Кристин Хана
Рубинени залези (2)

Втора глава

Тази година юни беше необичайно влажен. Изглежда, лятото бе настъпило във всяко кътче на Америка, но не и в Сиатъл.

Хората смятаха, че след деветте месеца лошо време заслужават да се порадват на слънцето. Но валя дори в деня, когато Нора Бридж отбеляза петдесетия си рожден ден.

Тя стоеше до прозореца в офиса си и отпиваше от любимото си шампанско с парченца пресни праскови в него. Беше четири и половина следобед, Броуд Стрийт беше задръстена.

Наоколо бяха разпилени дузина картички и пъстри пощенски пликове.

Тя получи подаръци и поздравления от всички, които работеха в нейното шоу. Цялото това внимание й достави огромно удоволствие, но най-много се зарадва на картичката на Каролайн — голямата й дъщеря, фактът, че и тази година Руби не се обади, обаче помрачи всичко. „Утре ще си по-добре“ — промълви тихо Нора на собственото си отражение в окъпания от дъжда прозорец. Даде си малко време за самосъжаление, после се успокои. Дългогодишната терапия я беше научила на този трик. Сетне се извърна и погледна към часовника на бюрото си. Беше четири и трийсет и осем. Вероятно всички вече бяха долу, в заседателната зала, около отрупаната с храна и напитки маса.

Нора остави чашата на бюрото, освежи грима си и излезе.

Беше някак необичайно тихо.

Точно в четири и четирийсет и пет тя влезе в заседателната зала…

Беше празна. Дългата маса стоеше самотна и гола в средата. Нямаше и следа от храна или празнични конфети. Надпис „Честит рожден ден“ висеше окачен на угасените лампи. Изглеждаше, сякаш някой се е заел да украсява залата, но внезапно се е отказал.

Потънала в мисли, Нора отначало не забеляза двата силуета. В дъното на помещението стояха Боб Уортън — собственик и мениджър на радиостанцията, и Джейсън Клоуз — фирменият юрист.

Боб Уортън се изкашля.

— Боб! — сепна се Нора. — Здравей! Радвам се да те видя, Джейсън.

Двамата мъже си размениха бързи погледи.

— Какво има?

Месестото лице на Боб, състарено от мартини по обяд и двайсет цигари дневно, излъчваше смущение.

— Имаме лоши новини за теб.

— За мен ли?

Джейсън се приближи. Стоманеносивата му коса беше безупречно сресана назад, елегантният черен костюм му придаваше излъчването на мафиотски бос.

— Преди няколко часа на Боб се обади някакъв мъж на име Винс Корел. — Нора се почувства така, сякаш някой я зашлеви грубо през лицето. — Каза, че сте имали връзка, макар че все още си била омъжена, и иска да му платим, за да си мълчи.

— Господи, Нора — изпъшка Боб, — каква е тази проклета любовна афера, докато децата ти са те чакали вкъщи? Защо не си ни споменала?

Хиляди пъти бе съветвала слушателите и читателите си да бъдат силни. „Никога не показвайте, че ви е страх! Вярвайте в себе си и другите ще ви повярват!“ Но сега, когато тя самата имаше нужда от тази сила, не можеше да я открие.

— Ами ако кажа, че лъже? — В гласа й се долавяше нотка на отчаяние.

Джейсън извади от чантата си кафяв плик.

— Виж това.

Ръцете й се разтрепериха.

Пликът съдържаше черно-бели снимки и бележка. Нора изстена. Добра се до най-близкия стол и се отпусна безсилно. Върна снимките обратно и се обърна към Боб:

— Може би има начин да го спрем. — Погледна умолително Джейсън: — Някакъв закон за защита на личността и частния живот… Тези фотографии са нещо много лично…

— Да, така е, но е очевидно, че ти си знаела за фотоапарата. Позирала си. Изглежда, е чакал да станеш известна. Сигурно статията в „Пийпъл“ го е предизвикала.

Нора си пое дълбоко въздух.

— Колко иска?

— Половин милион.

— Мога да…

— Дори да платиш сега, рано или късно той ще се върне.

Изведнъж тя разбра.

— Отказахте ли му? — Имаше чувството, че някой я стисна за гърлото. — Но той ще ги даде на таблоидите!

— Съжалявам, Нора — изрече Джейсън със съчувствие.

— Ще обясня всичко на публиката си… — заговори Нора трескаво. — Те ще ме разберат… Боб…

— От ефира на нашето радио, Нора, ти даваш на хората съвети по въпроси на морала! Скандалът ще е грандиозен. Сиатълската Майка Тереза като модел на „Плейбой“!

— Не ме изхвърляй, Боб!

— Слушателите ти, особено от провинцията, няма да те разберат. Когато снимките се появят в пресата, ще загубим всичките си рекламодатели.

— Но какво ще правим?

Последва пауза. Нова размяна на погледи, след което Джейсън каза:

— Искаме да си вземеш отпуска за известно време.

— Не мога… — започна Нора. Не смяташе да се отказва. Кариерата й беше всичко, което имаше.

Джейсън отпусна ръка на рамото й.

— Съветваш хората да преодолеят отчуждението, да сплотят семействата си. Колко време според теб ще е нужно на пресата да открие, че не си разговаряла със собствената си дъщеря след развода?

— Медиите ще те изядат, Нора — добави Боб, — и не защото заслужаваш такава съдба, а защото могат. Знаеш, че жълтите издания мрат за скандал с известен човек… и за голи снимки. Наистина ли не разбираш какво те чака?

Нора изпита усещането, че животът й се срива.

— Ще се оттегля за няколко седмици — изрече едва чуто. — Така или иначе вече нямам какво да губя.

— На слушателите ще кажем, че си в отпуск.

— Благодаря ви — сведе глава Нора.

Двамата мъже излязоха от залата. Вратата след тях се хлопна, стъпките им заглъхнаха.

Сълзи замрежиха очите й. Лицемерка! Така щяха да я наричат.

Всички!

* * *

Руби се събуди с ужасно главоболие. Надигна се малко, завлече се в кухнята и отвори хладилника. Присви очи. Напипа кутията с портокаловия сок и пи направо от нея, докато потече по брадичката й. Върна се във всекидневната. Огледа почти празната стая (на подобно място човек или умира, или полудява, помисли си мрачно), придърпа една възглавница и се отпусна до стената. Знаеше, че трябва да слезе до магазина на Чан, за да си купи вестник с обяви, но не бе по силите й. Работата при Ирма не беше добра (всъщност беше направо отвратителна), но носеше пари. Даваше й възможност да не се реди на опашката при просещите ангажимент комици. Караше я да се чувства по-различна от много мъже и жени, които пристигаха в Холивуд с еднопосочен билет, преизпълнени с надежди и мечти.

Телефонът иззвъня. Не й се ставаше. Хубави новини не се очакваха. В най-добрия случай можеше да е Каролайн, по-голямата й сестра, щастливо омъжена и майка на две чудесни деца. Или пък баща й се бе сетил най-накрая да се обади. Откакто се ожени повторно, се интересуваше повече от среднощното хранене на бебето, отколкото от живота на големите си дъщери. Тя дори не си спомняше кога разговаряха за последен път.

Звъненето продължаваше упорито. Накрая Руби пропълзя по вехтия килим и вдигна слушалката.

— Да. — Скапаното настроение й личеше по гласа.

— Не ми затваряй!

— Вал? — Руби не можеше да повярва.

— Аз съм, скъпа, любимият ти агент.

— Звучиш доста весело за човек, който наблюдава как кариерата на негов приятел с въртеливо движение се оттича в тоалетната чиния.

Вал се засмя.

— Няма да повярваш какво се случи! Мамка му, и аз не повярвах! Познай кой ми се обади!

— Хайди Флейс? — опита Руби.

Пауза. Вал издиша дима от цигарата си.

— Джо Кокран — изстреля.

— Водещият на „Злободневник“!? Не ме будалкай, Вал, не съм заслу…

— Обади ми се, не се майтапя! Иска те за утре.

Ама че обрат! Вчера — на дъното, днес — покана от най-острото токшоу в страната!

— Ще ти даде две минути, така че, хлапе, залавяй се за работа. Ще ти пратя кола утре в единайсет.

— Благодаря ти, Вал.

— Не съм направил нищо, скъпа. Наистина! Заслугата е изцяло твоя. Успех!

Преди да затвори, Руби се сети да попита:

— Хей, каква ще е темата на шоуто?

— Ох, щях да забравя! — От другата страна на линията се чу шумолене на листове. — Темата е: „Престъпление и наказание: За всичко ли са виновни мама и татко“.

— Канят ме, защото съм нейна дъщеря!

— Има ли някакво значение?

— Не! — Това беше истината. Не я беше грижа защо Джо Кокран я е избрал — щеше да участва. След толкова години скитане из одимени барове в провинциални градчета, чиито имена дори не помнеше, не би отказала национална изява.

Още веднъж благодари и затвори. Сърцето й блъскаше в гърдите. Празната стая вече не й се виждаше чак толкова гадна. Може би нямаше да остане тук дълго. Изтича в спалнята и отвори гардероба. Трябва да е в черно!

Изведнъж се сети за кашмирения пуловер от майка й.

Беше преди две години, на Коледа.

Каролайн го донесе опакован в красива пъстра кутия. Обикновено Руби връщаше неразпечатани подаръците на майка си, но този път нещо я накара да отвори пакета. Още щом докосна прекрасната материя, разбра, че няма да го върне.

Извади пуловера и го разстла на леглото. Реши, че ще сложи някакви бижута и ще го комбинира с къса кожена пола, също черна, плътно прилепнала по тялото й. Вече избрала какво ще облече, пристъпи към голямото огледало на вратата на спалнята. Взря се в отражението си критично. Развлечена фланелка, избелели чорапи. Късата й черна коса, сплъстена от пот, стърчеше като бодли на таралеж. Вчерашният грим бе размазан в тъмни кръгове около очите й.

Руби грабна четката за коса, вдигна я пред лицето си като микрофон и заговори:

— Аз съм Руби Бридж. Не, не е съвпадение на имената. Аз съм нейна дъщеря. На Нора Бридж — новият гуру на Америка.

Опита се да си представи как ще изглежда утре. С боядисана в синьо коса, с дузина пластмасови герданчета, черни дрехи и изобилен черен грим.

— Хубаво ме вижте! Може ли моята майка да ви дава акъл как да възпитавате синовете и дъщерите си? Знаете ли какво са така наречените звезди? Сбирщина алкохолици, наркомани, болни от анорексия и рекордьори по сключени бракове. Хора, които не прекарват с децата си и десет минути годишно. А вие очаквате точно те да ви кажат какви родители да бъдете! Това е някакъв тъп виц!

Телефонът иззвъня.

— Ама че гадост! — Руби изтича във всекидневната и издърпа кабела от стената. Не искаше да я безпокоят през следващите двайсет и четири часа. Сега нищо не беше по-важно от предстоящото шоу.

* * *

Дийн Слоун стоеше до огромния панорамен прозорец и наблюдаваше морето от светлини, заляло Сан Франциско. За съжаление не можеше да напусне това място. Както винаги, беше уловен в мрежата на добрите маниери.

Обърна се и заразглежда разсеяно украсената със златни орнаменти бална зала на имението Рашън Хил. Дузината маси бяха покрити с колосани покривки. Порцеланът искреше с платинен оттенък. Три-четири двойки седяха около масите и водеха безсмислени разговори. Жените бяха облечени в скъпи вечерни рокли, мъжете — в смокинги. Домакинята, член на местното висше общество, беше подбрала гостите си измежду най-богатите фамилии на Сан Франциско. Благотворителното парти тази вечер беше с цел да се подпомогне операта. Колко от тези хора се интересуват от музика, запита се Дийн. Това, за което истински се тревожеха, бе да не останат незабелязани!

Придружителката му — бледа, изящно слаба жена на име Сара Брайтман-Еджингтън, плъзна ръка по бедрото му. Той разбра, че е мълчал твърде дълго. Обърна се към нея и я дари с една от онези усмивки, които местните медии бяха документирали многократно.

— Усещането беше прекрасно, не мислиш ли? — попита тихо тя, след като отпи малка глътка шампанско.

Дийн не разбра какво има предвид Сара, но се огледа наоколо и се досети. Слаба, но пощадена от годините жена стоеше изправена до пианото. Без съмнение тя имаше задачата да напомни на присъстващите целта, с която са се събрали. С нейното изпълнение програмата на приема приключваше. Сега щяха да потанцуват, да поклюкарстват и сетне да си тръгнат. Последваха сдържани аплодисменти и някои от гостите станаха. Дийн хвана ръката на Сара и се смесиха с двойките на дансинга. Оркестърът свиреше бавна мелодия, която му се струваше позната. Той прокара ръка по голия гръб на партньорката си, тя потръпна едва доловимо. Хиляди светлини подобни на звезден прах искряха от кристалните полилеи над главите им. Във въздуха се носеше лек аромат на рози… или може би на пари…

Дийн сведе поглед към лицето на Сара и за първи път забеляза колко пленителни са сивите й очи. Без много да се замисля, се наведе и я целуна, усещайки вкуса на шампанско по устните й. Тя отвърна на целувката му. Ако искаше, можеше да я отведе оттук право в леглото си. Едва ли би възразила. После щеше да й се обади и може би щяха да се любят още няколко пъти. Но по-късно така или иначе щеше да я забрави. Миналата година едно списание го обяви за „Най-претенциозният любовник на Сан Франциско“. Но това, което репортерите не знаеха, бе колко уморен се чувства. Беше едва на двайсет и девет, а сякаш бе остарял. Пари. Власт. Жени, които омекваха като глина в ръцете му, щом чуеха името Слоун. Той усещаше, че нещо в живота му не беше наред. Нещо липсваше.

В началото мислеше, че е делови проблем, и посвети осемдесет часа седмично на бизнес задълженията си в „Харкърт и синове“. Но единствената промяна беше повишеното количество пари. Вътрешната му болка и неудовлетвореност останаха.

Опита се да разговаря с баща си за това, но както обикновено, не намери отзвук. А коментарът на майка му беше точно това, което очакваше: „Аз ръководих тази компания трийсет години, сега е твой ред. Не искам да слушам хленчене“.

Фамилният им бизнес, започнат от дядо й, беше развит от баща й, но именно под нейното желязно ръководство се превърна в предприятие с приходи, измерващи се в стотици милиони. И това беше всичко, към което тя се стремеше.

Но сякаш точно този успех пораждаше пустота в душата на Дийн. Той, разбира се, опита да поговори и с приятелите си, но бързо му стана ясно, че никой няма да го разбере. И нищо чудно — всички бяха израснали в лоното на класата, за която нещата се измерват с пари. Само с пари. А детството на Дийн премина в друг свят, много по-различен от техния.

Остров Лопес. Летният остров.

Той прекара десет чудесни години на архипелага Сан Хуан, където двамата с брат си Ерик се чувстваха като обикновени момчета. Тук у Дийн се формира усещането за цялостност и удовлетвореност. Разбира се, и Руби беше тук. Преди да се случи преломното събитие в живота й, което разруши всичко, тя го научи какво е любов.

Дийн страда дълго, след като загуби Руби. Сетне потърси утеха в прегръдките на красиви жени от своето обкръжение…

Но тази вечер нямаше сили за ласки с жена, която не го интересуваше.

— Не се чувствам добре — каза той и се учуди на лекотата, с която излъга.

Тя се усмихна, зъбите й блеснаха. Прокара пръсти по ръката му и спря на тила му.

— И аз — прошепна прелъстително. — Живея наблизо…

Младият мъж вдигна дланта й към устните си и я целуна.

— Имах тежък ден. Ще те откарам вкъщи, ако искаш.

Девойката се нацупи закачливо. Дали в скъпите девически училища преподават това умение, запита се Дийн. Или тези малки трикове се предават от поколение на поколение…

— Ще ти позвъня утре — каза. Нямаше намерение да й се обажда.

Отправиха се към изхода, като от време на време спираха, за да пожелаят „лека нощ“ на някои от гостите.

Младата жена се опитваше да го въвлече в разговор, но той само кимаше вежливо. Въздъхна с облекчение, когато черният „Астън-Мартин“ се показа на алеята откъм паркинга. Униформеният служител спря колата пред тях и слезе, за да отвори вратата на Сара.

— Благодаря, Рамон — каза Дийн, докато се качваше и колата.

— Откъде знаеш името му? — попита Сара след малко.

— Попитах го, когато дойдох.

— О!

— Какво лошо има да питаш някого за името му?

Тя изкриви устни. Вдигна ръка и посочи една сграда.

— Тук живея.

Лимузината зави и спря под една старинна улична лампа. Младата жена се обърна към него:

— Ти не си този, за когото те мислех. Момичетата говорят…

Той докосна с върховете на пръстите си дългата й руса коса.

— Изглежда, мнението ти за мен не е било много високо.

— Вече е. Няма да се видим повече, нали?

— Сара, аз…

— Нали?

— Вината не е у теб. В последно време съм малко неспокоен и не ставам за компания.

Тя се засмя звънливо. Смехът й приличаше на дълго репетиран сценичен трик.

— Ти си млад, богат и осигурен, естествено е да си отегчен. Аз се чувствам така още от началното училище.

Дийн не знаеше какво да каже. Слезе от колата и мина от другата страна. Отвори вратата, подаде й ръка.

— Много си красива, за да бъдеш отегчена — каза.

Тя го погледна с тъга.

— Ти също.

Дийн я целуна за лека нощ, върна се в колата си и потегли.

* * *

Четвърт час по-късно стоеше във всекидневната, гледаше спящия град и отпиваше от брендито. По стените висяха снимки, правени от него. Преди му беше достатъчен само един поглед, за да усети прилив на гордост и доволство, сега тези фотографии му казваха единствено, че е поел по погрешен път.

Телефонът иззвъня. Очакваше икономът да отговори, но се сети, че тази вечер Хестър бе отишъл да види децата си. Стовари се на канапето и вдигна слушалката.

— Дийн Слоун. — Не прозвуча много любезно, но кой го е грижа?

— Дино? Ти ли си?

— Ерик? Как си, дяволи го взели!? — Не беше разговарял с брат си повече от година. Или май стана година и половина?

— Седнал ли си?

— Не звучиш много добре.

— Защото не съм добре. Умирам, братле.

Нещо сякаш го преряза.

— СПИН? — прошепна задавено.

— Знаеш ли, има и други смъртоносни болести — засмя се Ерик. — Моите лични предпочитания са… рак.

— Ще се погрижим да получиш най-доброто лечение. Веднага ще се обадя. Марк Фостър е в борда на…

— Най-доброто лечение е вече зад гърба ми. Видях се с най-добрите специалисти — изрече Ерик сломено. — И те ме видяха. — Пое си дълбоко въздух. — Не ми остава много време.

— Но ти си едва на трийсет! — простена Дийн. — Как може на такава възраст…

— Исках да ти се обадя още когато ми поставиха диагноза, но си помислих, че ще е по-добре да почакам всичко да свърши и после да се посмеем на това…

— Има ли някакъв шанс?

— Не.

— Какво искаш да сторя?

— Връщам се на острова. Лоти ще ме чака.

— На острова — повтори Дийн. Обзе го някакво чувство на неизбежност. Сякаш бе знаел, че някой ден всичко ще свърши там, където бе започнало.

— Ще дойдеш ли?

— Разбира се!

— Искам отново да бъдем братя.

— Винаги сме били братя — отвърна неловко Дийн.

— Не — прекъсна го рязко Ерик. — Бяхме членове на едно семейство, но не сме били братя. От години.