Харолд Робинс
Самотната лейди (24)

3

Колата на баща ми беше запречила алеята, затова спрях пред къщата. Тъкмо бях загасила двигателя, когато от нея излезе брат ми и се запъти към мен по пътеката. За миг ми беше трудно да повярвам, че това е Боби.

Беше станал висок и слаб, надхвърляше един и осемдесет. Сиво-синята униформа на военновъздушните сили го правеше да изглежда по-висок и по-голям от двайсетте си години. Той заобиколи колата и ми отвори вратата.

— Божичко! — напъха си главата вътре и огледа дървеното табло на ягуара.

— Първо кажи добър ден.

— Сестрата си е сестра, но новата кола е вечна радост — той ме целуна по бузата.

— Защо си в тази униформа? Корпусът за подготовка на запасни офицери да не би да се е преместил вкъщи? — попитах аз и слязох от колата.

— Не. Аз съм в него. Приеха ме на обучение за пилот и аз се реших. Какво да чакам? Иначе войната може да свърши, преди да съм се дипломирал. В понеделник заминавам за Сан Антонио.

— А мама какво казва?

— Знаеш я. — Той направи гримаса. — Много вика.

— Този път е права. — Отворих багажника.

Боби дойде и пое малкия ми куфар.

— Не започвай и ти. Стига ми майка ми.

Затръшнах капака на багажника и тръгнах след него по пътеката.

— Ние нямаме работа във Виетнам. След като обаче са решили да използват и хлапета като теб, значи войната никога няма да свърши.

— Говориш като всички ония комунисти от Ню Йорк.

— Глупости, Боби. Просто не харесвам идеята малкият ми брат да бъде прострелян в главата в някоя отвратителна джунгла.

— Не бих се тревожил за това. Президентът каза, че всичко ще свърши до Коледа, а аз ще бъда в школата две години, така че най-вероятно е да пропусна войната.

Той се спря на стъпалата пред терасата и се обърна да погледне колата.

— Не знаех, че имаш нова кола.

— Почти на една година е.

— Изглежда нова.

— В града не мога много да я карам.

— Много е хубава. Скъпа ли е?

— Пет хиляди.

Той подсвирна.

— Чия е? Твоя или на Уолтър?

— Моя. Купих я със свои пари. Според Уолтър не си струва да купуваш нищо друго, освен „Кадилак“.

— Това означава, че ще я запазиш, така ли?

— Разбира се.

Той ме погледна.

— Съжалявам, че се разведе. Харесвах Уолтър.

Погледнах го в очите.

— И аз. Ние обаче не успяхме да направим семейство. Разводът беше най-доброто и за двама ни.

Той отвори вратата на къщата.

— Ще излизаш ли довечера? — Разбрах накъде бие.

— Колата ли искаш?

Той кимна.

— Имам важна среща с гадже довечера. Нещо като сбогуване.

Подадох му ключовете.

— Само внимавай с нея. Доста е темпераментна.

На лицето му се появи усмивка и за миг пред очите ми изникна отново малкото момче, което помнех.

— Благодаря, сестричке. Ще я пипам с кадифени ръкавици.

Мама се захвана с мен едва след вечеря, когато излезе с мен на терасата. Отначало мълчахме, аз запалих цигара. Видях неодобрението в очите й.

— Твоят апартамент готов ли е? — попита тя най-сетне.

— Да, ще се преместя в понеделник.

— Надявам се сградата да е от безопасните. Всеки ден чета по вестниците какво ли не.

— Безопасна е.

— Има ли портиер?

— Не. Сградите с портиер са много скъпи. Не мога да си ги позволя.

— Изненадана съм, че Уолтър ти е позволил да наемеш такъв апартамент.

— Това не е негова работа. Ние сме разведени, не помниш ли?

— Сигурна съм, че щеше да ти отпусне повече пари, ако го беше помолила.

Сега разбрах къде й беше болката.

— Защо не кажеш веднага какво те безпокои, мамо? Искаш ли да знаеш какви алименти ми изплаща Уолтър?

— Не е необходимо да ми казваш. Това изобщо не е моя работа.

— Няма значение — ще ти кажа. — Уолтър няма да ми плаща нищо.

— Нищо? — повтори тя с недоверие в гласа. — Как е възможно? Мисля, че това е ужасно.

— А аз не мисля така. Нищо не искам.

— Но ти ми беше казала колко пари плаща на бившата си жена. Защо ти да не получаваш нищо?

— Казах му, че не искам, мамо.

— Вие бяхте женени шест години — възрази тя. — Как ще живееш оттук нататък?

— Мога да работя, мамо. Написах пиеса, която вероятно ще бъде поставена, кандидатствам за роли в няколко пиеси.

— Ала ако нищо не стане, тогава откъде ще намериш пари?

— Имам малко. Уолтър не ми даваше да харча парите, които печелех. Всичко е в банката.

Тя мълчеше и чакаше да продължа.

— Искаш ли да знаеш колко имам?

— Не е нужно да ми казваш. Всъщност не е…

— Знам, мамо. Всъщност не е твоя работа — прекъснах я аз иронично, — но все пак ще ти кажа. Трябва да имам единайсет хиляди долара.

— И това е всичко? Мислех, че докато играеше в пиесата, получаваше седемстотин и петдесет долара седмично. Какво направи с всички тези пари?

— Голяма част отидоха за данъци. Уолтър е в най-горната група на доходите и нашата печалба се смяташе за обща. Колата, дрехите и мебелите погълнаха останалата част.

— Може би не е зле да продадеш колата. Изобщо защо ти е тази кола в Ню Йорк? Особено пък такава скъпа кола.

— Но аз я харесвам. Нямаше да я купя, ако не ми харесваше.

— Бих искала да се съветваш с баща си и с мен, преди да предприемаш нещо.

Мълчах.

— Уолтър беше добър мъж. Не трябваше да го изоставяш така.

— Разбрах, че вече не го обичам, мамо. Нямаше да е честно да продължавам да съм с него, след като знаех това.

— Да не би да си влюбена в някой друг?

— Не.

— Тогава не трябваше да го напускаш — категорично отсече тя. — Един добър брак не бива да се разтрогва заради някаква си приумица.

— Не беше приумица — обясних спокойно. — Ако бях останала, щяхме да започнем да се мразим. Така ще си останем приятели.

— Страхувам се, че никога няма да те разбера, Джерили. Знаеш ли какво всъщност търсиш?

— Да, себе си.

Тя искрено се озадачи.

— Що за отговор е това?

Бях уморена и реших да си легна рано. Щом си легнах обаче, ококорих очи. Станах и приседнах до прозореца с цигара. Дори не се отдадох на размишления. Спомних си как още като малко момиченце седях до същия прозорец и гледах същата улица.

Една картина проряза съзнанието ми. Малкото момиченце седи на най-горното стъпало и плаче. Малкото момиченце бях аз. Вече не бях малко момиченце, но защо пак плачех?

На вратата тихо се почука.

— Будна ли си още, мила? — шепнешком попита баща ми.

Отворих вратата. На фона на светлината от коридора лицето му изглеждаше по-слабо и по-източено, отколкото си го спомнях.

— Не можеш ли да заспиш? — попита той.

Поклатих глава.

— Мога да ти стопля мляко.

— Ще се оправя.

— Надявам се, че майка ти не те е разстроила. Тя просто се притеснява за теб:

— Знам. Не ме разстрои.

— Много й се струпа. Решението на Боби я безпокои повече, отколкото си признава.

— А сега и аз. Предполагам, че това усложнява още повече нещата.

— Ще се справим. Единственото, което искаме, е двамата да сте добре. — Той се поколеба за миг. — Знаеш, че ако имаш нужда от нещо, от каквото и да било, трябва само да ни се обадиш.

Наведох се и го целунах по бузата.

Той погали нежно косата ми.

— Не искам да те виждам наранена.

— Вината е моя. Ще трябва да се справя сама. Сега обаче, когато имам този шанс, сигурно ще съм по-добре.

Той ме погледна безмълвно и кимна.

— Сигурен съм, че така ще стане. Последното нещо на света, от което имаше нужда, беше друг баща.

Очевидно прочете изненадата в погледа ми и не ме изчака да го попитам.

— Проблемът на Уолтър е същия като моя. Никой от нас не иска да повярва, че си пораснала — изведнъж усмивка стопли лицето му. — Разбрах го в момента, в който те видях в пиесата му. Единственото, което той искаше, е завинаги да те запази дете. Ала разликата между живота и сцената е в това, че животът се променя, а пиесата — не. Момичето в пиесата и днес е на същата възраст, както преди пет години. Ти обаче не си.

Усетих сълзи да се стичат по бузите ми. Той притегли главата ми към гърдите си. Гласът му стана сериозен.

— Не се разстройвай, Джерили. Можеше да бъде и по-лошо. Някои хора никога не порастват.