Кристин Хана
Рубинени залези (14)

Четиринайсета глава

От верандата Нора наблюдаваше двете фигури на брега.

Седяха един до друг, както преди, сякаш тези единайсет години не съществуваха. Изведнъж Руби се изправи, Дийн също стана. Бяха толкова близо, че можеха да се целунат! Сетне Дийн се обърна и се отправи към къщата. Забеляза Нора и се насочи към нея. Щом приближи, се усмихна, размаха ръка и извика:

— Здравейте, госпожо Бридж.

— Нора! — поправи го строго тя. — Хубаво е, че те виждам отново, Дийн. Радвам се, че пак си на острова.

— И аз се радвам. — В очите му се бе утаила болка.

— Благодаря ти, Нора. Ти си всичко за него.

Тя кимна. Нямаше нужда да казва каквото и да било. Всичко бе казано. А Дийн се обърна и се загледа към брега.

— Свободни ли сте в събота? — каза след минута. — Мисля да се повозим с „Вятър в косите й“. Ще вземем и Ерик.

— Ще бъде чудесно.

Дийн хвърли един последен поглед към Руби, сетне си тръгна.

След малко Руби пое по пътеката към къщата. Щом видя майка си на верандата, спря. Тънки ручейчета прорязваха побледнялото й лице.

Сърцето на Нора се сви.

— Ела — каза. — Седни до мен.

Руби изглеждаше объркана. Не можеше да реши кое е по-добре — да бъде сама или да остане с майка си. Накрая седна на стълбите. Нора изпитваше желание да я погали или поне да сложи ръка на главата й като преди, но това бе невъзможно. Само спомените можеха да ги сближат.

— Знаеш ли за какво се сетих? За зимата, когато бях бременна с теб. Тук, на острова, не помнеха друга като нея.

— Така ли?

— Снегът падна по-рано от друга година, веднага след Деня на благодарността. До вечерта имаше повече коли в канавките, отколкото на пътя. Привечер облаците се разнесоха и се откри невероятно звездно небе. — Тя се усмихна. — С баща ти бяхме на верандата, когато чухме смехове. Навлякохме се и нагазихме в пресния сняг. Стигаше ни до коленете! Беше толкова студено, че когато говорехме, сякаш пишехме с дъха си във въздуха. Снегът под ботушите ни шепнеше. Скоро разбрахме, че гласовете идват откъм блатото на Макгинти. Беше здраво замръзнало и всички деца от острова се бяха стекли да се пързалят. Още не мога да си обясня как така се бяха събрали всички. Към полунощ започнаха да падат звезди. Бяха хиляди. На другия ден вестниците дадоха научно обяснение на този феномен, но ние продължихме да вярваме, че е било някаква магия. — Нора затвори очи. Щипещият лицето студ на онази далечна нощ бе толкова реален! — Месец по-късно всичко полудя. Розите цъфнаха, небето беше ясно, а валеше дъжд… но това, което съм запомнила най-ярко, бяха залезите. До Нова година нощното небе бе озарено от червена светлина. Нарекохме го Рубинения сезон.

— Оттам ли идва името ми? — прошепна Руби.

— С баща ти седяхме тук, загърнати е одеяла, и наблюдавахме рубиненото небе. Не бяхме обсъждали как да те кръстим, но в себе си и двамата знаехме. Ти щеше да бъдеш нашата Руби. Нашето късче магия.

— Благодаря — промълви Руби.

Нора замълча. След малко съобщи:

— Дийн ни покани да се повозим на яхтата в събота.

— Какво ще кажа на Ерик?

— О, Руби! — Нора въздъхна. — Можеш да започнеш със „здравей“.

* * *

Тази нощ Руби не можа да заспи. Сигурно от жегата. Дори на отворен прозорец бе нетърпимо задушно.

„Липсваше ми.“

Знаеше, че наранява хората, които обича. Не искаше да наранява Дийн. Той заслужаваше да бъде обичан така, както той самият обичаше, и тя го знаеше от шестнайсетгодишна.

Около три и половина излезе на терасата и седна на стола. В здрача преди разсъмване потърси утеха в познатите звуци и аромати. Шепотът на морето… крясъка на сова… уханието на бабините рози, отрупани с цвят…

Писането! То щеше да й помогне да сложи в ред мислите си.

Отвори бележника на коленете си и смръщи вежди. Бе приела да напише статията, за да нарани майка си, да си отмъсти. Не искаше и да знае причината, поради която Нора ги беше напуснала. Не й пукаше.

Но сега внезапно осъзна, че жена като майка й не би зарязала семейството и децата си просто така.

Затвори очи.

Беше студен, мрачен октомврийски ден, миришеше на зрели ябълки и умиращи листа… Баща й седеше на коженото кресло във всекидневната, пиеше и пушеше саморъчно свита цигара. Из цялата къща се стелеше дим. Каролайн беше със съучениците си на посещение в Музея на авиацията в Сиатъл. Руби четеше „Мизъри“.

На вратата се потропа. Руби се надигна в леглото и зачака да чуе стъпките на баща си. Той повлече крака покрай открехнатата й врата. „Нора?“, извиси глас. Руби замръзна. Игличката на грамофона застърга по плочата. Изведнъж всичко потъна в тишина. Изскърца стол.

Руби се измъкна от леглото и долепи око до процепа на вратата. Баща й седеше в креслото, майка й беше коленичила пред него.

— Ранди, трябва да поговорим.

— Късно е за разговори! — Сплъстени кичури коса покриваха челото му.

Майка й протегна ръка, но той скочи. Олюля се и залитна, Руби не можа да понесе тази гледка.

— Махай се! — втурна се тя към майка си.

— О, Руби! — Нора се извърна и протегна ръка. Руби забеляза промяната: беше отслабнала, лицето й бе болезнено бледо.

— Махай се! Вече не те искаме!

— Не говори така, миличка! — Ръцете на Нора се отпуснаха безсилни. — Има неща, които не разбираш. Още си толкова млада…

— Много добре разбирам как се чувства човек, изоставен от едно… нищожество! — изстреля. — Махай, се! Тук вече никой не те обича.

Баща й се бе свлякъл в креслото, бе скрил лицето си в длани. На Руби страшно и се искаше да го прегърне, да го утеши, но сърцето й беше някак празно. Извърна се, изтича в стаята си и затръшна вратата.

Не знаеше колко време е стояла там, опряла гръб във вратата, свила юмруци.

Чу тихите стъпки, които прекосиха дневната.

Входната врата се отвори и се затвори. Изръмжа двигател, изпод гумите изчаткаха камъчета. Сетне настана тишина. Някой ридаеше.

* * *

Руби се изправи. Краката не я държаха.

Не можеше да изличи този ден. Можеше само да го погребе под тонове забвение.

„Неща, които не разбираш.“

Тя е искала да им каже, но никой не пожела да я изслуша.

Сега Руби беше готова. Държеше да узнае какво се бе случило преди повече от десет години под собствения й покрив, в собственото й семейство.

И ако майка й не искаше да отговори на въпросите й, щеше да попита баща си.