Кристин Хана
Рубинени залези (3)

Трета глава

Скандалът се разрази с мощта на ураган.

Снимките бяха навсякъде. Вестниците и телевизионните канали, които не разполагаха с копия, ги описваха с най-големи подробности.

Нора седеше, свита на кълбо, на дивана във всекидневната и отказваше да излезе. Мисълта, че ще срещне някого, я ужасяваше.

Днес асистентката й Дий Лангор се появи още рано сутринта.

— Дойдох веднага щом разбрах — обясни. Нора й беше много благодарна за подкрепата.

Сега Дий стоеше в кабинета й у дома и отговаряше на телефонните обаждания.

Това, което най-много измъчваше Нора, бе, че не се обади на Каролайн още вчера, за да я предупреди за предстоящата медийна буря. Но как да съобщиш на детето си такова нещо? „О, скъпа, не обръщай внимание на голите снимки на майка си, които утре ще се появят из жълтите вестници!“

Преди лягане изпи две сънотворни и изключи телефона.

На сутринта пусна телевизора още със събуждането си.

Историята се обсъждаше по всички сутрешни предавания. Трябваше да се обади.

С треперещи ръце набра номера.

— Да? — прозвуча отсреща.

— Каролайн, аз съм. Мама.

Последва тишина, която отекна в ушите на Нора като гръм.

— Сигурно се обаждаш, за да ми съобщиш, че си била отвлечена и ФБР те е измъкнало от ръцете на откачен почитател.

— Никой не ме е отвличал.

— Разбрах го тази сутрин, когато оставих Джени в детската градина — засмя се горчиво дъщеря й. — Мона Карлсън ме попита как се чувства човек, видял майка си на снимки като тези. Какво трябваше да й отговоря?

— Съжалявам! — изстена Нора. — Нямах възможност да ти се обадя по-рано.

— Разбира се, че как иначе! — Каролайн замълча за момент, сетне каза: — Не мога да повярвам, че ми причини това. Като имам предвид последните няколко години… Мислех, че… О, по дяволите, забрави!

— Знам. Бяхме станали по-близки…

— Не! Изглежда, само съм си въобразявала. Ти не си се променила. Подвела съм се! Не знам кога съм оглупяла толкова, че да повярвам в искреността ти. Не знам дали изобщо съзнаваш…

— Моля те! — изхлипа Нора. — Не ме изхвърляй отново от живота си!

— Не аз съм човекът, който изхвърля другите от живота си. Руби излезе по-съобразителна от мен — не те допусна до себе си, та да я нараниш. Трябва да затварям.

— Обичам те, Каро!

— Колко трогателно. Вярвам ти.

И връзката прекъсна. От очите на Нора бликнаха сълзи.

— Господин Адамс е на телефона — показа се на вратата Дий.

— О, боже…

— Казах, че те няма, но той се разкрещя. Иска да ти предам, че ако не се обадиш, ще повика адвокатите си.

Нора въздъхна. Том Адамс не бе станал медиен магнат току-така. Той беше от онези хора, които извървяваха своя път към върха, без да отстъпват и сантиметър на другите.

Тя притисна слепоочията си.

— Ще говоря с него.

— Благодаря ти — отвърна Дий и излезе.

— Здравей, Том! — вдигна слушалката Нора.

— За бога, Нора, за коя се мислиш? Трябваше ли да разбера това едва тази сутрин? Ако не гледах телевизия от ранни зори, щях да съм последният, научил новината на деня!

— Съжалявам, Том, беше ми много трудно.

— Мисля, че от утре ще бъдеш залята с писма. И не като досегашните!

— Подготвила съм колонката за два месеца напред, Том. Дай ми малко време, за да се справя…

Той изръмжа.

— Плащам ти купища пари, за да отговаряш на читателски писма. Сега, когато най-сетне излезе нещо интересно, за което да те питат, ти предлагаш — ако правилно съм разбрал! — да се правим на ударени! — Гласът му изтъня. — Скандалите продават вестниците, известно ли ти е? Съжалявам, Нора, винаги съм те харесвал, но бизнесът си е бизнес! А и агентът ти сигурно е знаел, когато ме притисна да подпиша договора за огромния хонорар.

Нора почувства как стомахът й се свива.

— От радиото ми дадоха малко време…

— Няма да ти позволя да си наденеш шапка-невидимка точно сега. Аз никога не съм отстъпвал пред трудностите, не разрешавам и на хората си.

— Добре, Том. — Няма ли да свърши този разговор! — Дай ми само няколко дни, после ще се върна и ще се заема с пощата.

— Знаех, че ще се разберем, Нора — изсмя се арогантно той. — Довиждане засега.

Тя затвори.

Тишината сякаш я сграбчи в ледена прегръдка. Естествено Том очакваше, че тя ще седне да чете изпълнените с яд и разочарование писма на читателите, които доскоро я бяха обичали. Но това беше невъзможно.

* * *

Руби навлече черен чорапогащник, късата кожена пола и кашмирения пуловер. Не й бе стигнало времето да си боядиса косата, но я приглади с гел и остана доволна от резултата. Уви четиринайсет пъти евтина огърлица от пластмасови перли около врата си и лакира ноктите си в тъмносиньо. Сложи чифт черни очила — имитация на известна марка, пое си въздух, грабна дамската си чанта и излезе.

Лъскавата черна лимузина вече чакаше отвън. Руби съжали, че Макс не е тук да я види.

Униформеният шофьор стоеше до колата.

— Мис Бридж?

Тя се усмихна. Никой не я беше наричал така.

— Аз съм. Отивам…

— Зная, госпожице, в студиото на „Парамаунт“. Ще ви изчакам, за да ви върна у дома след предаването.

Мъжът й отвори вратата и тя видя на седалката голям букет бели рози, увит с пергаментова хартия. От метална купа, пълна с лед, се подаваше неразпечатана бутилка „Дом Периньон“.

Руби се настани в колата и извади картичката от цветята.

„На талантливия човек му трябва само един шанс. Това е твоят.

С обич, Вал“

Руби се облегна в удобната седалка и се усмихна.

Лимузината спря под арката с надпис в златисто: „Парамаунт“.

Руби натисна бутона за междинната преграда точно в момента, когато шофьорът съобщаваше на охраната:

— Мис Бридж. За „Злободневник“.

Бариерата се вдигна, колата се плъзна по алеята. Руби се заоглежда с надежда да зърне някоя знаменитост.

На паркинга за посетители шофьорът слезе и й отвори вратата.

— Пристигнахме. — Посочи малък електромобил. — Той ще ви откара до студиото, а аз ще остана да чакам тук, докато свършите.

Руби си пое дъх и опита да си придаде обичайния безразличен вид. Качи се в малката кола, шофьорът стартира безшумния двигател и потегли.

Като си пробиха път през тълпа извънземни и заобиколиха група каубои, се добраха до огромно хале, над чиято врата внушителен надпис известяваше: „Злободневник — ексклузивно токшоу с Джо Кокран“.

Преди да влезе в студиото, Руби спря за миг на вратата. Вътре беше пълно с хора. Те сновяха насам-натам като мравки, опъваха кабели, проверяваха микрофони, прожектори светваха и угасваха…

— Вие ли сте Руби Бридж?

Руби подскочи. Не беше забелязала кога към нея се е приближила дребна блондинка е най-грозните очила, които можеше да си представи човек.

— Аз съм.

— Елате е мен.

Жената я хвана за ръка и я поведе през множеството. Вкара я в малка стаичка. На масата имате купа с плодове и бутилка минерална вода „Перие“.

— Имате ли нужда от грим?

— А пластични операции да правите?

— Моля? — Жената изпъна шия.

— Гримът ми е наред, благодаря.

— Добре. Седнете тук. Ще дойдат да ви вземат, когато наближи вашият ред. — Асистент-режисьорката се консултира с бележките си. — Ще имате две минути. Вие сте последният гост. Бъдете кратка и забавна. — Блондинката се обърна и излетя навън.

Руби се стовари на дивана.

Изведнъж се уплаши. Как да бъде забавна? Какво да каже най-напред? Обикновено й трябваха около три минути, за да установи контакт с публиката. Сърцето й се разтуптя.

— Успокой се, Руби — каза си гласно. Стисна юмруци и си пое дълбоко въздух. — Ще ги грабнеш!

На вратата се почука.

— Ваш ред е, мис Бридж.

— О, боже! — Хвърли поглед към стенния часовник. Беше стояла тук половин час!

Вратата се отвори.

— Мис Бридж? — надникна дребната асистентка.

Руби въздъхна.

— Готова съм. — Беше чакала този момент през целия си живот.

Последва жената по някакви стълби. Чу познат шум, след малко прогърмя гласът на Джо. Публиката избухна в смях.

— Запомнете — зашепна високо асистент-режисьорката, — колкото по-скандално и спорно, толкова по-добре!

Руби кимна. Струйка пот се стече по гърба й.

— Руби Бридж! — гръмна името й и се изгуби сред ръкоплясканията.

Тя пристъпи и се озова пред камерите. Прожекторите я заслепиха.

Приближи до микрофона. Когато го свали от стойката, се разнесе пронизителен звук.

— Ооо — провлече с пресилена усмивка, — радвам се да видя, че не съм единствената, която е дошла днес на това шоу. В интерес на истината за мен това не представляваше никаква трудност. Не ми се наложи да бягам от работа — вчера ме уволниха от долнопробния ресторант, където бачках. Няма да ви кажа как се казва, че да не вземете да отидете там. — Някой прихна. — Няма да ви казвам и какво мисля за това, което се предлага в него… — Из залата се чуха и други смехове. — Всъщност много се радвам, че Ирма ме изхвърли точно в четвъртък. И знаете ли защо? В петък вечер се състои една традиционна промоция — „Да си оближеш пръстите“. Няма да повярвате, но хората го приемат в буквалния смисъл! — Бурен смях. Руби усети прилив на смелост. Успокои се и заговори по-бързо. Няколкото пиперливи шеги, свързани с майка й, остави за финал.

Когато свърши, избухнаха аплодисменти. Джо Кокран стана от мястото си и се приближи към нея. Усмихваше се — добър признак. Сложи ръка на рамото й и се обърна към публиката:

— Видяхте „Най-забавното от Руби Бридж“. А сега да поканим и другите ни гости днес — семейният терапевт Елза Пайн, автор на бестселъра „Отровните родители“, и конгресмен Санфорд Тайлър от Алабама.

Плешивата глава на конгресмен Тайлър блесна под прожекторите. На почетно разстояние зад него ситнеше авторката на нашумялото четиво.

Джо покани и тримата да се настанят в кожените кресла, седна на мястото си и втренчи очи в камерата.

— Да почваме! — плесна бодро с ръце. — Не знам вие какво мислите, но на мен ми писна от начина, по който нашата съдебна система се отнася към престъпниците. Всеки ден чета по вестниците как някой психопат, изнасилил или убил дете, е пуснат на свобода, защото — забележете! — съдебните заседатели го съжалили. Какво означава това? Различават ли жертвата в случая?

— Престъпникът, Джо… — Елза се наведе напред и погледна над очилата си. Беше болезнено слаба. Руби се запита дали носи павета в джобовете си, за да не я отнесе вятърът. — … не се ражда престъпник. Той става престъпник. Някои родители третират децата си така, че крехката им душевност…

— Госпожице — прекъсна я конгресменът ухилен. — Нима предлагате да оставяме хлапетата да се държат като необяздени кобилки?

Руби отправи към публиката поглед, изпълнен с недоумение.

— Кобила ли я нарече? Добре ли чух?

В залата избухнаха откъслечни смехове. Елза продължи невъзмутимо:

— Добре сте чули. Конгресмен…

— Наричайте ме Санфорд — прекъсна я той.

— За едно общество се съди по състраданието му, Санфорд.

— А какво ще кажете за състраданието към семействата на жертвите? — рече Джо. — Или господа либералите са толкова коравосърдечни, че искат да изпитваме съчувствие само към престъпниците? — Той се извърна към Руби: — Ти знаеш много за отровните родители, Руби. Как грешката на майка ти повлия на твоя живот?

— Родителите — намеси се Елза — могат да наранят децата си дълбоко. Мисля, че майка ти е била противник на брачния съюз. Затова е престъпила обета за вярност…

— Както и Бил Клинтън!

Елза се опита да надвика смеховете.

— Сигурно сте единствената в Америка, която днес не е разгърнала „Татлър“^[1].

— Не чета жълти вестници — парира Руби.

Залата забръмча.

Джо Кокран подскочи:

— Не си ли видяла днешния „Татлър“?

— Това престъпление ли е?

Той й подаде вестника.

— Съжалявам, предполагахме, че знаеш.

Беше се възцарила странна, заплашителна тишина. Руби разгърна „Татлър“ на коленете си.

Фотографиите бяха неясни, но не оставаше и грам съмнение какво изобразяват. Нито пък коя е жената, снимана на тях.

Руби се огледа безпомощно. Джо изглеждаше сериозен, психоложката беше смръщила вежди. Ръцете на Руби се разтрепериха, страниците се разпиляха по пода.

— Това е добър урок за всички жени. Когато любовникът ви каже: „Скъпа, нека да ти направя една снимчица за спомен“, най-добре е да си покриете голия задник и да избягате!

— Как се почувства… — започна Елза Пайн.

Джо рязко вдигна ръка.

— Нека се върнем към темата. Въпросът е: колко от нашите грешки са наистина наши? Лошите родители предпоставка ли са за формирането на престъпници?

— Ха! — възкликна конгресменът. — Когато някой направи нещо откачено, веднага обявяваме майка му за виновна. Това е тъпо!

— И аз мисля така — обади се Джо. — Всеки трябва да отговаря за постъпките си…

Руби стоеше безмълвна.

Гласовете достигаха до нея някак отдалече. Разбра защо я поканиха в „Злободневник“ — за да покажат реакцията й.

Утре щеше да цъфне опулена по първите страници. Щеше да стане за смях!

С облекчение чу Джо да обявява края на шоуто:

— Това беше всичко за днес. Темата за другата седмица е: „Възможно ли е да се осъществи връзка с мъртвите, или не?“. Благодаря ви, че бяхте с нас.

Светна табелата „Аплауз“, зрителите заръкопляскаха.

Руби се надигна от мястото си и бавно тръгна към изхода.

Някой я хвана за рамото. Тя се стресна. Зад нея стоеше Джо, фотогеничното му лице изглеждаше напрегнато.

— Много съжалявам, че се получи така. Историята се разчу вчера и не предполагах, че си я пропуснала. Всички я обсъждаха и аз реших, че след като по-голямата част от скечовете ти засягат отношенията между вас… — Той съзря болката в очите й и млъкна.

— Бях изключила телефона и телевизора — каза Руби, сетне добави: — Готвех се за шоуто.

— Сигурно си мислела, че това е големият ти шанс, а се оказа…

— … много шибана работа — прекъсна го тя. Не можеше да понесе той да я съжалява.

— Знаеш ли, Руби, гледал съм те няколко пъти. Скечовете ти са много забавни.

— Благодаря.

— Защо не опиташ и нещо друго, например… да пишеш?

Лицето на Руби се изкриви в иронична усмивка. Караше я да се откаже. Защо не опиташ и нещо друго?

— Благодаря за съвета, Джо. Сега трябва да вървя.

Върна се до коженото кресло, за да си вземе чантата, и без никой да я забележи, прибра „Татлър“ под мишница. Сетне, без да поглежда към никого, напусна студиото.

* * *

Щом се прибра в квартирата си, Руби спусна щорите и изключи осветлението. Свлече се на избелелия диван и качи крака върху масичката.

Скъпата ми майка имала любовна връзка.

Не се изненада. Всяка жена, способна да изостави децата си, за да търси слава и богатство, можеше да има извънбрачни връзки. Това, което изненада Руби, бяха последствията.

Ръцете й трепереха, докато набираше телефона на сестра си. Рядко й се обаждаше — беше много скъпо, но днес беше особен ден. Не се случва често да видиш снимки на майка си — гола, с непознат мъж, на първа страница във вестника.

Каролайн вдигна на второто позвъняване.

— Да?

— Здравей, сестричке.

— Най-сетне! Вчера набрах номера ти към хиляда пъти!

— Бях си изключила телефона. Каро… Видях снимките.

— Както и цяла Америка. Отдавна се страхувах да не се случи такова нещо.

— Знаеше ли за тази връзка? — учуди се Руби.

— Допусках.

— Защо не си ми казала?

— Руби, забрави ли, че през тези единайсет години не желаеше дори името й да се споменава?

— Предполагам, че ти всичко си й простила, света Каролайн.

— Не съм. И на мен ме е трудно. Тази… публичност…

— А, благоприличието… мнението на другите… бях забравила!

— Не бъди жестока.

Руби млъкна.

Ненавиждаше способността си с лекота да изрича думи, нараняващи хората, които обича. Когато майка им ги напусна, Каролайн крепеше семейството, макар че не беше пораснала достатъчно за тази отговорност. Тя не само зае мястото й в домакинството, но беше всичко, от което Руби се нуждаеше. Ако трябваше да бъде честна, без Каролайн нямаше да се справи през онази година.

— Извинявай! Знаеш колко ме дразни добротата.

— Не съм добра! Вчера й наговорих наистина ужасни неща, но не се почувствах по-добре. Бях направо обезумяла.

— Говорила си с нея? Какво ти каза?

— Че ме обича и много съжалява за скандала.

— Представи си какво щеше да е, ако ни мразеше!

Каролайн се засмя.

— Смятам да й се обадя, когато се успокоя. Може да поговорим за някои неща… които имат значение за нас.

— За мен нищо, свързано с нея, няма значение. Казала съм ти го преди години.

— Руби, не си права! Сигурна съм, че някой ден ще я разбереш, но ще бъде късно.

На вратата се позвъни.

— Трябва да отворя, Каро. Какъвто ми е късметът днес, сигурно собственикът е дошъл за наема.

— Пази се!

— Ти също! Целуни племенниците ми!

Руби остави слушалката.

Реши да не отваря. Нямаше начин да не е собственикът.

Отиде в кухнята и разтвори един шкаф. На дъното му се мъдреха две бутилки с по няколко капки джин и вермут. Макс явно ги беше забравил. Сипа си в шейкъра, добави лед. Когато звънецът се обади за трети път, не издържа. Отпи от чашата и прекоси на пръсти вехтия килим. Приближи се до вратата и погледна през шпионката. Беше Вал. Жената, която стоеше до него, изглеждаше като щека за билярд.

Страхотно!

Отвори широко вратата. Агентът й се усмихна лъчезарно. Направи крачка напред и лепна целувка на страната й.

— Как е най-новата ми звезда?

— Я се разкарай! — засмя се Руби. — Не те очаквах.

— Опитах се да ти се обадя, и то неведнъж.

Руби отвори уста, но начинът, по който я наблюдаваше непознатата, я възпря. Тя огледа строгата прическа, скъпата черна рокля и незапалената цигара, която стърчеше от костеливите й пръсти. Нюйоркчанка. Вероятно собственичка на погребално бюро.

— Аз съм Руби Бридж — протегна ръка Руби.

Жената стисна ръката й в хладната си длан.

— Джоан Пинон.

— Заповядайте! — махна Руби приветливо.

Дано не обърнат внимание на мизерията, в която живея!

Вал се намести на единствения стол, който Макс бе оставил. Джоан приседна в края на дивана. Руби се тръшна до нея и надигна чашата.

— Знам, че е раничко за питие, но не ти се случва всеки ден да видиш майка си разголена във вестника и да скапеш кариерата си. Може би по-късно днес ще ме блъсне автобус.

Вал се приведе напред.

— Джоан е редакторка от Ню Йорк.

— Тъй ли?

— И е тук по повод на скандала, в който е замесена майка ти.

— И аз така предположих. Какво иска?

— Работя за списание „Зад кулисите“ — обади се жената. — Идвам с молба да напишеш статия за майка си. — Усмихна се, зъбите й бяха пожълтели от тютюнев дим. — Вал каза, че си първокласен автор.

Страхотно. Руби се облегна назад и погледна Джоан в очите.

— Искате да я предам на пресата?

— Кой кого предава? Толкова време прокламира, че децата и семейството са на първо място! Тези снимки доказват, че е лицемерка и лъжкиня. Проверихме документите. Нора е била все още женена за баща ти, когато са направени тези снимки. Хората имат право да знаят чии съвети са слушали!

— А, да, правата на обществото! — изкриви лице Руби.

— Това е само една статия, Руби — изрече Вал. — Може да станеш известна.

— Богата и известна — поправи го Джоан.

Руби остави чашата на масичката.

— Колко богата?

— Петдесет хиляди долара. Готова съм да ти платя половината сега, останалото — когато предадеш текста. Единственото условие е да не даваш никакви интервюта, преди да сме публикували статията.

Петдесет, хиляди долара?

Руби надигна чашата.

За да разкажа за майка си?

Имаше нужда да поговори с някого.

С кого?

Приятели нямаше. Можеше да се обади на баща си, но той беше така обсебен от новото си семейство, че не бяха близки както преди. Каролайн, която цяло десетилетие се мъчеше да прости на майка им, щеше да я накара да откаже…

— Не съм сигурна, че познавам добре Нора — заговори Руби. — За последен път се видяхме на сватбата на сестра ми преди девет години. Не си казахме нито дума.

Това не беше цялата истина. Руби разговаря с майка си. Тя й каза: „Мисля, че най-лошото нещо на тази сватба беше розовият ти пуловер“. После се обърна и си тръгна.

— Ние не искаме факти. Искаме мнението ти, интересува ни що за човек е Нора, каква майка е била…

— А, това ли? Направо казано — науми ли си нещо, да не си й на пътя!

— Виждаш ли? — Очите на Джоан светнаха. — Точно това искаме. Сигурна съм, че разбираш колко бързаме с публикацията. Надяваме се да се справиш, докато скандалът е още пресен. Нося договора. Вал вече го прегледа. Нося и чек за двайсет и пет хиляди долара.

Тя отвори черната си, подобна на куфарче чанта от змийска кожа („Отива й“, помисли си Руби), извади лист и попълнен чек и ги сложи на масата пред нея. Младата жена закова поглед в нулите и преглътна с усилие. Никога не беше притежавала толкова пари. По дяволите, това беше повече от всичките й заплати през последните години, взети заедно! Джоан отново се усмихна хищно.

— Как мислиш, Руби, майка ти щеше ли да откаже такова предложение, ако ти се беше забъркала в скандал?

Майка й бе стояла пред подобна дилема. Трябваше да избира между съпруга и дъщерите си и… кариерата. Бе избрала себе си.

— Това е твоят шанс, Руби — насърчи я Вал. — Щом материалът излезе, ще бъдеш залята от предложения.

Чувстваше се манипулирана. Чу се бавно да казва:

— Аз пиша добре…

Това беше нещо, в което винаги бе вярвала. Знаеше, че и Вал го мисли. Притесняваше я низостта на постъпката. Единствената й утеха беше надеждата, че ако статията я направи известна, може отново да се върне към комедията и да пожъне успехи.

— Знам как е започнала кариерата й. Беше готова да ни продаде за трийсет сребърника, но да стигне на върха.

На лицето на Джоан отново се появи ехидната усмивка.

— Ще те пуснем в „Шоуто на Сара Пурсел“ през следващата седмица, за да представиш очерка си.

„Шоуто на Сара Пурсел“?

Руби затвори очи. Беше прекарала по-голямата част от живота си да бъде никой!

Пое си въздух. Протегна ръка и взе чека. Цифрите се размазаха пред очите й.

— Приемам — каза. — Ще го напиша.