Калифорния и да участва в „Шоуто на Сара Пурсел“, за да разкаже на света за майка си. Направо й призля.

— По-добре е да тръгваш, фериботът е ад през тази част на деня.

Руби си погледна часовника.

— По дяволите, имаш право.

Каролайн обгърна с ръка раменете на Руби и я поведе към вратата. На прага спря.

— Съжалявам, че чак сега разбра за татко, но може да е за добро. Всички сме хора, Руби, и грешките, които правим, са човешки.

Руби прегърна сестра си толкова силно, че и двете останаха без дъх.

— Обичам те, Каро.

— И аз те обичам, Рубик-куб. А сега върви.

Руби имаше странното чувство, че ако изрече само още една дума, Каро ще се срине на пода. Промълви „довиждане“ и си тръгна.

* * *

Нора седеше в кухнята пред купчината писма. По-рано разговаря с Ерик, но сега отново я бе обзело мрачно мълчание.

Опита се да раздвижи навехнатата китка. Сутринта отдели един час, за да упражни придвижването с патерици. В края на седмицата се надяваше да стане от проклетата количка.

Но да се съсредоточи над пощата, така и не успя.

Искаше й се да води искрен и самокритичен разговор с читателите, но думите, които нахлуваха в главата й, звучаха изкуствено.

Стремеше се всяко писмо да започва по един и същ начин: „Скъпи читатели“. Понякога началото бе по-прочувствено: „Толкова съжалявам, че трябваше да научите по този начин…“ или „Как да ви опиша какво е в сърцето ми…“, или „Сега вече знаете коя съм в действителност…“. Но никога не стигаше до второто изречение. И сякаш това не й беше достатъчно, ами трябваше да се тревожи и за Руби.

Погледът й отново попадна върху бележката на кухненската маса: „Отивам при татко“. Щеше ли да се върне?

Нора знаеше, че вината е нейна. През последните няколко дни бе водила Руби по пътеката на спомените. Може би бяха стигнали до тъмни и опасни места.

Сведе глава. Ако си поплачеше, сигурно щеше да й олекне. Но очите й бяха сухи.

Чу автомобилен двигател и стъпки по верандата… Вратата се отвори и в кухнята влезе Ранди.

Нора разбра, че Руби се е срещнала с баща си.

— Здравей, Рандъл — каза тя, като сваляше гипсирания си крак от стола. — Заповядай.

Той се огледа.

— Имам по-добра идея. — Прекоси стаята и я вдигна. Тя извика от изненада и инстинктивно обви ръце около шията му.

— Какво правиш…

— Само се дръж!

Тя се притисна към него. Излязоха на верандата. Сетне той се върна в къщата и изнесе две одеяла. Застла едното на тревата под дървото, пренесе внимателно Нора и зави раменете й. Седна до нея, изпъна крака и се подпря на лакти.

— Не можеш да стоиш вътре в такъв ден, нали?

— Някои неща никога не се променят. — Той срещна очите й. Беше някак замислен. — Нора… съжалявам.

— За какво?

— Трябваше да го кажа отдавна.

Тя въздъхна. Времето сякаш спря. Слънцето галеше лицето й, обгръщаше я острият аромат на море… Погледите им отново се срещнаха. В очите му тя видя стаен целия им съвместен живот.

— Съжалявам — повтори Ранди. Искаше тя да го разбере.

— О! — възкликна Нора.

Той протегна ръка и докосна лицето й.

— Грешката беше моя. Само моя. Бях млад, глупав и самонадеян. Не разбирах колко значимо е това, което имаме.

Нора се усмихна. Колко лесно било! Двайсет години бе обичала този мъж, единайсет бе копняла за него! Сега той седеше до нея на старото одеяло, както преди. Може би през всичките тези години се бе нуждала точно от това. От тези няколко думи.

Сложи ръката си върху неговата. В сърцето й се възцари покой. Сякаш цял живот бе чакала този миг!

— И двамата сгрешихме, Ранди.

Той се наведе към нея. Тя затаи дъх. Щеше ли да я целуне?

Той се отдръпна и се усмихна кротко.

— Когато се обръщам назад, а повярвай ми, не бих искал, знаеш ли какво си спомням?

— Какво?

— Денят, в който се прибра. Боже… — Той затвори очи. — Трябваше да падна на колене и да те моля да останеш. Дълбоко в сърцето си исках да направя точно това, но чух за връзката ти с фотографа и… Как щях да изглеждам в очите на хората, ако те бях приел обратно? — Той се засмя горчиво. — Каква ирония, да се тревожа за нещо, което самият аз толкова пъти бях извършвал! Направо бях полудял. И си платих за това, Нора. Осем дълги години всяка нощ си лягах сам и копнеех за теб.

— Можеше да ми се обадиш. Аз също бях самотна.

— Да.

Тя отметна косата от лицето си с привичен жест.

— Но ти свърза живота си с друга жена. Аз, разбира се, се радвам за теб. — Това бе истина. Тя се усмихна и изви закачливо вежди: — Вече послушно момче ли си, Ранди?

— Даже и най-глупавото куче не иска да го наказват два пъти за едно и също нещо — засмя се той.

— Добре. Значи заслужаваш да бъдеш щастлив.

— Ти също.

Тя трепна едва доловимо.

— Аз изоставих децата си. Непростимо е.

Той вдигна лице. Челото му бе прорязано от дълбоки бръчки.

— Казах на Руби истината.

— Не смятам, че е разумно.

— Отдавна трябваше да го сторя.

— Бяхме погребали тази болезнена тайна. Не биваше да я изравяш.

— Ти го заслужаваш, Нора, след всичките тези години!

— О, Ранди, тя толкова ти вярваше!

— Знаеш ли на какво ме научи животът, Нора? Любовта не умира. Истинската любов. Надявам се и Руби да го осъзнае. Тя винаги те е обичала, аз само я накарах да го разбере.

Очите на Нора се напълниха със сълзи.