Харолд Робинс
Самотната лейди (9)

9

Беше като отминала буря. В продължение на седмици пламенното желание да опознае и разбере естеството на сексуалната си същност я разкъсваше вътрешно. После една сутрин се събуди и установи, че напрежението е изчезнало.

Вече знаеше онова, което преди не й бе известно. Ала потребността да насилва познанието не я измъчваше повече. Чувствата, които бушуваха в нея, бяха част от засилващо се осъзнаване и по някакъв начин тя разбираше, че ще ги изпита всичките, когато им дойде времето. Стана по-самостоятелна, по-спокойна, по-способна да се наслаждава на обикновения контакт с други хора.

Тя и Бърни отново можеха да бъдат приятели. Сега, когато паркираха колата на носа и се галеха, тя съумяваше да отвърне, без да се отдава докрай на желанията си. Сексът вече не владееше всяка нейна мисъл. Знаеше, че той ще дойде с времето си. Това обаче щеше да стане, когато тя бъде подготвена да го приеме като част от цялото си същество.

Не се срещаше единствено с Бърни. Мартин също й беше добър приятел. С часове се заседяваха на верандата и разговаряха за книгите, които са прочели, обсъждаха различни хора от града. Често се смееха на забавни пози, които някои хора заемаха, за да изглеждат по-важни. Веднъж дори даде на Мартин да прочете един малък разказ, който беше написала.

В него се разказваше за кмета на един малък град, който паднал духом по време на войната, защото във всички съседни градове имало герои от войната, а само в неговия малък град нямало. Затова той си наумил да направи герой от първия завърнал се ветеран от войната. Така се случило, че той бил освободен по здравословни причини и никога не бил служил на фронта. Въпреки това го посрещнали с почести, но изведнъж всичко се объркало. В известен смисъл това много приличаше на историята с истинския й баща, но малко изопачена. По средата на церемонията се появили двама военни полицаи и арестували героя, защото бил фалшифицирал документите за освобождаването си от психическото отделение на военната болница.

— Страхотен е, Джерили — ентусиазирано я похвали Мартин. — Разпознах почти всички. Трябва да го изпратиш в някое списание.

Тя поклати глава.

— Още не съм готова. Чувствам, че има много неща, които трябва да се оправят. Освен това работя над друг разказ, който мисля, че ще стане по-добър.

— За какво се разказва?

— За едно момиче като мен. За това как израства в един подобен град.

— Мога ли да го прочета, когато го свършиш?

— Възможно е да не го свърша още дълго време. Трябва да науча много неща, преди да пиша за тях.

— Разбирам — съгласи се Мартин. — Хемингуей казва, че най-добре се пише за онова, което си изпитал.

— Хемингуей не ми харесва. Не разбира нищо от жени. Май изобщо не го е грижа за тях.

— Кого харесваш?

— Фицджералд. Поне в книгите си проявява същия усет към героините си, който има и към героите си.

— На мен мъжете, които той описва, ми се струват странни, слабохарактерни — каза след малко Мартин. — Като че ли се страхуват от жените.

— Странно. Аз пък си мисля същото за Хемингуей. Неговите герои винаги ми се струват по-изплашени от жените, защото непрекъснато се опитват да се докажат като мъже.

— Трябва да помисля върху това. — Той се изправи. — Сега по-добре да тръгвам към къщи.

— Наред ли е всичко там? — попита Джерили. Отдавна преструвките бяха отпаднали и тя открито се интересуваше от проблемите, които той имаше с родителите си.

— Малко по-добре е. Поне не пият толкова много, откакто татко започна работа на бензиностанцията.

— Радвам се. — Джерили стана от стола. — Лека нощ.

Мартин стоеше и я гледаше, без да помръдне.

Тя докосна стеснително бузата си.

— Да не би нещо да не е в ред?

— Не.

— Тогава какво гледаш?

— Знаеш ли, че никога досега не съм го осъзнавал. Ти наистина си много красива.

При друг случай тя може би щеше да се усмихне, но в гласа му прозираше искреност, която я развълнува.

— Благодаря ти — изрече тя простичко.

— Много красива — повтори той, после се усмихна и се втурна надолу по стълбите. — Лека нощ, Джерили — извика той.

Малко по малко Джерили ставаше все по-популярна. У нея имаше нещо, което сякаш привличаше приятели. Както момчета, така и момичета. Може би защото с всекиго се отнасяше според желанията му и в съответствие със собствените му разбирания. В същото време продължаваше да е много дискретна личност. В края на краищата те обичаха да разговарят с нея, защото усещаха, че тя наистина ги слуша.

Когато сезонът набра пълна скорост, клубът вече отваряше всеки ден за вечеря, а всяка сряда, петък и събота имаше танци. Тъй като нямаше смисъл музикантите да се връщат в града всяка вечер, г-н Коркоран ги настани в малка къща зад тенис кортовете. Задната част на къщичката гледаше към паркинга, така че не им се налагаше да преминават през клуба, за да се качват на сцената.

Джерили, която вече работеше до късно всяка сряда, беше излязла на терасата, пиеше кока-кола и разговаряше с Фред в паузата на оркестъра, когато на терасата се появи Уолт.

— Джерили — обърна се към нея той, без изобщо да обърне внимание на Фред.

Беше минал повече от месец от онази нощ в къщата му и сега той за пръв път я заговаряше.

— Да?

— Дойдоха ми на гости няколко приятели от училището и ще организираме плажно парти. Помислих си, че ще ти е приятно да дойдеш с нас.

Джерили погледна Фред. Лицето му бе непроницаемо. Тя отново се обърна към Уолт.

— Познаваш ли Фред?

— Да. Здрасти, Фред.

— Уолт — гласът на Фред бе безизразен като лицето му.

— Ще бъде забавно — каза Уолт. — И ако в пролива водата е студена, винаги можем да се прехвърлим в басейна вкъщи.

— Не, не — възрази тя. — Утре трябва да ставам рано. Ангажирана съм за обяда.

— Хайде, Джерили. Няма много да закъсняваме. Ще пийнем малко, ще се посмеем, това е всичко.

— Не, благодаря ти — отказа тя учтиво. — Всъщност мислех да си тръгна рано. Още имам време да хвана автобуса в единайсет и половина.

— Не е необходимо. Ще те закараме до вас.

— Не искам да ви притеснявам. Ще трябва да се отклоните от пътя си.

— Не толкова много. Това изобщо няма да ни попречи.

— Добре.

— Ще извикам момчетата. — Уолт се върна в салона за коктейли.

Фред я погледна.

— Падаш ли си по това момче?

Джерили се замисли за момент.

— Мислех, че си падам. Но не и сега.

— Той ти е ядосан — предупреди я Фред.

Тя се изненада.

— Откъде знаеш?

— Чувствам го. Може и да греша обаче. Освен това той не ме харесва много. Възможно е да се държи така, защото не обича чернокожите.

— Надявам се да грешиш. Може би е малко разглезен, но не ми се ще да си мисля подобно нещо за него.

Беше време оркестърът отново да започне да свири. Фред я погледна.

— Ще се видим ли през почивните дни?

— Разбира се. — Тя кимна. — Пей хубаво за хората.

Той се усмихна.

— Винаги го правя.

— Лека нощ, Фред.

— Лека нощ, Джерили.

Звукът от музиката се понесе през вратата точно когато Уолт излезе отново на терасата.

— Добре, Джерили. Хайде да тръгваме. — Той се запъти надолу по стълбите на терасата. — Оттук можем да отидем напряко до паркинга.

— А приятелите ти?

— Вече отидоха към колата с Мариан Дейли.

Тя го последва по стълбите, прекосиха тенис кортовете и стигнаха до паркинга. Джерили чу, че откъм колата му долита смях.

— Сигурен ли си, че няма да ви преча? — попита тя. — Все още не е късно да взема автобуса. За мен няма значение.

— Вече ти казах да не се притесняваш, нали? — В гласа му се усещаше раздразнение.

— Добре — отвърна тя.

Безмълвно изминаха останалия път до колата. Беше открита лимузина. Мариан и две момчета се бяха настанили вече на задната седалка.

— Защо се забавихте толкова? — извика едно от момчетата, когато те се приближиха.

— Трябваше да подпиша сметката на бара — обясни Уолт. Отвори вратата на колата. — Приятели, това е Джерили. Джерили, представям ти Джо и Майк Херън. Те са братя. С Мариан се познавате.

Джерили кимна.

— Привет.

Мариан се държеше хладно, но двете момчета се усмихнаха и едното от тях подаде на Джерили бутилка.

— Присъедини се към нас. Пийни си.

— Не, благодаря — отказа Джерили.

— Аз ще пийна едно — каза Уолт. Взе бутилката и я надигна към устата си. Отпи голяма глътка, после върна бутилката на момчето. — Ромът е добър.

— Би трябвало — засмя се момчето. — Баща ти купува само най-доброто.

Уолт затвори вратата и се намести зад волана. Запали двигателя и го форсира на излизане от паркинга. Завиха по шосето в посока обратна на дома й.

Джерили го погледна.

— Сбъркахме пътя.

— Първо мисля да оставя тях, а после теб — отвърна той.

Тя не отговори. Откъм задната седалка се дочу смях. Тя се обърна. Двете момчета се опитваха да разкопчеят блузата на Мариан, а тя се кикотеше и ги шляпаше по ръцете.

— Не е честно — смееше се тя. — Играете двама срещу един.

Джерили се обърна напред. Погледна спидометъра.

Стрелката трептеше около седемдесет.

— По-добре намали скоростта. Пътната полиция тази вечер дежури.

— Мога да се оправя с тях — мрачно отговори Уолт.

От задната седалка вече не се чуваше нищо. Тя хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Мариан като че ли беше изчезнала. Неволно се обърна и погледна към задната седалка. Главата на Мариан беше в скута на Джо. След миг Джерили осъзна какво правеше тя. Беше хванала в ръка пениса на Джо и го бе поела в уста.

Джерили се обърна бързо напред, обзета от странно чувство на празнота в стомаха си. В известен смисъл тя усещаше, че не трябва да е така. Знаеше какво правят момчетата и момичетата в колите, но не това си бе представяла. Едва щеше да изчака Уолт да ги остави и да я закара вкъщи.

Уолт вкара колата в алеята и загаси двигателя.

— Добре. Всички да слизат. — Той отвори своята врата и отиде откъм нейната страна.

— Ти каза, че ще ме закараш вкъщи.

— Ще те закарам. Какво толкова? Миналия път нямаше търпение.

— Миналия път беше различно. Ти беше различен.

Мариан и двете момчета слязоха от колата.

— Хайде — засмя се Мариан. — Недей да проваляш забавлението.

— Само едно питие и после ще те закарам вкъщи. Обещавам — каза Уолт.

Неохотно тя слезе от колата и ги последва в къщата. Отидоха направо при басейна. Със силни викове момчетата свалиха дрехите си и се гмурнаха във водата.

— Страхотно е — извика Майк. — Хайде, идвайте.

Джерили се обърна и потърси с поглед Уолт. Видя, че светна лампа, щом той влезе в кухнята. След малко се чу музика от портативното радио на масата до басейна. Мариан танцуваше сама.

Уолт излезе с табла кока-коли и кофичка с лед. Взе бутилката ром, която беше до радиото, и бързо направи коктейлите. Подаде един на Мариан. Тя взе чашата и започна да го пие на едри глътки. Уолт подаде един коктейл и на Джерили.

— Не, благодаря ти.

— Не ти е много забавно, нали?

— Съжалявам. Казах ти, че искам да си отида направо вкъщи.

— Добре де, по дяволите, почакай да изпия едно питие — рече той разгневен и вдигна чашата си.

— Хайде, Джерили — обади се Мариан. — Недей да ставаш досадна. Сред приятели си.

— Не, благодаря — отказа тя отново питието. Стана и тръгна към къщата.

Уолт я хвана за ръката.

— Къде тръгна пък сега?

— Мога да хвана автобуса на шосето — обясни му тя спокойно.

— Казах, че ще те закарам вкъщи — сряза я той. — Моята дума нищо ли не означава за тебе?

Преди още да е успяла да му отговори, Джерили почувства как две ръце я хващат за глезените, тя загуби опора и някой я повлече в басейна. След малко успя да изплува на повърхността плюеща, ядосана и бореща се с момчето до нея.

— Иска да си играе — чу да казва едно от момчетата. После две ръце я сграбчиха за раменете и отново я натиснаха под водата. Тя се опита да се освободи и почувства как роклята й се разкъса, щом ръцете им я сграбчиха отново. След това пак я натиснаха надолу. Изплува над водата, едва поемайки си дъх, и се хвана за ръба на басейна.

Погледна Уолт с очи, пълни със сълзи.

— Моля те, заведи ме вкъщи — изкрещя тя.

— Добре. — Той пак вдигна чашата към устните си. — Веднага щом ти изсъхнат дрехите.