Харолд Робинс
Самотната лейди (4)

4

Яхтклубът при носа откриваше сезона в средата на май. От Ню Йорк започваха да пристигат летовниците — първо за почивните дни, а по-късно, когато свършеше учебната година, се преселваха за цялата си отпуска. Дотогава през седмицата клубът щеше да гъмжи от деца, а през почивните дни бащите им щяха да се пекат проснати на слънце, изтощени от прекомерни физически усилия на игрищата за тенис или голф. А всяка събота вечер правеха голяма вечеря — бюфет с танци за членовете на клуба.

Работата в клуба бе приятна и бе доходно занятие за подрастващото поколение на Порт Клеър. Идеята Джерили да кандидатства за работа бе на Бърни.

— Това лято ще работя в клуба — оповести той.

— И какво ще правиш?

— Ще бъда спасител.

— Но ти не плуваш добре. Дори аз мога да те изпреваря.

Той й се усмихна.

— Те знаят.

— И въпреки това те вземат?

Той кимна.

— Понеже съм едър. Децата ще ме слушат.

На свой ред тя кимна. На седемнайсет години той вече беше малко над един и деветдесет, с широки рамене и мускулесто тяло.

— Освен това те вече са назначили двама страхотни плувци, които ще охраняват плажа. Там имат нужда от тях. А аз ще работя на басейна, където е по-лесно.

— Там, където висят всички мацета от Ню Йорк — уточни тя, а стомахът й се сви от странен спазъм на ревност. — Е, наистина ще си отживееш.

Той се изчерви.

— Зарежи тая работа, Джерили. Знаеш, че не се заглеждам след други момичета.

— Дори когато са в онези бански от две части — знаеш ги, онези френските, на които казват бикини?

— И въпреки това не могат да се мерят с теб — рече той непохватно. След кратка пауза я попита: — Защо и ти не се хванеш там на работа?

— И какво да правя?

— Чух г-н Коркоран да казва на някого, че търсят сервитьорки. Само няколко часа по време на обяда и вечерята. С останалото време можеш да разполагаш както искаш. Тогава ще можем да сме повече време заедно.

— Не знам — нерешително отговори тя. — Не мисля, че това ще се понрави на баща ми. Знаеш отношението му към летовниците.

— Защо все пак не го попиташ?

— Кое те кара да мислиш, че ще ме вземат на работа?

— Г-н Коркоран каза, че повечето момичета, с които е разговарял, не били достатъчно хубави. Според него е много важно в клуба да работят красиви хора. — Бърни я огледа. — Ти няма да имаш проблеми.

Джерили се усмихна.

— Наистина ли мислиш така?

Той кимна.

— Може би тогава ще попитам баща си.

Баща й реши, че идеята е добра. Съзряването й като жена и внезапно появилият се у нея интерес към момчетата не му бяха убягнали и той бе загрижен, че когато свърши училище, няма да е достатъчно заета. Щом даде съгласието си и й уреди среща с г-н Коркоран, работата й беше осигурена, тъй като банката притежаваше първата ипотека върху клуба.

До края на учебната година тя работеше само през почивните дни. По обед сервираше край басейна, а в събота вечер работеше в главната трапезария на клуба.

Обядът не беше проблем, защото менюто бе семпло — преди всичко хамбургери и хотдог, и няколко други видове сандвичи, които се поръчваха с гарнитура от зелева или картофена салата и пържени картофи. След като приключеха с обяда към три и половина, тя се освобождаваше до шест часа, когато се прехвърляше в главната трапезария и помагаше в подреждането на масите.

Другите три момичета, с които работеше в трапезарията, бяха работили в клуба през двата предишни сезона и се ориентираха добре. Затова на Джерили често се падаха най-неприятните задължения. Вечерната работа се затрудняваше и от това, че метрдотелът и салонният управител бяха двама братя италианци, които създаваха паника, като си крещяха един друг на италиански, а на всеки един от персонала — на развален английски.

След края на учебната година, когато летовниците превзеха окончателно клуба, всяка събота вечер имаше танци. От Ню Йорк идваха малки оркестри и когато главната трапезария затваряше, Джерили и другите момичета се преместваха в бара, където бе дансингът, сядаха на терасата да слушат музика и зяпаха танцуващите. Бърни бе едно от двете момчета, които разнасяха коктейли с малки масички на колелца, затова Джерили го чакаше да я изпрати вкъщи обикновено до един часа през нощта.

Бащата на Бърни му беше помогнал да си купи на изплащане кола „Плимут Белведере“, модел 1949 г. с гюрук, и сега вноските за нея поглъщаха цялата му заплата. През това лято наред със задълженията по колата и работата Бърни започна да възмъжава, придоби приятен тен на кожата, а косата му съвсем изруся от слънцето. Вече не беше момче.

Момичетата, които членуваха в клуба, безспорно му влияеха. Като спасител на басейна, той беше едно от момчетата, които непрекъснато се навъртаха там, и те неизбежно се изкушаваха да изпитат чара си върху него.

Джерили забеляза тази игра, когато следобедите в свободното си време обличаше банския си и излизаше да се разхлади в басейна. Момичетата непрекъснато го изпращаха да им купува кока-кола или цигари или да им вземе хавлиените кърпи, или го караха да им помага в плуването. Като гледаше как Бърни сияе от вниманието, което му оказват, Джерили изпитваше чувство на ревност. Никога обаче не му каза нищо, нито с нещо показа, че е забелязала.

Вместо това се гмуркаше в басейна и започваше да плува енергично по дължината му, докато ръцете й натежаваха като олово. После излизаше откъм далечния му край, на противоположната страна от мястото на спасителя, изтягаше се върху кърпата си на бетонния бордюр и отваряше книгата си. Когато идваше време да се връща на работа, вземаше кърпата си и напускаше басейна, без да хвърли и поглед след себе си.

След известно време Бърни забеляза държанието й и една вечер, когато се прибираха, я попита:

— Защо не разговаряш с мен, когато идваш следобед на басейна?

— Внимавай в пътя — отклони тя отговора на въпроса му.

— Сърдиш ли ми се за нещо?

— Не — отвърна тя лаконично. — Знаеш какви са разпоредбите. Господин Коркоран не обича хората от помощния персонал да общуват пред очите на клиентите.

— Хайде де, никой не обръща внимание на това и ти го знаеш.

— Освен това ти винаги си много зает. — Тя преправи гласа си като нюйоркчанка: — Бърни, да не би замахът ми да е много къс? Бърни, бих искала една кола. Бърни, би ли ми дал огънче?

— Ако съди човек по думите ти, май ревнуваш.

— Не е вярно!

— Тези неща също са част от работата ми — започна да се оправдава той.

— Ама разбира се — отвърна със сарказъм в гласа си тя.

Бърни безмълвно пое по пътя, който водеше към носа.

Стигна до паркинга с изглед към пролива и загаси двигателя на колата. Наоколо бяха паркирани още няколко коли със загасени двигатели и светлини. Бе още рано. Към два часа след полунощ, когато клубовете и баровете затваряха, паркингът щеше да се напълни. От радиото на някоя от колите долиташе тиха музика.

Бърни се обърна и се протегна към нея. Джерили го перна по ръката.

— Уморена съм, Бърни, искам да се прибирам вкъщи.

— Ти ревнуваш.

— Не, просто не искам да те правят на глупак, нищо повече.

— Те не ме правят на глупак — побърза да възрази той. — Длъжен съм да се държа любезно с членовете на клуба.

— Разбира се.

— Освен това никоя от тях не може да се мери с теб, Джерили. Толкова са фалшиви и превзети.

— Така ли мислиш наистина?

Той кимна.

— Дори Мариан Дейли? — Седемнайсетгодишна и руса Мариан Дейли бе непрекъснато глезена от вдетинените си родители. Ходеше с най-малките бикини в клуба и за нея твърдяха, че била по-буйна дори от нюйоркчанките.

— Тя е най-фалшива от всички. Сред момчетата е известна като най-голямата съблазнителка по тези места.

Без да знае, той каза точно каквото трябваше. Джерили омекна.

— Вече бях започнала да се съмнявам — призна си тя. — Мариан не те оставя на мира нито за миг.

— Няма момче, което да е оставила на мира. — С тези думи Бърни приключи случая и отново се протегна към Джерили.

Тя се изхлузи към него и вдигна лице, готова за целувка. Устните му бяха топли и меки. След миг тя отпусна глава на рамото му.

— Толкова е тихо тук — промълви Джерили.

— Да. — Бърни вдигна лицето й и отново започна да я целува. Този път устните му бяха по-твърди и настойчиви.

Тя почувства неговата възбуда и собствената си реакция. Сърцето й биеше силно. Разтвори леко устни и усети езика му в устата си. Заля я топлина и тя се отпусна странно изнемощяла. Притисна се още по-силно към него.

Ръцете му се плъзнаха от раменете й надолу и шепите му обхванаха гърдите й. Тя почувства как зърната й се втвърдяват.

— О, боже! — простена тихо той, опитвайки се да разкопчее блузата й.

Ръката й го спря.

— Не, Бърни — нежно промълви тя. — Не разваляй всичко.

— Ти ме подлудяваш, Джерили — прошепна той. — Само искам да ги докосна, нищо повече.

— Не бива. Знаеш, че води до други неща.

— По дяволите! — изруга той, внезапно разгневен. Прибра ръцете си. — Ти си по-лоша съблазнителка дори от Мариан Дейли. Тя поне дава да й пипат циците.

— Тогава значи си бил с нея — обвини го тя.

— Не съм! — троснато отрече Бърни и запали цигара.

— Мисля, че не трябва да пушиш.

— Не тренирам в момента — сопна й се той.

— Тогава откъде знаеш какво прави тя, след като твърдиш, че не си бил с нея?

— Познавам някои момчета, които са били. А и аз можех, ако исках.

Тя видя, че на лицето му са изписани обида и недоволство.

— Бърни, много сме малки за такива неща — нежно се опита да го успокои тя.

Ала дори тогава Джерили съзнаваше, че в нея бушуваха чувства, които все повече и повече я доближаваха до момента, в който щеше да осъзнае собствената си сексуалност.